ВЛЮБЕНИЯТ МЕФИСТОФЕЛ

/Ренесанс или съвремие/

Сюблимните духовни измерения на крупния български поет-символист, преводач, сатирик, драматург, журналист, редактор и издател от първите десетилетия на XX век – потомственият старозагорец Димитър ПОДВЪРЗАЧОВ, обезателно трябва да се разглеждат в идейно-концентриран и емоционално-съпоставителен план. При това да се изтъкне и обективното право на национално значимия литературен законодател Д. Подвързачов да получи най-сетне своето творческо – идейно и естетическо, възкресение, още повече, че той твърде дълго, отшелнически търпеливо изчака своя „ренесансов“ период…

Освен, че е всепризнат майстор на фейлетона, баснята, афоризма, хумористично-сатиричното стихотворение – на лирическия памфлет, с който творецът регистрира приноси в европейската физиономия на жанра, в началото на XX век Д. Подвързачов /като пряк продължител и защитник на естетическите идеали на Пенчо Славейков/ е духовен стожер на националните ни поети-символисти – сред които са Лилиев и Дебелянов, бащински покровителствувани и ревностно насърчавани от самия него през целия им лирически път. Но в случая задължително би трябвало да си изясним и състоянието на перманентното огорчение – хиперпродуктивно в целия съзнателен живот на Д. Подвързачов, което граничи с озлоблението, олицетворяващо нерядко скръбния „мефистофелски“ дух на хуманиста.

Уедреният историко-психологически анализ около скритата същност на поета Димитър Подвързачов ни дава закономерната възможност да осветлим и проникнем /макар и с риск/ социо-асоциативно под обичайното, явно ниво в енигматичната му душевност, за да узнаем слисани, че той е ЧОВЕК МЕЖДУ ЕПОХИТЕ. Подвързачов – „Хамлет принц Датски“, съществува вън от времето си, вирее между класите, той е не толкова личност, колкото същност на една обречена, изчерпваща се духовно ера, така че, както драматично констатира Владимир Свинтила: „На него не му остава нищо друго, освен да умре от безизходица или да намери някакъв отдушник за своето дарование!“. Именно това го прави и модерен „ренесансов“ събрат на италианския макаронически поет от XV век Джироламо Фоленго.

Ето как Димитър Подвързачов отива директно и безмилостно, без всякакви архаични скрупули /които той, впрочем, подсъзнателно дълбоко е изрязал от себе си/ към пародиране на всичко, което му е било скъпо и свято. Това самоопровергаване, обаче, е неговото спасение на поет! Подвързачов – осмивайки сам себе си – е изковал от сърцето си оръжието на собствения си отрицател! Той се е превърнал в Мефистофел, но същевременно се проявява и като д-р Фауст! Дуализмът у Подвързачов е доминиращ – с него поетът създава от себе си един нов герой на тоталното отрицание, заквасвайки

катакличния дух на вечния скепсис, в чиято мъглявина проблясват, макар и хладно, звездите на Истината…