КОСМИЧЕСКА СТРАСТ – ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА!

Кирил Христов!

Един гениален старозагорец – могъщ дух, непостижим български и европейски поет, свързал с възторжените си „Химни на зората“ духа на XIX и XX век…

Опиянен от своята вечна младост, пленен фатално от природата и красотата, бликащ от сили – не признаващ прегради, жадуващ пълната Свобода и абсолютната Любов, Кирил Христов до края на дните си не вярва в старостта. Той мрази застоя и презира смъртта, ако тя спира движението на Духа!

 

Кирил Христов – велик отрицател, но и велик съзидател…

„Животът е движение – важен е устремът, напрежението на мускулите, пулсирането на кръвта, полетът на душата и шеметът на неизбродените пространства“ – така бихме могли да обобщим идейно и естетически лириката на този невероятен, неподражаем и невъзможен, неподвластен на времето „езически поет“, когото Съдбата откърми, въпреки всичко, във възрожденските пазви на православна България…

Ако повярваме на френския поет Бодлер, че: „Чувствителността на човека е основата на неговата гениалност“ , то, трябва да признаем, че Кирил Христов я притежава в най-голяма степен. И с пълно право: Кирил Христов сякаш по свой, вътрешно изстрадан, но изконно български път се вгражда във виталния девиз, и, на модерния тогава европейски поетичен законодател Теофил Готие: „Да виждаш, означава да притежаваш“. – Или пък с вроденото си душевно и емоционално предразположение, той, лично за себе си, подсъзнателно, при това творчески, бе преоткрил и Готие…

Ефектът за Кирил Христов, но и за новата българска литература, във всички случаи, е неотразим!

Не само драстично новаторство, но и главоломно, „апокалиптично“, дори, преобръщане на естетическите, на идейните и съдържателните стереотипи в художественото мислене, в светоусещането на българина като европеец, ни завещава лириката на неотразимия духовен завоевател Кирил Христов.

Кирил Христов разгроми с езическа суровост патриархалните ни представи в литературата, в естетиката!

Вечната борба, антиномията между израз и форма, между първичния импулс и усета за материализирането му в съвършена фраза – овладяната стихия на духа, пресътворяваща словото в самостоятелен организъм, в автономна смислова структура, поемаща свой независим живот, и в този смисъл – откриването на човека, на жената като плът, като еротика и радост в хармонията на висшето съзидание, – това са само част от аспектите в модерното съзнание на твореца, на индивидуалиста–епикуреец Кирил Христов…

А, преродена като Феникс от пепелищата на опожарения и озлочестен от друговерците бащин дом, гордата космополитна душа на сюблимния старозагорски поет се възвисява с повеля свиша все по-нагоре, стреми се съдбовно да бъде „по-близо до небесата, до звездите“. И, прегърнал спасително пробудената надежда в зримото естество, влюбен до екстаз в чувствената сила и сладостта на живота, Кирил Христов спонтанно и очистително извика: „Жени и вино, вино и жени!“ – нов за Европа анакреонтичен, вахкически български зов, освобождаващ директно човешката личност, узаконен и властвуващ с български печат над епохите…

Кирил Христов – стенание и драма на духа, вяра в човешкото у Човека, космическа страст и Любов до полуда…