Bазов, Иван Минчов (27. VI. 1850— 22. IX. 1921). Роден в Сопот. Произхожда от семейството на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархална сърдечност, уважение към религиозните и битовите традиции и същевременно отзивчивост към възрожд. просветителски и патриотични настроения.В. завършва местното взаимно и класно у-ще и още в юношеските си години се запознава с почти цялата тогавашна бълг. оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, рус. възпитаник, отрано се приобщава и към рус. поезия. Под влияние на всичко това към 14-год. възраст започва да пише стихове на истор. теми. През 1865 е изпратен от баща си в Калоферското у-ще да учи грц. език при известния учител Б. Петков (бащата на Хр. Ботев), като същевременно става негов помощник — подидаскал. Там той намира богата библиотека от фр. и рус. книги, които изиграват голяма роля за неговото лит. развитие. През 1866 Минчо Вазов записва сина си в IV кл. на Пловдивската гимназия, ръководена от Й. Груев, където В. трябвало да научи грц. и тур. език. Но вместо да залегне над тези необходими за търговията езици, В. усърдно изучава фр. език и се увлича от поезията на П Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартигн. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да подеме търговията му в дюкяна, но В. не проявява някаква склонност към тази трезва и практична професия. Вдъхновен от първата си любов към една млада омъжена жена, той изпълва бащините си тефтери със стихове, посветени на любовта и природата. Част от тези стихотворения излизат през 1880 в стихосбирката му „Майска китка’. Поетическата дейност на младия В. е покровителствувана от неговата майка Съба — весела, общителна и ученолюбива жена, към която той цял живот изпитва безкрайна благодарност и особен пиетет, но буди недоволството на баща му, който не се отказва от намерението да направи сина си търговец. С тази цел през 1870 той го изпраща в Румъния да практикува при чичо си, търговец в Олтеница. Но и там В. остава верен на призванието си, научава рум. език, запознава се с рум. поезия и пише стихозе в патриотично- просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, сп. „Читалище“, в. „Отечество“, „Свобода“ и др. Когато му омръзва да слуша натякванията на чичо си, една нощ „само с два минца в джеба“ избягва в Браила и там два-три месеца живее между хъшовете в кръчмата на Никола Странджата, като споделя „братски техния живот, техните идеали и авантюри“. Животът всред революционните бълг. емигранти и специално срещите с Хр. Ботев в Браила и в Галац оказват голямо въздействие върху съзнанието на впечатлителния млад поет, у когото се пробужда патриотът и гражданинът. След завръщането си в Б-я В. известно време учителствува (1872—73) в Мустафа наша (дн. Свиленград), където възпитава младежта в патриотичен дух и се бори с гъркоманите, а след това работи като преводач на постройката на жп. линия София—Кюстендил, където усъвършенствува фр. език, учи нем. език и опознава бита на бълг. селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става чл. на възобновения сопотски революционен комитет. Под въздействието на обхваналия страната революционен подем и на току-що излязлата стихосбирка на Ботев и Ст. Стамболов стиховете на В. по това време придобиват революционен характер и той окончателно се оформя като поет — гражданин и патриот. След преждевременното избухване на Априлското въстание, когато възниква опасност да бъде арестуван, В. емигрира в Румъния. В Букурещ той влиза в „Българското централно благотворително общество“ и работи като негов секретар. Там при извънредно трудни и мизерни условия подготвя първата си стихосбирка „Пряпорец и гусла“ (1876), която излиза с псевд. Пейчин, а през 1877 и стихосбирката „Тъгите на България“, отпечатана вече с истинското му име. През Руско-турската освободителна война, на която се отзовава със стихосбирката „Избавление“, В. работи като писар в Свищов (при губернатора Н. Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в Русе той заминава за Берковица. Тук работи като председател на Окръжния съд (от 7 март 1879 до 18 септ. 1880). Един случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за поемата „Грамада“. Но работата му като председател на съда предизвиква злобата на дребни завистници, които започват да пълнят печата с дописки срещу съдията-поет. Сметнал преместването си във Видин за понижение, В. си подава оставката и от 5 окт. 1880 се установява в Пловдив, столицата на автономната област Източна Румелия. Взема най-дейно участие в обществения и културния живот на Южна Б-я като депутат в Областното събрание, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно с неразделния си приятел и съратник от този период К. Величков в продължение на 5 год. той участвува в редактирането на в. „Народний глас“, от чиито страници води пламенна борба срещу суспендиралия конституцията Ал. Батенберг. В нач. на 1881 В. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно д-во (основано по образец на Браилското бълг. книжовно д-во) и става гл. ред. на издаваното от д-вото сп. „Наука“ — първото сериозно научно – литературно периодично издание след Освобождението. А през 1885 той и К. Величков основават сп. „Зора“ — първото чисто лит. списание в Б-я. В Пловдив Вазов и Величков съставят и прочутата си двутомна „Българска христоматия“, която запознава бълг. читател с повече от сто бълг. и чужди автори — едно крупно и трудно за тогавашните условия дело, тъй като по-голямата част от преводите съставителите са принудени да правят сами. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на В. Именно през тия год. неговият поетичен талант съзрява и разкрива целия си блясък, внезапно се изявява и бързо разцъфтява и дарбата му на белетрист. Неговите произведения от това време създават здравата основа на бълг. следосвобожденска литература в почти всички лит. жанрове, очертавайки и редица от нейните класически върхове — като цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др. Но през есента на 1886, когато след събитията ок.9 авг. започват гонения срещу русофилите, В. е принуден да напусне Б-я. След няколко- месечен престой в Цариград той се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката си по изгубената родина, започва да пише романа „Под игото“, излязъл след завръщането му в Б-я в току-що основания „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1889 насам В. живее в София. През 1890 основава сп. „Денница“, което излиза 2 год. По това време той издава най-силните си критическо-реалистични разкази, събрани главно в двата тома „Драски и шарки“. Романът му „Нова земя“ (1896) е посрещнат от критикатa така отрицателно, че огорченият автор дори стига до мисълта да се откаже вече от писането. С това той обяснява и съгласието си да влезе през авг. 1897 в народняшкото правителство на К. Стоилов като министър на народната просвета. Но министерският пост му тежи и той посреща с облекчение падането на кабинета (ян. 1899). Едно пътешествие из Стара планина вдъхновява В. за стихосбирката „Скитнишки песни“, а след нея една след друга се нареждат новите му книги — стихове и разкази, повести и романи, комедии и драми. В навечерието на I световна война В. е между тези, които се противопоставят на въвличането на Б-я във войната на страната на Германия. Но когато това става, той приема войната и възпява в стиховете си победите на бълг. войски. Националната катастрофа посреща много тежко, с чувството, че е дочакал разгром на своя свят, но въпреки това не изгубва вярата си в светлото бъдеще на Б-я. През 1920 с голяма тържественост е отпразнуван 70-год. юбилей на В., отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, на следната год. той умира внезапно в София от разрив на сърцето. Действителен чл. на БКД (дн. БАН) от 1881, почетен чл. на БАН от 1921.
Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание като поет-гражданин, реалист и демократ, В. цял живот защитава своето разбиране за високата обществена мисия на литературата и се бори против самоцелния естетизъм и поетическия индивидуализъм. В творчеството си той слива своя духовен живот с битието на народа, на родната съдба става негова поетична участ Излезли една след друга, свързани тематично общия си идейно-емоционален тон, първите стихосбирки на В. — „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“ — са непосреден жив отклик на най-високия момент от развитие-то на бълг. националноосвободително движение — подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание. Техните художествени постижения са още неравни, но в погледа на лиричния им герой свети несломимият дух на народа. Наред с вярата в народа и в неговите революционни възможности в оня момент общественият оптимизъм на В. има още една опора — надеждата в помощта на Русия. Написаното по това време стихотворение „Русия!“ слага началото на една от централните тематични линии в творчеството му. Към темата за националноосвободителните борби В. се връща и след Освобождението. Сега разстоянието и времето му дават възможност по-широко да обгърне епохата, по-дълбоко да осмисли събитията. И той написва цикъла „Епопея на забравените“, поетичен паметник на цяла истор. епоха — от първите прояви на оформящото се национално съзнание до победния край на Руско- турската освободителна война. В основата си това е една възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на обществения идеализъм и героизма на великите синове на Б-я и на най-хубавите качества на бълг. народ. Прославяйки обществения идеализъм на предшествениците, В. в същност хвърля своя рязък укор в лицето на новото егоистично време — времето на оформящата се буржоазна Б-я. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в неговата лирика, която придобива определен критическо-реалистичен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевроп. външна политика, стиховете му прозвучават с гневния тон на изобличението („Векът“). Малко признаци са нужни на В., за да долови основните пороци и на току-що създалото се бълг. буржоазно общество. Той е отвратен от меркантилния дух, който буржоазията насажда в обществото, ужасен е от липсата на големи общонародни идеали. Струва му се, че новото поколение „линее“, линее и самият той, като не може да намери нови стимули за своето вдъхновение („Пустота“, „Линее нашето поколение“, „Поет и вдъхновение“ и мн. др.). Най-силна социална окраска поезията на В. получава в края на 90-те год. на XIX в., когато самото обществено развитие особено рязко поставя въпроса за масовото разорение на дребните собственици и мизерията на народа, специално селската неволя, става основна тема в бълг. литература. На тая тема е и едно от най-популярните му стихотворения „Елате ни вижте!49. Но колкото и чувствителен да е към несправедливостите на обществото, колкото и да го подтиска неговата поквара, той не губи своя светъл оптимистичен поглед за живота и общественото развитие. Конкретен изход от злините В. не вижда или ако се опита да го посочи, не стига по-далеч от наивната проповед за социална филантропия. Не съзира истинските носители на новото в историята, не може да разбере идеите на социализма. Но въпреки това оптимизмът му не е наивен, не е безпочвен. Той израства върху основата на една дълбока вътрешна връзка с народа и съдържа в себе си неговото непоколебимо съзнание и жизнеутвърдително светоусещане. В. е убеден във високите добродетели на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на идеите. Той възпява свободата, пред чийто „пряпорец“ „короните бледнеят, люшка се светът“ („Към свободата“), човешкия напредък, който преодолява всички пречки пред себе си и води човечеството „към правда и към светлина“ („Керванът“), „великата мисъл“, която е безсмъртна и може да извършва мирови преврати („Великата мисъл“). „Чест, правда и свобода“ е лозунгът, който вдъхновява неговия стих. „Да работим!“ е настойчивият му призив към народа. Вярата в непреодолимия устрем на прогресивния човешки дух с идейната същност и на едно от най-хубавите стихотворения на В., чието заглавие е станало вече крилата фраза — „Не се гаси туй, що не гасне“. По израза на самия поет в неговата поезия можем да намерим отклик „на всичките трептежи на Балкана“, в мелодията й прозвучава цялата бурна история на младата бълг. държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската освободителна война и преминала за кратко време през огъня на четири нови войни. Тези войни, заели такъв голям дял в историята на бълг. земи, стават една от основните теми и в поезията на В. Но всяка от тях прозвучава там по своему. Дните на Освободителната война вдъхновяват поета за стихосбирката „Избавление“, която възпява войната като завършек на националноосвободителното дело и като изпълнение на великата мисия на Русия. Много по-сложни и вече противоречиви по своя основен тон са чувствата, които внася в поезията на В. внезапно избухналата Сръбско-българска война. В кръвта, която се пролива, поетът-хуманист вижда не само конкретното човешко нещастие, но и загиването на общите мечти на два народа, гавра със заветите на предосвобожденските радетели за южвослав. солидарност. Прославяйки победата на младата бълг. войска, поетът-демократ демонстративно издига на пиедестал образа на обикновения, прост редник. С много ентусиазъм и големи надежди той посреща Балканската война. В патриотичния патос на стиховете му живее съзнанието на народните маси, които отиват на бой с мисълта, че освобождават братята- роби. Но В. не може да схване, че бълг. буржоазия изкориства чистия пламък на народния ентусиазъм. Това особено проличава в стиховете му през Междусъюзническата и последвалата я I световна война. Въпреки войнствените му увлечения към края на I световна война има моменти, в които неговият стих вярно отразява народните чувства — умората от ужасите на войната, жаждата за мир, незаглъхналата обич към Русия. Отчаян от погрома, до който буржоазните правителства довеждат Б-я, все пак в последната стъпка на своя творчески живот 70-год. поет заявява: „Не ще загине!“ И в това заглавие на неговата последна стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот. В. умее да почувствува живота във всичките му прояви, да го пресъздаде във всичките му форми. Особено силна е поетичната му чувствителност към битието на природата. Той пръв въвежда природата в бълг. поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвещава голям дял от своята поетична дейност. Предпочитанията му са към планинския пейзаж. И той го рисува с рядко майсторство — раздвижен и величествен. Но има способността да долови красотата и на тихата и спокойна картина. Пейзажите му са разнообразни и по колорит, и по настроение. Обикновено те носят дълбоко бълг. характер и в тях възхищението е не просто от природата, а от бълг. земя. Б-я със своя народ, своето минало, своя език и природа това е фокусът, който събира всички линии на Базовата лирика, вечният извор на неговото вдъхновение, постоянната тема, основният образ на неговия стих. В продължение на своята над 50-год. творческа дейност поетът създава и немалко стихотворения, които разкриват неговия чисто интимен свят. Те са поместени най-вече в излязлата към края на живота му стихосбирка „Люляка ми замириса“. В поезията на В. бие пълнокръвният пулс на живота, отразена е цялата гама на човешките преживявания. В нея може да намери място всичко от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривите закачки до най-сериозните проблеми на обществото. Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми от минутното настроение на малкото лирично стихотворение до широкия замисъл на „Епопея на забравените“ и от патетичния тон на одата до горчивата сол на епиграмата. В. е автор н на 9 поеми, създадени в периода 1879—84 като израз на една от закономерностите в творческото му развитие — търсенето на по-широкообхватни жанрови форми. Най-популярна от тях е изпълнената с демократичен патос поема „Грамада“ — поетичен израз на непримиримия конфликт между народа и чорбаджията и същевременно художествен паметник на един оригинален народен обичай. Близка до „Грамада“ по сюжет, образи и народностен дух е патриотичната поема „Загорка“, в която централна тема е отпорът срещу тур. робство. Самият В. най-високо цени лирико-фантастичната си поема „В царството на самодивите“ — новаторско за времето си произведение, в което авторът преплита във фантастичния свят на бълг. митологичен фолклор разочарование от съвременността и патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и граждански тревоги. През 1906—08 с романтичния цикъл „Легенди при Царевец“ той отново се доближава до особеностите на поемата, този път в рамките на истор. балада.
Повече от 10 год. след отпечатването на първото си стихотворение В. се изявява само като поет. Едва в нач. на 1881, подтикнат от нуждите на новооснованото сп. „Наука“, той написва спомените „Неотдавна“, които въпреки непретенциозността на задачата, която си е поставил, са всъщност неговото раждане като белетрист. Същите нужди стимулират появата и на първата му повест „Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“), в която използува пак спомени този път от живота си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението белетристиката на В. се опира главно върху непосредните му спомени, като пресъздава най-вече живота от последните год. на робството. Като белетрист В. израства твърде бързо. Още през 80-те год. той създава своите най-крупни постижения в областта на художествената проза повестите „Немили-не- драги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“.
Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните бълг. емигранти в Румъния, като акцентът пада не върху истор. личности, а върху обикновените „хъшове“, безименните – герои на историята. Техните образи са обрисувани извънредно ярко, с релефна пластичност и убедително жизнено внушение. Повествованието представлява органична смес от патриотичен патос, лиризъм и хумор. Само няколко реда от повестта ни въвеждат в следосвобожденската действителност, но чрез самите авторови оценки през цялото повествование В. неусетно изправя една срещу друга две истор. епохи, за да хвърли отново своя укор към „дребните характери“ на следосвобожденското време. В хумористичната повест „Чичовци“ писателят пресъздава родната среда на своето детство — изостанала, примитивна и все пак симпатична с непохабяемата си жизненост, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви. Повестта представлява богата галерия от човешки образи с ярка и оригинална физиономия. Но изобразявайки дребни битови епизоди от един застоял живот и колоритни образи на българи, израсли под тежката сянка на робството, В. съумява да внуши и оня истор. дух на епохата, който диктува настроенията и вкусовете на хората и който като в малко, криво огледало се оглежда в замрелия живот на всекидневието. Оттук и тясната връзка, която съществува между „Чичовци“ н „Под игото“.
1 „Под игото“ — върховно постижение на Базовата белетристика — рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание така, както се пречупват в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалканската долина. Контурите на сюжета не се извличат от истор. документи, в интригата почти не се вплитат имената на истор. личности, но въпреки това романът звучи със силата на общонационалния патос — защото авторът е изобразил основния истор. процес на епохата: революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за едно освободително движение, навлязло вече в бита на народа, и силата на творбата е преди всичко в първата й половина, където революционното движение е показано във формата и рамките на самия бит. Битовите картини внушават обаянието на дълбоко националното, родното. Героите на романа живи и запомнящи се индивидуалности са родени от силата на един реализъм, основен елемент, в който е социалната обусловеност на човешките образи. От 90-те год. насам художническото внимание на В. се поглъща преди всичко от съвременността. На живота след Освобождението той се отзовава като белетрист и през 80-те год. с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, весела подигравка с изостаналостта и простотията на нравите в провинциалното градче; с недовършения критическо-реалистичен разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“) и с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“ („Иде ли?“), с които слага началото на истинския къс разказ в бълг. литература. Но едва през 90-те год. съвременността става основен обект на Базовата белетристика. Тогава излиза и неговият роман „Нова земя“, който е иещо като продължение на „Под игото“, без да може да се сравнява с него като художествено постижение. „Нова земя“ пресъздава моменти от живота на двете Българии от Освобождението до Съединението (1885). В центъра на авторовото внимание е обществено-политическата и нравствената поквара на следосвобожденското общество, като що се отнася специално до тогавашните полит.
партии и техните борби в критическия реализъм на В. се преплитат и някои негови полит. пристрастия. На съвременния живот В. се откликва най-често с малката повествователна форма на разказа, която през 90-те год. на XIX и нач. на XX в. става основна в неговата проза. От 1891 до 1905 той публикува „Повести и разкази“ (3 т.), „Драски и шарки“ (2 1.), „Видено и чуто“, „Пъстър свят“ и „Утро в Банки“, събрали почти цялото му разказно творчество, което отразява главно атмосферата на 90-те год. Радостта от извоюваната с толкова кръв свобода В. въплъщава в станалия вече класически образ на слепия дядо Йоцо, който поздравява от скалата прогреса на нова Б-я („Дядо Йоцо гледа“). Но радостта на слепеца още по-рязко откроява разочарованията на ония, които гледат. Това разочарование и недоволство от съвременния живот става основна тема на Базовите разкази. В полупублицистичния разказ „Кардашев на лов“ (1895) авторът направо обосновава своето право на критично изображение на действителността. „Нека бъде сатирата!“ заявява в него В. чрез своя герой, като отбелязва с това една закономерност на собствения си творчески развой. Полит. мошеници от голям и малък мащаб, дребни и страхливи чиновнически душици, мъже, които са готови да търгуват с честта на жените си, жени, които се продават, лекари, които богатеят от хорското нещастие, бедняци, които мизерствуват, участъци, в които бият полит. арестанти до смърт това е тъжната панорама, която създават разкази като „Не поздравил“, „Изпросила“, „Саво“, „Епоха“ кърмачка на велики хора“, „Гарнитури на прозорците“, „Тъмен герой“, „Травиата“ и мн. др. Но въпреки всичко закърменият от възрожд. идеали писател продължава да вярва в нравствените сили на своя народ и въплъщава тази вяра в редица обаятелни образи на герои от миналото и съвременността (баба Илийца от „Една българка“, Ненко от „Тъмен герой“ и др.). Вроденото у В. чувство за хумор се изявява често и в неговите разкази, без това да омаловажава сериозността на въпросите, които се поставят в тях. Актуални по проблематика и реалистични по метод да изображение, най-хубавите от разказите му са вдъхновени от големи патриотично-демократични и хуманистични идеи и са написани с характерен вазовски нерв с интересни събития и ярки характери, с неприкрита авторова позиция и с жив и ефектен език. На съвременния живот е посветен и романът „Казаларската царица“, чийто сюжетен център е драматичната история на една измамена в любовта си провинциална учителка. Успехът на В. е главно в критичното изображение на морала и нравите на едно общество, в което пътят към успеха минава през подлостта. Със съвременен сюжет е и повестта „Нора“, където чрез една дидактична история за печалните резултати от женското лекомислие авторът окарикатурва стремежа на жената към независим живот. С навлизането в бита на големия град и специално на столицата произведенията на В. на съвременна тема поставят основите на бълг. градска белетристика. Не успял да създаде достатъчно убедителни съвременни герои, които да изявят активно неговите нравствени и патриотични идеали, в първото десетилетие на новия век В. търси вдъхновение в далечното минало и създава романа „Светослав Тертер“ и повестта „Иван Александър“. Сюжетът на романа е борбата на смелия, ловък и честолюбив болярин Светослав Тертер срещу татарското владичество. „Иван Александър“ изобразява моралната поквара сред болярството и двореца в последните год. на II бълг. царство. Като търси в историята преди всичко примери за нравствена и патриотична поука на съвременниците си, В. не се колебае да припише на истор. герои и твърде съвременни понятия и чувства.
В истор. му произведения реализмът преминава някъде в романтизъм.
Голям дял в художествената проза на В. заемат неговите пътеписи жанр, характерен за писателя още при първите му стъпки като белетрист. В пътеписите светът на природата е пречупен през светоусещането на патриота и гражданина, но В. има силно развито чувство и за живота и настроенията на самата природа. Той умело редува описанията на нейния девствен свят с географски, истор. и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор.
Живият интерес към създаването и развитието на бълг. следосвобожденски театър стимулира първите драматически опити на В., които имат на времето си голям успех сред публиката и утъпкват пътя на младата бълг. драматургия, но не са художествено завоевание за автора. Своята трайна популярност като драматург той дължи на драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав“ и „Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап в развоя на бълг. драма след В. Друмев и Д. Войников и в основни линии запазват своята художествена сила и днес. Пиесата „Хъшове“ със своя патриотичен патос и ярки, колоритни характери, убедително изявени в действие и реч, успява да пренесе на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на повестта „Немили-недраги“, да покаже по-подчертано комунарските настроения и идеи на революционните бълг. емигранти. С голямо драматично напрежение е изпълнена пиесата „Към пропаст“, драматизация на повестта „Иван Александър“. Тя изобразява последните години на II бълг. царство, тласкано към пропаст от престъпното безгрижие на царя и болярите, и на времето си е била възприета като алюзия за управлението на Фердинанд. Характерни за истор. драми на В. са сензационно-ро-мантичните похвати. В областта на драматургичната техника у него има много остатъци от примитивизма на предосвобожденската драматургия. Но в най-добрите случаи, както при „Хъшове“, това се изкупва от яркия и жив диалог. Изразителният диалог и колоритните комични характери са основното качество и на комедията „Службогонци“, която осмива в критическо-реалистичен дух службогонството и въобще морала и нравите в буржоазната държава.
Крупното и многостранно дело на В. има огромно значение за развоя на бълг. литература. Като продължава и доразвива основните традиции на възрожд. писатели, той завоюва за бълг. литература нови терени и трасира нови пътища. Неговите произведения създават здравата основа на бълг. следосвобожденска литература и очертават много нейни върхове.
До края на 1969 произведенията на В. са преведени в чужбина на 44 езика в 205 т., а отделни негови творби, поместени в сборници, антологии и списания, са преведени на .52 езика Псевд.: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. H-РOB, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Медал за наука и изкуство, златен (1896).