Пейо Крачолов Яворов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) е роден на 1 януари 1878 г. в град Чирпан. Учи в Пловдивската мъжка гимназия и през лятото на 1893 г. започва работа в Чирпанска¬та телеграфо-пощенска станция, а през 1894 г. е преместен в Старозагорската те¬леграфо-пощенска станция. В Стара Загора се запоз¬нава с литературния критик Георги Бакалов, оказал сериозно влияние на социалните му представи. През 1898 г. е назначен за начал¬ник на Телеграфо-пощенската станция в Стралджа, а от есента на същата година е преместен за телеграфист в Анхиало ( Поморие). На 1 май 1901 г. Яворов е назначен за завеждащ IV-и телеграфо-пощенски клон в София. Условията, при които работи, са непоносимо тежки и пораждат у него желание да „прекъсне нишката на този безцелен, омерзителен живот…“. „Умирам“, „задушавам се“ — са думите, които най-често се срещат в писмата на Яворов след идването му в София. Включва се във ВМОРО, което дава могъщ идеен тласък и на творческата му работа. През зимата на 1902 г. Пейо Яворов заминава за Македония — на „истин¬ска народна и човешка служба“. Там, в 1903 г., той редактира вестник „Сво¬бода или смърт“. В Македония се включва в че¬тата на Яне Сандански, но през лятото на 1903 г. се завръща в Со¬фия. Участва в списването на в. „Автоно¬мия“, а след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание е в редакцията на в. „Илинден“. Избран е за член на Задгра¬ничното представителство на ВМОРО. В София проф. Иван Д. Шишманов го командирова в Народната библио¬тека, където Яворов съставя подробен фишов ка¬талог. През есента на следващата година Яворов е библиотекар, а в началото на 1905 г. е назначен за зам. – директор на библиотеката, на мястото на Пенчо Славейков. През лятото на 1909 г. е командирован в чужбина – посещава Женева, Вие¬на и Париж, където води интензивен творчески живот. Яворов е един от четиримата редактори на литературно-философското сп. „Мисъл“ на д-р Кръстьо Кръстев. През 1906-1907 г. е изпратен за „усъвършенствуване по литература“ в Нанси, Франция. От 1908 г. до 1913 г. Пейо Яворов е драматург на Народния театър в София. През юли 1910 г. отново е ко-мандирован в Париж, „за да изучава отбли¬зо театралното дело“. Там на 13 юли умира Мина Тодорова, сестрата на Петко Юрданов Тодоров, с която Яворов изживява една голяма любов, чиста и платонична. Тогава поетът сла¬га началото на своя философско-поетиче¬ски дневник. Към края на октомври 1910 г. започва работата си над трагедията „В полите на Витоша“, която окончателно завършва в последните дни на януари 1911 г. В края на 1910 г. Яворов се среща с Лора Каравелова, с която минава под венчило на 19 септември 1912 г. След една година, изпълнена с безкрайни срещи и разлъки, вечерта на 29 ноември 1913 г. Лора се самоубива. Поетът е сразен от случилото се и посяга също на живота си. Остава почти сляп, преживявайки една кошмарна година без Лора, понасяйки незаслужени обвинения, преднамерени хули и съдебни преследвания. Болезнено изтерзан, „сляп навек“, душевно сломен, Яворов намира изход, разделяйки се с живота си на 29 октомври 1914 г. Житейската му съдба сякаш е изтръгната от кобния му стих: „Затварям пламнали очи“ –Яворов, прокълнат дух, пределен поет… Проследявайки хронологически творческата реализация на поета Яворов, се установява, че за първи път той отпечатва свое стихотворение ( под заглавието „Напред“) през 1895 г. във вeстник „Глас македонски“. Непосредствено след него във в. „Ден“ излизат и творбите му „Пред тъмничния зид“ и „Пролетната жалба на орача“, с които той обръща всеобщото внимание на литературните среди към себе си. Поетът вече се подписва с псевдонима Яворов, даден му от Пенчо Славейков, под стихотворението му с подчертан фолклорен сюжет „Свърнах стадо, пиле Радо…“, отпечатано през 1899 г. в кн. I на сп. „Мисъл“. През 1900 г. , под влияние на селските бунтове в Шабла и Дуранкулак и разтърсен от социалните брожения в Бургаския край, Яворов създава „Сизиф“, „Край огнището“, „Май“, а през същата година в сп. „Мисъл“ публикува знаменитите си лирически творби „Арменци“, „Калиопа“, „Градушка“. Успоредно с тези му изяви се появяват и първите стихове от „Есенни мотиви“, а през 1901 г. е отпечатана и Яворовата поема „Нощ“. Категорично трябва да се изтъкне, обаче, че още преди да издаде ( с помощта на Георги Бакалов) първата си стихосбирка „Стихотворения“ (1901), Пейо Яворов е най-популярният поет в България. За него литературно-оценъчната критика пише, че е „изгряващо слънце“, „истинско лирическо украшение“, „най-голямата надежда на нашата поезия“. Яворов продължава голямата лирическа традиция, завещана от Ботев и Вазов, но същевременно трасира и пътя на „модерния символизъм“, налагащ се по това време в поетическата реалност на България.

ЯВОРОВ – ПРОКЪЛНАТ ДУХ, ПРЕДЕЛЕН ПОЕТ…

„Затварям пламнали очи“

П. К. Яворов

Поетът Пейо Яворов е глобален хуманист – той е универсален нравствен застъпник в качеството си на гениален, на избран певец. У автора на „Подир сенките на облаците“ е неимоверно развит познавателният елемент като ръководеща сила на вдъхновението. При него властвува неутолимата жажда за свръхпознание, за абсолютно и всеобщо разгадаване тайните на живота, на света.

Прозрението на Яворов е мъчително и тъмно, молитвено, понякога гневно. То винаги е трагично, разядено подсъзнателно, без милост и пощада, което се компенсира от дълбоката интимна и универсализирана любов на твореца. Но лирическото прозрение у Яворов е и вид тайно кодиран, макар и осъзнат скепсис!

Обаче, това огнедишащо чувство, възприето и формирало се у поета като собствена идеология, не възниква като предварително основание на мисленето му, а е потопено в самите елементи на битието, възражда се и градира ведно с непрекъснатото противоречиво движение на действителността.

При Яворовия поетичен и философски модел наблюдаваме проявления от изначалното проклятие над библейските първочовеци, и разбира се – до съкровено осъзнатия ужас пред неведението, пред „сфинкса на битието“. Но за Яворов това е копнежът по „висоти, останали тайна за мечтата“ и мъката, прииждаща от непостижимия философски идеал: „Света да видя цял при ярък ден.“

В този смисъл, драмата на познанието, която при Яворов е драма на творчеството, понякога достига фаталната граница на ирационалното, но никога не прекрачва прокълнатите двери на абсурда. Яворовият символизъм е преди всичко хуманен! Яворов е хуманист и в най-абстрактните си видения – той е един от великите човеколюбци в световната лирика, той е от посочените свише духовни спасители на човешката изтерзана личност.

Не случайно в стихотворението си „Аз съм не съм“ творецът съзнателно и закономерно налага равносметката от вечното дирене на истината: „На заблуждения и разкаяния верига в живота стъпките ми бяха – ум ги непостига.“ И като се обръща към разума, към онова, което сам нарича „трезвен дух“, най-скръбният от българските поети възкликва:

И ето ме пак с тебе – и разбита,
душата ми пресипна да те пита:
сред мъртви светила, през будни тъмноти,
защо ти служа аз, къде ме водиш ти?

Явно, пътят на Яворовата естетика – като концентрирана проява и естествена същност на преследваното познание – минава необратимо, но и неотменимо през собственото му непосилно страдание. Личността на поета в творческо-съзидателния, в идейно-оценъчния акт е доминираща! Страданието е единствената възможност – окончателният начин, чрез който лирическото „Аз“ на поета може да се пречисти, за да влезе в контакт със света – за да го разгадае или разтърси из основи.

Ако имаме души, те са любовта, която споделяме – вероятно би казал днес Яворов…Любовта, спомените, миналото и мисълта за бъдното, страхът от злото, копнежът по хармонията и непонятното – ето кое изгражда сърцевината на Яворовия Дух!