На 13 октомври 2026 година, в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ се състоя премиерата на документално-монографичната книга на литературния историк и критик Иван Матев – „Пленник на Истината и Красотата“, посветена на житейския и творческия път на големия старозагорски и европейски поет-символист Николай Лилиев (1885 – 1960).
Книгата бе представена от видния старобългарист и славист, византолог и литературовед проф. д.ф.н. Димитър Кенанов. Изследователският труд на г-н Иван Матев е отпечатан в памет на неговия сърдечен приятел – старозагорския художник, поет и преводач Димитър Караджов (1907 – 2000).
Тържеството премина под патронажа на Община Стара Загора и Музей „Литературна Стара Загора“. Творчески съучастници на събитието бяха Регионална библиотека „Захарий Княжески“, Държавна опера Стара Загора, Драматичен театър „Гео Милев“, Народно читалище „Николай Лилиев“ и едноименното старозагорско XI основно училище.
За дългогодишната изследователско-събирателска работа и многообхватния аспект в литературоведческите откривателски прозрения на автора, родили знаменателната му Лилиева книга, читалище „Николай Лилиев“, връчи на г-н Матев специалната награда: „За значителен и дълготраен принос в развитието на българската култура“, придружена от плакет с образа на Лилиев. Директорът на Музей „Литературна Стара Загора“ Иван Матев е първият носител на това престижно отличие, присъдено му с решение на Настоятелството на НЧ „Николай Лилиев – 2005“.
Слово на проф. д.ф.н. Димитър Кенанов
„Николай Лилиев и невъзвратимото време“
Уважаеми старозагорци и почитатели на литературата,
Във фондовете на Музей „Литературна Стара Загора“ се съхранява книговата, ръкописната, веществено-предметната и визуално-изобразителната памет за живота и съчиненията на литературните творци на идващия от древността град на равнинна Тракия. След основателя на музея – литературния критик Стоян Стаев, отговорността за съдбата на извънредно значимото средище на българската култура приема достойният интелектуалец, историк на литературата и изкуството, критик и поет Иван Александров Матев, комуто обществеността дължи благодарност и признателност за отстояването на Литературния музей пред екзистенциалните разрушителни заплахи и след десетоноемврийския обрат от 1989 г. Той е съставител на мащабната витринно-предметна експозиция в сградата на Музей „Литературна Стара Загора“ – видима насрещна „преграда“ пред неумолимия невъзвратим поток на времето.
В едно от лирическите си откровения Николай Лилиев твърди за спомените си – „птици в нощта,// скитат бездомни,// скитат унесени,// вън от света“.
Да живееш в света и едновременно – вън от света, в доброволна аскеза, за да се съсредоточиш, да разчетеш вярно мисията на живота си, да добавиш към рожденото си име, самоизразяващата дума-символ „Лилиев“ и така да се приобщиш към плеядата словоизповедници в европейската и българската поезия и наедно с тях да носиш като Сизиф камъка-товар на екзистенциалната напрегнатост: „Целият им живот, цялата сила на духа им е била съсредоточена върху глобалните проблеми на съществуването“.
Към тази редица причислявам и Иван Матев, син на лекарско семейство, възвърнало към живот ранени български вόини от фронтовата линия на Втората световна война и вдъхнало му скрижалите на човеколюбието/хуманизма и родолюбието.
Даровете на енциклопедичните знания Иван Матев получава и се самоизгражда в училище и във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, където с рядко срещана трудолюбива отговорност в 1971 г. завършва специалностите „Българска филология“ и „История“. През 1984 г. специализира история на културата в Италия – в Центъра за връзки и изучаване на Европа, Рим.
След дипломирането си в старопрестолния университет с постоянство участва в научно-изследователски университетски конференции и симпозиуми, търси съветите и напътствията на учителите си: професорите Георги Димов, Георги Данчев, Ангел Давидов, Боню Ст. Ангелов, Борислав Примов, Маргарита Тачева, Рикардо Пикио и др. На незабвенния проф. Пеньо Русев, един от основателите на великотърновската Алма Матер, дължи отговора на тревожещ го творчески въпрос: „Как да съхраним градивната гражданска реалност на Лилиевия символизъм – как да оценим и покажем по достойнство пред българската и пред европейската културна общественост истината за серафичната същност, за душеспасителната поезия и мисия на самотния човеколюбив бард“ (Матев 2026: с. 148).
Лични разговори с проф. Пеньо Русев отвеждат признателния млад учен до решението, както сам признава: „да се заема с една, колкото примамлива, толкова и невъобразимо трудна задача: Да осъществя анкета със съвременници и ценители на Николай Лилиев от България и чужбина – за да овладеем с общи усилия нови подстъпи към поета. И да съзрем, и съпреживеем от нови висоти измеренията на неговия дух – и в национални рамки и в европейски мащаб. В течение на десетилетия – индуцирала сякаш стоицизма на Лилиев, моята анкета – „Тайният глад на душата“, се попълваше спорадично, но неотклонно с нови имена, а споменът за Лилиев в нея се открояваше все по-чист и възвишен“ (Матев 2026: с. 148 – 149).
Така подир десетилетия издирвания, изследователско, съставителско трудене и упоритост се появява уникалната книга на Иван Матев: „Пленник на Истината и Красотата. Николай Лилиев (1885–1960)“, издание на Община Стара Загора и Музей „Литературна Стара Загора“, 2026 г., 544 стр.
Иван Матев търпеливо, смирено и с достойнство преодолява злонамерени изпитания, когато го пробождат отправени стрели на завистта-страх от по-талантливия, и по своему се убеждава в правотата на казаното с болка Иисусово изречение: „Истина ви казвам: никой пророк не е приет в отечеството си“ (Лк. 4:24).
Но той промислително, волево се изправя, опрян на предани приятели. На един от тях – на художника и поета Димитър Караджов, посвещава фундаменталната си документално-изследователска сага.
В спомените си Лилиевият „по-млад приятел и съгражданин“ Димитър Караджов пише: „В творчеството на Николай Лилиев чистотата на българския език достигна своите граници. За първи път у нас той съвсем съзнателно използва съвета на френския поет Стефан Маларме, според който „инициативата“ за изграждането на стиха трябва „да се предостави на думите…“ <…> „Идеите, чувствата – това е чудото, казваше Лилиев, но то трябва да се изрази по някакъв начин, а ние разполагаме само с думи – друго няма…“. „Затова той ги избираше така грижливо, спомня си Караджов, затова обръщаше особено внимание на алитерациите и проверяваше гласно спояващата връзка на съседните думи така, както се проверяват с ръка звуците на пианото“ (Матев 2026:18–19).
Наистина звукописът на слоговете, гласоизричането на думите, изкусният им синтаксис/везмовото съчетаване (срв. стила „плетение словес“ в старобългарската книжовност) представят Николай Лилиев като талантлив претворител на Пол Верлен.
Когато преди години Иван Матев настоя за мое участие в неговия труд за Николай Лилиев, аз прочетох и съпреживях духовната красота в двукуплетна „песен“ „Знам сърдечен свиден кът“ (1920 г.), „нотирана“ по разчетената творчески Верленова програма за разширяване и обогатяване на поетичното словоизразяване.
За мен тук Николай Лилиев намира образа Божи у себе си, докосва истината, към която дълги години са вървели братята на Иаковлевия син Йосиф – в земния живот има още един невидим божествен Участник, който възмездява всяко намерение или действие. Рано или късно у всеки се поражда копнеж да потърси и да тръгне към Създателя си, към непристъпната по същина Божия светлина, в която живее Бог и която е енергия на същността Му.
В „Знам сърдечен свиден кът“ Николай Лилиев пресъздава благодатното духовно състояние да те докосва „непристъпната Светлина“ – Домът на Бога. И тогава човешката личност не се потиска или подавя – както е при св. пророк Моисей Боговидеца, когато невидимият Йехова (Вечно Съществуващият) се явява в глас и неизгарящ/неопаляващ огън (Изх.: гл. 3 и 4).
Представителните Лилиеви лирически съзерцания на външната действителност онагледяват функцията им на „вътрешен пейзаж“ на душата, на вътрешния човек с неговите емоционално-мисловни състояния: „Видимият свят е само външна покривка на невидимия, явленията на реалния живот – символи на друга, невидима духовна действителност“.
Като своите събратя по перо, невям Николай Лилиев генетично пресъздава разбиранията за символизма още от зората на античната философия. В припомнителен/архетипен „духовен образ“-въобразителна матрица/ може да се превърне преживяно слухово или визуално явление, дало вдъхновителен тласък за съответно творческо действие и за пораждане на конкретен факт в словесното или изобразителното изкуство.
В книгата на Иван Матев за Лилиев – „Пленник на Истината и Красотата“, Димитър Караджов е свидетел на подобни матрични припомняния/облъхвания при Николай Лилиев, когато напр. тишината е озвънена от стенен часовник – „нещо като възпоминание, нещо старинно, тъжовно, неизразимо“; или, когато в алан/открито място, мегдан/ се чуват „съвсем глухо гласовете на птици като вопли“.
В първия описан случай сепнатият от споменно просветление поет се пренася в текстовия свят на своето стихотворение-болка за родната земя.
Ето безценния разказ на Димитър Караджов: „Имаше малка сладкарница, където ние често се събирахме на дълги разговори. Освен масите и столовете в нея, освен витрината с най-различни сладкиши, халви и карамели, почти цялата северна стена се заемаше там от широко огледало с опушена от времето орехова рамка. И над него – голям стенен часовник.
Когато биеха часовете, в металния му звън, сънен, златист и тежък, се отгатваше нещо като възпоминание, нещо старинно, тъжовно, неизразимо… <…> Освен двама ни други посетители нямаше. Изведнъж най-неочаквано часовникът почна да бие в тишината… Изреди няколко удара – и последният от тях, неимоверно удължен, заглъхваше бавно, сякаш потъваше в някакви необозрими далечини.
Николай се оживи, погледна към часовника и след известно колебание ми каза тихо: „Знаете ли, нещо такова съм си представял – като тоя звън, – когато някога съм писал стиха:
Заглъхнал в безответната вселена,
плачът ти продължава да трепти…
Усетих, че дъхът ми заседна на устните. Както е известно, поетът преди години се беше обърнал с тия думи към Родината… Още помня – в оня миг, одухотворен от заглъхващия звън, тя ми се стори наистина като светиня.“ И по-нататък Димитър Караджов допълва:
„Небето беше облачно и мрачно. Откъм прохода идеше остър есенен хлад, размесен с мириса на липова шума. Когато наближихме алана, изведнъж високо някъде над нас, в тъмнините, се чуха съвсем глухо гласовете на птици като вопли… Нищо не се виждаше, но аз веднага се сетих, че това са диви патици. Обикновено, когато времето се разваля, те бягат от север, за да търсят убежище в южните тракийски блата.
Николай, чийто слух в ония години беше още напълно запазен, се спря за миг. Загледа се нагоре, прислушан, и като докосна рамото ми с ръка, каза уверено, като потвърждение: „Ето чувате ли ги – моите птици в нощта…“.
Пред Иван Матев известният интелектуалец Владимир Свинтила осветлява вътрешния емоционален свят на Николай Лилиев от времето, когато поетът е драматург на Народния театър в София и със своята „обикновеност“ безропотно изпълнява несвойствените за длъжността му претоварващи го задължения: „Той бе страдаща натура. <…> Поетът вършеше сам това, което днес върши цялото литературно бюро при театъра. Той се грижеше за клишетата, обезпечаваше ги, нещо, което е диспечерска работа, коригираше шпалтите – заварвал съм го с пръсти, оцапани с печатарско мастило. Коригираше театралните плакати“.
И на работното си място Николай Лилиев е като пришълец отнейде, сякаш за него се отнася Яворовото „от други свят съм аз“, проникнат от страх, от „тогавашния ужас да се живее“:
„Позволих си – продължава Владимир Свинтила, – веднъж да му кажа, че такова страдалческо отношение към живота никак не отговаря на ерата на атомната бомба. (Сега ме хваща ужас като си помисля колко неща съм си позволявал да му кажа, а той ме е оставял да говоря!) Отговори ми:
– Вие сте прав. Но какво да се прави? Аз съм раснал с книгите на Йенс Петер Якобсен, с „Нилс Люне“ и с „Мария Грубе“. Още момче съм чел Верлен и Рембо. Заедно с тези автори у мен е проникнал твърде рано тогавашният страх от живота – не, тогавашният ужас да се живее.
Лилиев признаваше, че се касае за черта на едно поколение. – „Ние страдахме – казваше ми той – ние искрено и истински страдахме. Пенчо Славейков пишеше: „Напред и все напред към подвизи и слава…“ А ние страдахме. От романтизма, от Рьоне сълзите бяха изчезнали от литературата – ние ги възстановихме. По едно време всички поети плачеха, та бе и малко смешно. Но ние живяхме с предчувствия, които се осъществиха – ние доживяхме да видим Първата световна война“.
С безпогрешния си езиков усет Николай Лилиев избягва капана на подетата от символистите стилова, слогова бунтарска реформа срещу утилитарния език за общуване, който за Маларме е „търговски“. Разсъдъчният, светският интелектуализъм „е лишил обикновения език от емоционален пълнеж“. Но постепенно бликналите образи и символи по начин на употреба се обездухотворяват и стават шаблони – „кръста, сърцето, котвата, гълъбите, орела, слънцето, морето и пр.“.
При Лилиев например думи със заглъхнала образна патина/„луна“, „тъма“/ излизат възродени от укриващото, обезличаващото, незабелязващото ги автоматизирано възприемане. Ето:
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Тук образното сравнение на „луната“ „като плод“ и глаголите-метафори „висне“ и „буди“ одействяват, овеществяват далечното нощно светило и орелефяват неговото название.
В друг текст/„Кръгозори надвесени“ опредметяването се изобразява с епитета „сплътени“, който е съживителна, будителна струя за излизане от привичното автоматизирано възприемане и на „тъми“. Краткото непосредствено стихово обкръжение превръща в музика синкопните рими: тъми – сами, срязващи протяжността на двата стиха с дактилни рими: надвесени – унесени. Синкопността/смяната на ритъма се засилва със съобщителното повторение „есен е“, което довнушава/досугестира сезонна есенна меланхолия:
Кръгозори надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.
Прочее, в книгата на Матев, Димитър Караджов документира възражението на поета срещу разпространеното мнение за лириката му само като „звучна и нежна“: „Омръзнало ми е – казваше ми Николай – да слушам все това едно и също определение за стиховете ми – звучна и нежна поезия. Като че ли това е всичко, като че ли стихиите, яростта на ветровете, отчаяните викове са нещо съвсем чуждо за нея. Ето – нали си спомняте и Вие в края на една от моите поеми:
Отново свирят будни ветрове
– о тоя гневен плач на ветровете!
той мами и приканва, и зове
на кървав пир в полята зверовете.
Какво „нежно“ има тука? Защо такива строфи, които не са единствени в моята поезия, са останали като че ли незабелязани“ (Матев 2026: с. 414).
И все пак – „звучението“! В родна Тракия се ширват „звучни нивя“, дори „звъни//утехата на дни честити“, а преносът/анжамбанът след „звъни“ спира за миг произносителния речеви дъх, за да се чуе грейналата мелодика в ослънченото „златокласие“ и „душата безметежна“, в милуващата „утеха на дни честити“:
А в друга „песен“ шестократният мелодиращ лайтмотив „Тихият пролетен дъжд“ подчертава ключовото му свръхзначение в строежа/структурата на текста. Става дума за тихостта-надежда, за ръмежа на напоителния „гергьовски“ дъжд, възхваляван от сеячи, орачи, земледелатели. Импресията тук е разгърнат в движение „неръкотворен образ“ на „копнеж, сияещ и дълбок“ – „колко надежди изгряха“, „слуша земята и тръпне“, „пролетни приказки шъпне“; „сълзи, възторг и уплаха“ – „колко искрици изтляха“:
„Тихият пролетен дъжд“ и други близки по лад стихотворения убеждават изследователя Иван Матев: „Символизмът у Лилиев е органическа потребност! Той е вид социално-психологическа компенсация – европейски духовен мост, но и спасителен български бряг, в който се мият вълните на неговото южно, тракийско и същевременно общочовешко въображение“ (Матев 2026: с. 13).
Значима, изповедна е статията на Николай Лилиев за Никола Й. Вапцаров, включена в книжовния корпус на Иван Матев. Нейното начало е размисъл за „истинската природа на поезията“: „За едни тя е „средство за познание“, за други – „същност на всяка литература“, за трети – „младостта на света“. Но сега преди да бъде всичко друго, поезията е най-напред песен, очарованието на която се ражда от равновесието на двете необходими качества, без които не можем да си я представим: въображение и чувствителност“.
Аналитичните редове за Вапцаровите „Моторни песни“ мълвят за енциклопедизма на Николай Лилиев в познанията му за школите в модерната европейска култура:
„В своите песни, езикът на които е изцяло претворен, свеж, непринуден, минал през горнилото на творческия труд, Йонков е трябвало да се откаже от наследените размери на поезията, да наруши заучената правилност на синтаксиса, да строши възможната мелодия на стиха – и тъкмо с това да породи хубостта на тия песни, изтъкани от отрицания. Но тези отрицания не водят към безпросветен песимизъм, Те са извор на нови сили за живот… Каква сила и каква смелост е трябвало наистина, за да се избегнат изкушенията на школите – символизъм, експресионизъм, акмеизъм, – които са могли да съблазнят всеки новодошъл в поезията, за да не се чуят призивните гласове на техните представители!“
Преди заника на земното си битие Николай Лилиев разпознава и благославя Радко Радков за свой приемник и следовник в руслото на песеннообразната по лад лирика. В моя книга за артиста, поета-славей Радко Радков, пόчетно го определям за сонетист-петраркист, изпълнил повелението на Франческо Петрарка: „Пиши в изящен стих, каквото си видял!“ (сонет 57).
Сякаш Николай Лилиев прозрява бъдно отличие от Франция за Радко Радков. Възрадван като учител за своя ученик през май 1959 година той го посвещава за Рицар на френската култура след като изслушва в дома си драмата за Балдуин Фландърски при Радков рецитал. Знаменателната им среща пръв документира Иван Матев, който споделя това събитие в книгата си „Пленник на Истината и Красотата“:
„Влязохме в зашумения от лози и овошки двор на Лилиевото жилище. В пристройката Лилиев живееше с двете си възрастни лели – Руска и Мина, които бе довел от Стара Загора, за да се грижи за тях. А те, заедно с Лилиевата сестра Божанка, която след минути дойде при нас, толкова се зарадваха, че им е „дошъл гост и ще бъдат публика при четенето на пиесата за кръстоносния император Балдуин“, че веднага сложиха на масата чинийки със сладко от смокини и чаши с домашна лимонада.
Четенето ми продължи дълго и вероятно съм бил доста артистичен, защото изживях поредно драмата на смутната средновековна епоха, на моралните и междудържавни политически сплетни, клокочещи около възкръсналото ни царство. В притихналата стая неусетно бе полазил сумрак. Само трептящите пламъчета на двете свещици, които аз и Николай Лилиев бяхме запалили, със смирен поклон, пред иконата на Света Богородица, преди да започна четенето, сякаш очакваха още нещо да се случи. Внезапно Лилиев, чиято фигура до този момент бе застинала неподвижно с лице, непроницаемо като маска, се изправи от своя стол, прекръсти се и ми нареди да падна пред него на колене. После постави ритуално десницата си върху лявото ми рамо и произнесе с дълбок, треперещ от вълнение глас следната формула: „Поете, Радко Радков, провъзгласявам Ви за Рицар на френската култура!“ (Матев 2026: 264).
Преди знаменателното събитие, на 8 юни 1958 г., от Централна поща – София именитият български поет Николай Лилиев изпраща прочетена от него (с подчертавания на места) тетрадка със стихове на Радко Радков. На лист от бележник е добавено придружително писмо до младия поет, който тогава е в IV клас на Духовната семинария в Черепиш – Врачанско:
„Господин Радков, Бързам да отговоря на писмото Ви, преди да сте заминали за Габрово, дето ви желая от сърце да прекарате в трескаво творчество своите свободни дни. Не се съмнявам, че Вашето ценно качество – да обичате труда, свидетелство за което е тетрадката Ви – ще Ви изведе до по-големи успехи. А стихотворното изкуство се учи цял живот. Всичко хубаво Ви желае Николай Лилиев. София, 5 юни 1958“.
Радко Радков по поетическо изкуство е много близък до избрания от него за съветник и наставник Николай Лилиев – класицистична спонтанност по риморитмика и световъзприемане, по словомузициране. Николай Лилиев аскетично възхвалява само едно, но важно качество на стихотворците – постоянство в словотрудолюбието и педагогично вмята: „стихотворното изкуство се учи цял живот“.
Действително, тетрадката със стихове (публикувани от мен) е извънредно ценна като онагледяване на Радковото ученичество от майсторството на четените и изучаваните от него поети.
И Николай Лилиев, и Радко Радков са изразители на модерната светска европейска поезия – поезията на съучастие-съпреживяване, която има за своя родина – Италия: Данте Алигиери и Франческо Петрарка. Те са зачинатели на западния ренесансов ентусиазъм, който „предполага очистване и възпитаване на човека“ не само с Аристотелевия катарзис, а също чрез апокатарзиса – жизнерадостното възприемане и наслаждаване на земната (реалната) и идеалната красота.
За мен, Радко Радков е пряк продължител на спонтанната и въздействена по стилистика песенна лирика на Николай Лилиев.
От историята на неразкритото докрай възприемателско Лилиево въздействие върху българската поезия като финал избирам мотива Жар-птица по Атанас Далчев.
За християнина вертикална опора са Бог/Св. Троица, Пресвета Богородица, ангелите, светиите, а хоризонталната опора са майчиното и бащиното огнище, слънчевото детство, изобразено от Николай Лилиев – „над твоя дом спокойствие, плете// приветна песен волна чучулига“, „безгрижното дете,//което срича първата си книга“.
Нейде, в приказно-символния свят на Лилиев: „заспива своя златен сън Жар-птица“. Всичко е начало – „небесний свод разгъва модър лист, //по който никой нищо не е писал“, „далеко в небесата – ведра мисъл“: „Възкръсва слънцето“ „и в светла тишина хлади поток// на твоя свят пътеките безпечни“. „Сред вечерната заря// заспива своя златен сън Жар-птица“:
Лилиевата стихова перла „Над твоя дом спокойствие“ е вдъхновение за Атанас Далчев, който извежда прикътаното във вътрешния си свят детство в известното си стихотворение „Прозорец“.
А в Далчевите фрагменти намирам и две признателни отпратки към Николай Лилиев: „В стихотворението, дето се намира този стих, един от най-чистите, написани от Николай Лилиев“:
„Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни боже!“
Към образния ред на Николай Лилиев: „Огромно слънце в моя мир залязва“ Атанас Далчев вече е петимен и за друга преценка: „Очарованието на тоя стих на Лилиев иде безспорно в значителна степен от музикалността му, но няма съмнение също тъй, че повече, отколкото на трите „о“ в думата „огромно“, то се дължи на нейното пластично внушение: слънцето се явява уголемено на хоризонта“.
И накрая – напълно съм съгласен, че както убедено твърди в обобщението си Далчев за естетическия развой на поетите – символисти:
„От всички поети на символизма, като изключим Яворов, най-голямо влияние върху нашето поколение имаха Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. Това влияние беше толкова силно, че за да се освободят от него, някои от нас трябваше да се възбунтуват срещу тях. Тук е обяснението на известни наши отрицания: нашата омраза беше любовна омраза, една неразделна част от нашето възхищение“.
Поздравявам от все сърце Иван Матев, автора на Лилиевото духовно възкресение в „Пленник на Истината и Красотата“ – този изстрадан прѝносен труд, и неговите книгосътрудници Мария Сидерова и Илко Груев, за сторения поклон пред звездния олтар на серафичния поет – старозагореца Николай Лилиев!
Проф. д.ф.н. Димитър Кенанов
Велико Търново
__________________________
Иван Матев
директор на
Музей “Литературна Стара Загора”:
Споделено за приятеля проф. Димитър Кенанов
Проф. д.ф.н. Димитър Кенанов е виден старобългарсист и славист – литературен историк и византолог, богослов, текстолог.
През 1972 година завършва „Българска филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, непосредствено след което започват етапите на академичното му израстване – през 2002 година е вече професор и същевременно доктор на филологическите науки. През 70-те и 80-те години на ХХ век специализира средновековен катарéвус и съвременен гръцки език в Солун, и едновременно преподава български език, литература и култура в Санкт-Петербургския университет. Краят на 90-те години и първото десетилетие на XXI век го отвеждат във Вилнюския и Талинския университет – в Литва и Естония, където той оставя дълбоки изследователски дири. Но през 1995 година проф. Кенанов регистрира извънредно плодотворен период и в Американския библиотечен институт за класически изследвания „Генадион“ в Атина!
В България проф. Кенанов е бил директор на Международния семинар по български език и култура във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, заместник-декан и един от основателите на Православно-Богословския факултет в университета, а и на рядката специалност „Иконография“ към него. Бил е ръководител на катедрата „Библейско и систематическо Богословие“, а през 2003 – 2004 година и заместник-декан на Филологическия факултет, както и директор на Научноизследователския център „Търновска книжовна школа“ при Великотърновския университет.
В качеството си на академичен преподавател в Търновската Alma Mater, проф. Димитър Кенанов чете лекции по старобългарска литература, сравнително балканско литературознание и народопсихология. Автор е на повече от триста статии, студии, рецензии, учебници и монографии на български, руски, италиански и гръцки език, публикувани в България, Белорусия, Гърция, Литва, Полша, Русия, Северна Македония. Някои от най-значимите му книги са: „Ораторската проза на Патриарх Евтимий Търновски“ (1995); „Симеон Метафраст и православната славянска агиография“ (1997); „Евтимиева метафрастика. Път и мисия във времето“ (1999); „Озареният Григорий Цамблак. По материали от Вилнюските ръкописни и старопечатни сбирки“ (2000); „Старобългарска литература. Предговор, съставителство и коментар“ (2000, 2006); „Славянска метафрастика (с приложение на жития за Св. Сава Сръбски)“ (2002); „Библия и старобългарска литература“ (2006); „Българистични простори“ (2007); „Крилатият въздухоходец Теодосий Търновски“ (2010); „Небето на безмълвието. Книгата „Лествица“ и нейният старобългарски превод“ (2014); „Книга за атонския старец Йоан (от XIV столетие), Т. 1“ (2024); „Книгопечатникът дякон Корéси (от XVI век)“ (2024); „Авва Макарий – ангеловидецът. Първообразният „Златоструй“ и Почаевският „Цветник“ (2024); „По стълбата на новия Иаков. „Небесна Лествица“. Съдбини на старобългарския превод“ (2024); „Вопли на псалмник: Радко Радков“ (2025); „Книга за атонския старец Йоан, Т. 2. „Богородичник. Текст“ (2026).
В своите изследователски пориви обаче, проф. Кенанов не спира взора си само на класическата славяно-византийска книжовна старина и уникалното ѝ място в европейското цивилизационно преосъществяване. В началото на 20-те години на XXI век той създаде знаменателната си библиотека „Албатрос“, в която с много амбиция, любов и носталгия (и със свои лични средства) възкреси в шест отделни луксозни тома името и лирическия свят на редица пренебрегнати от „новото време“ прекрасни български поети – негови сърдечни приятели, а и наши духовни сподвижници: Огняна Свилина („Жена сред Всемира“, 2023), Янаки Петров („Сърцето ми е нежно за войник“, 2023), Янко Димов („Последен сняг“, 2023); както и запазените „Из старите тетрадки на времето“ (2023) негови неизбледняващи спомени и удивителните магическо-сѝмволни откровения, дошли от 60-те и 70-те години на миналото столетие с „Тихата лирика на търновското студентство“ (2023), но сияещи мистично дори през 2023 година в „Пилигрим на думите“.
И да не забравяме, скъпи гости, че като уважаван учен, желан гост и приятел на старозагорските творци, днес проф. Димитър Кенанов за втори път, след 2004 година, се явява пред обществото на нашия град.
Иван Матев
13 октомври 2026 г.
гр. Стара Загора
Български