Георги Бакалов


1873 - 1939 г.

„Литературата не е предмет на кабинетни занимания,
а поле, на което всеки ден трябва да се воюва“.

Георги Иванов Бакалов е роден на 27 ноември 1873 г. в Стара Загора – той е наследник на видния възрожденски Даскал Атанасов род. След гимназията заминава в Женева, където само за две години завършва висше образование, получавайки титлата „лисансие по естествените науки“ (1891 – 1893). По това време Женева е средище на модерната социално-философска мисъл и авангардните течения в областта на европейската литература и естетика. Попаднал в тази среда, Бакалов изгражда у себе си висок литературно-художествен мироглед, свързан преди всичко със социалните тежнения на обществото. След завръщането си в България, учителства във Враца, Сливен, Варна… Георги Бакалов е надарен критик, литературен историк, преводач, философ и естет. Той е всепризнат издател и организатор на литературния живот в новоосвободена България и особено в най-интензивното ѝ духовно тридесетилетие: 1895 – 1925 г. Бакалов пише статии, превежда брошури от основните европейски езици, директно свързва българската литературна мисъл със социалните обществено-художествени явления в реформиращия се исторически процес и хуманитарен дух на Европа. Под негова редакция излизат редица актуални списания и вестници: „Работнически другар“, „Работнишко дело“, „Съвременник“, „Борба“, „Нов път“, „Звезда“, „Нова литература“ и „Мисъл“. Георги Бакалов се откроява и като задълбочен учен – носител на енциклопедични хуманитарни и естествени знания. През 1932 г. в Москва е избран за чл.-кор. на Руската академия на науките. Автор е на трудове по социология, история на социалните движения, политическа икономия, философия, естетика, теория и история на литературата, история на българското Възраждане. През 30-те години на XX век сам съставя пълен Руско-български речник, а малко преди смъртта си през 1939 г. и Речник на чуждите думи в българския език – оригинални издания, които и сега са в книжовно обръщение. Негова житейска и духовна максима винаги е била: „Литературата не е предмет на кабинетни занимания, а поле, на което всеки ден трябва да се воюва“. Умира в София на 14 юли 1939 г.

1911-1964

  • Българската литература и социализмът

  • Иван Вазов. Критически етюд

  • Христо Ботев социалист

  • Иван Вазов и социализмът

  • Христо Ботев и пролетариатът

  • Литературни очерки и бележки

  • Беседи по изкуството

  • Пашите революционери: Раковски, Левски, Ботев

  • Ораторското изкуство за работници

  • Сергей Нечаев и Христо Ботев

  • Български писатели и книги

    (Кн. I и II)

  • Великани на мисълта и делото

  • Чужди писатели и книги

  • В.Плеханов в Болгарии. М.

  • Димитрий Благоев. „Дедушка“ болгарского пролетариата. М.Л.

  • Д. И. Полянов пролетарски поет ли е?

  • Интервю за Съветския съюз

  • Алеко Константинов и Бай Ганьо

  • Васил Левски

  • Г. С. Раковски

  • Николай Чернишевски

  • Против меншевизма в литера-туроведението

    (Критика и самокритика)

  • Христо Ботев

  • Бачо Киро

  • Очерки по българското национално-революционно движение

  • В защита на Христо Ботев

  • Заветите на Българското възраждане

  • От Пушкин до Смирненски

    (Лит. очерки)

  • Руските приятели на Христо Ботев

  • Христо Ботев критик

  • Априлското въстание и Бенковски

  • Бунт против Левски

  • Днешната българска литература

    (Критически очерки)

  • Пълен руско-български речник

  • Речник на чуждите думи

  • Избрани произведения

  • Избрани произведения в 4 т.

    (1963 – 1964 г.)

Георги Бакалов


1873 - 1939 г.

Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.

Ту заблее, ту за миг се вслуша
и нощта притихне като лес…
В триста бели агнета, Ваклуша,
не намери агнето си днес.

Роден в с. Нова махала (дн. Люляк), Старозагорски окр. Завършва гимназия в Стара Загора. Първите си стихотворения печата в местния в. „Септември“ (1950). Сътрудничи на в. „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, сп. „Пламък“, печата в сб. „Литературна Стара Загора“ (1962) и др. Работи в ч-ще „Родина“ в Ст. Загора. Чл. на СБП.

Първата стихосбирка на К. „Сърце под ямурлука“ разкрива здравите му връзки със земята и със селския народ — народ от орачи, хайдути и поети. Сърдечност и нежност крият огрубелите от труд селяни. С по-голямо тематично разнообразие е стихосбирката „Селски песни“. „Сто работни вола“ съдържа по-зрели и идейно осмислени художествени творби, с обществена ангажираност и конкретен адрес — съвременника. К. е автор и на пиесата „Студена земя“, поставена в Старозагорския драматичен театър (1965) и във Врачанския театър (1966). Творбите му са превеждани на рус. и словаш. език.

1911-1964

  • Българската литература и социализмът

  • Иван Вазов. Критически етюд

  • Христо Ботев социалист

  • Иван Вазов и социализмът

  • Христо Ботев и пролетариатът

  • Литературни очерки и бележки

  • Беседи по изкуството

  • Пашите революционери: Раковски, Левски, Ботев

  • Ораторското изкуство за работници

  • Сергей Нечаев и Христо Ботев

  • Български писатели и книги

    (Кн. I и II)

  • Великани на мисълта и делото

  • Чужди писатели и книги

  • В.Плеханов в Болгарии. М.

  • Димитрий Благоев. „Дедушка“ болгарского пролетариата. М.Л.

  • Д. И. Полянов пролетарски поет ли е?

  • Интервю за Съветския съюз

  • Алеко Константинов и Бай Ганьо

  • Васил Левски

  • Г. С. Раковски

  • Николай Чернишевски

  • Против меншевизма в литера-туроведението

    (Критика и самокритика)

  • Христо Ботев

  • Бачо Киро

  • Очерки по българското национално-революционно движение

  • В защита на Христо Ботев

  • Заветите на Българското възраждане

  • От Пушкин до Смирненски

    (Лит. очерки)

  • Руските приятели на Христо Ботев

  • Христо Ботев критик

  • Априлското въстание и Бенковски

  • Бунт против Левски

  • Днешната българска литература

    (Критически очерки)

  • Пълен руско-български речник

  • Речник на чуждите думи

  • Избрани произведения

  • Избрани произведения в 4 т.

    (1963 – 1964 г.)

Снимки

Видео материали

Георги Бакалов


1873 - 1939 г.

„Литературата не е предмет на кабинетни занимания,
а поле, на което всеки ден трябва да се воюва“.

Георги Иванов Бакалов е роден на 27 ноември 1873 г. в Стара Загора – той е наследник на видния възрожденски Даскал Атанасов род. След гимназията заминава в Женева, където само за две години завършва висше образование, получавайки титлата „лисансие по естествените науки“ (1891-1893). По това време Женева е средище на модерната социално-философска мисъл и авангардните течения в областта на европейската литература и естетика. Попаднал в тази среда, Бакалов изгражда у себе си висок литературно-художествен мироглед, свързан преди всичко със социалните тежнения на обществото. След завръщането си в България, учителства във Враца , Сливен, Варна… Георги Бакалов е надарен критик, литературен историк, преводач, философ и естет. Той е всепризнат издател и организатор на литературния живот в новоосвободена България и особено в най-интензивното й духовно тридесетилетие: 1895-1925 г. Бакалов пише статии, превежда брошу¬ри от основните европейски езици, директно свързва българската литературна мисъл със социалните обществено-художествени явления в реформиращия се исторически процес и хуманитарен дух на Европа. Под негова редакция излизат редица актуални списания и вестници: „Работнически другар“, „Работнишко дело“, „Съвременник“, „Борба“, „Нов път“, „Звезда“, „Нова литература“ и „Мисъл“. Георги Бакалов се откроява и като задълбочен учен – носител на енциклопедични хуманитарни и естествени знания. През 1932 г. в Москва е избран за чл.-кор. на Руската академия на науките. Автор е на трудове по социология, история на социалните движения, политическа икономия, философия, естетика, теория и история на литературата, история на българското Възраждане. През 30-те години на XX век сам съставя пълен Руско-български речник, а малко преди смъртта си през 1939 г. и Речник на чуждите думи в българския език – оригинални издания, които и сега са в книжовно обръщение. Негова житейска и духовна максима винаги е била: „Литературата не е предмет на кабинетни занимания, а поле, на което всеки ден трябва да се воюва“. Умира в София на 14 юли 1939 г.

1911-1964

  • Българската литература и социализмът

  • Иван Вазов. Критически етюд

  • Христо Ботев социалист

  • Иван Вазов и социализмът

  • Христо Ботев и пролетариатът

  • Литературни очерки и бележки

  • Беседи по изкуството

  • Пашите революционери: Раковски, Левски, Ботев

  • Ораторското изкуство за работници

  • Сергей Нечаев и Христо Ботев

  • Български писатели и книги

    (Кн. I и II)

  • Великани на мисълта и делото

  • Чужди писатели и книги

  • В.Плеханов в Болгарии. М.

  • Димитрий Благоев. „Дедушка“ болгарского пролетариата. М.Л.

  • Д. И. Полянов пролетарски поет ли е?

  • Интервю за Съветския съюз

  • Алеко Константинов и Бай Ганьо

  • Васил Левски

  • Г. С. Раковски

  • Николай Чернишевски

  • Против меншевизма в литера-туроведението

    (Критика и самокритика)

  • Христо Ботев

  • Бачо Киро

  • Очерки по българското национално-революционно движение

  • В защита на Христо Ботев

  • Заветите на Българското възраждане

  • От Пушкин до Смирненски

    (Лит. очерки)

  • Руските приятели на Христо Ботев

  • Христо Ботев критик

  • Априлското въстание и Бенковски

  • Бунт против Левски

  • Днешната българска литература

    (Критически очерки)

  • Пълен руско-български речник

  • Речник на чуждите думи

  • Избрани произведения

  • Избрани произведения в 4 т.

    (1963 – 1964 г.)

Веселин Ханчев


1919 - 1966 г .

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа...

Из „Посвещение“

Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.