Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944 – 45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 – 1943), началник-отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949 – 1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въпроси в българските посолства във Варшава (1963 – 1964) и в Париж (1965 – 1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията „Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.