I място – Мария Стоименова, 4 клас
Коледа в село Краново
(По спомени на майка ми, но аз – Мими, преразказвам от свое име с желанието да посетя това прекрасно село, където къщата пустее, но красотата през зимата не се е променила.)
Село Краново се намира в най-североизточната точка на България. От къщата ни се вижда граничният пост на Българо-Румънската граница.
Обичам зимните ваканции при баба и дядо. Там снеговете са големи. Улиците са в преспи и лед. Случвало се е сутрин да се събудим без видимост от прозорците, защото снегът е натрупал преспи пред тях и вратата. Дядо прави тунел, за да излезем, а баба залива с вряла вода чешмата навън, за да се размрази. Ледени шушулки висят от покрива на къщата. Посягам, откъсвам една и започвам с нея да рисувам по заскрежените прозорци и по двора, където няма стъпки и е като блоков лист.
Вчера пътувахме 5 часа докато пристигнем, но унесена в спомени, не усетих времето. Баба първа ме посреща на двора. Кучето Мечо не ме е забравило и радостно маха с опашка. След топлата прегръдка отивам при кобилката Роза (кръстена на Розовата долина, където ние живеем). И тя ме позна, пусната свободно в двора, се запъти към мен. Снегът се сипеше върху черната й грива, а тя закачливо въртеше глава, насочвайки се към мен в очакване на лакомството. Не беше забравила малката ръка, която и подаваше парченце локум цяло лято. Хващам повода и тръгвам с нея към голямата бяла чешма в края на селото. Вървим по белия път, гледам заснежените хълмове. Врани кацат около мен, чакайки да им подхвърля трохички хляб. Бялата чешма се слива с пейзажа, коритата й са замръзнали. Връщайки се към къщата на баба и дядо, виждам следите в белия сняг на дете и кон. Спирам и оглеждам пейзажа, клоните на дърветата са натежали от сняг, полетата са облекли бели премени, а в далечината малките къщи се виждат с бели калпаци. Сивкав дим се издига над всеки комин. Роза разтърсва грива и изпръхтява, нетърпелива е да се прибира.
Днес е Бъдни вечер. В кухнята ухае на боб, сармички, зеле, а баба чука орехи. Яде се само постна храна. Става тъмно навън. Снегът блести под лампата, а ние с братовчедите ми все още се пързаляме с найлони и шейна по стръмния двор. Недалече се чува лаенето на кучета и воят на чакалите. Различаваме ги. Тук сърните и елените слизат в селото, а чакалите обикалят по улиците в тъмнината. Страшничко е и бързаме да влезем вътре. В къщата, построена в румънски стил, защото селото е било преди в Румъния, е уютно, топло и задушевно. Масата е приготвена. Повтаряме молитвата след мама, вечеряме и отново излизаме навън. Очакваме да дойдат Коледарите. Всички момчета, дошли при близките си специално за коледуването, са репетирали песните през деня. Знаят за кого ще припяват във всеки двор. Скоро гласовете им се понасят над селото. Започват от горния край. Ще трябва много да чакаме. “Да направим снежен човек!“ предложи батко. Взехме големите ръкавици и започнахме да търкаляме снежните топките. Една, две, три и готово! После – морков за нос, въгленчета за очи и метлата на баба в ръката, а кофата – на главата. Пред вратата го направихме. Ще посреща скъпите гости.
Времето тече бавно, но песента вече се чува ясно близо до нас. При съседите са. На верандата им свети и виждаме калпаците и гегите им, окичени с пуканки. Пеят, играят и ето – идват у дома. Вратичката е малка, а те – големи мъже и момчета. Влизат и отново чуваме „Тебе пеем …“ Изтръпвам! Сълзи напират в очите ми от радост, от гордост, че пеят за дядо ми, стопанинът на къщата. Млади мъже са с ямурлуци, пояси и криваци, специално приготвени за традицията. Българщината в студа и леда топли сърца и души! Каним ги вътре, но отказват, защото има още къщи за обикаляне, пък и обичат свежия зимен въздух. Медният бакър, специално излъскан от баба, обиколи групата. Дядо наниза луканки на гегите, а тати им даде пари за почерпка.
Температурата бързо спада, лед сковава пълните с вода медници, приготвени за животните. Не е тъмно, защото снегът блести и белее, а е доста късно вече. Зимна приказка! Ледена красота! Топли взаимоотношения и сърца! Нослетата червенеят, ръцете ни са измръзнали, но ние сме навън. Гледаме към хълмовете около „Сухата река“, които са като големи великани със снежни шапки. Колко ли животни приютяват в пазвите си?
Гласът на баба отеква изведнъж. Вика ни да се прибираме, защото ще настинем, а има и подаръци под елхата. Родил се е Божият син в пещерата, за да помага на хората!
Честита Коледа! Тъпан заби близо до Общината. Там се събират хората за хоро с коледарите. Отново шапки и шалове, и всички заедно отиваме там, за да се веселим. Студът не ни плаши, само напомня, че нищо не може да спре общата веселба!
Още един ден отмина с много емоции. Чаках го цяла година, защото Коледата свързвам с баба и дядо, с бумтящата печка, блеенето на агънцата, красиво заснеженото селце и песента на коледарите. А студът сковава Земята. Рисува по стъклата паяжини и цветенца. Моделира ледени висулки под стряхата. Снежинки заиграват своя танц и напомнят, че е Зима. Сезонът на белотата, на красотата, на пързалките и игрите в снега.
Обичам Зимата в село Краново, в което живеят моите мили баба и дядо! Сега ще спим, а утре – отново веселба и игра! Всичко е като в сън. Повтаряме го всяка година, но усещането е различно и все по-вълнуващо!
Нека бъде светлина!
II място – Моника Харманлийска, 3 клас
Есенно-Коледна приказка
Отдавна красивата Есен живеела край нас в красив дворец. Тя всъщност била девойка. Харесвала топлите цветове и затова винаги се обличала в рокля от шарени листа.
Един ден, както царувала из двореца си, Есен дочула, че сестра ѝ на име Зима иска да заеме нейното място на трона. Тя си мислила, че няма да се върне отново на това място, но не било така. Момичето мислило как да остане и да не идва Зима, но нямало друг избор.
Докато Есен спала една нощ, от небето заваля сняг. На сутринта момичето се събудило и извикало изплашено:
– Ааа! Защо земята е бяла? Какво се случва тук?
Дочула нежен и мил глас – това била Зима, която казала:
– Не се страхувай, дете. Аз съм Зима – по-голямата ти сестра.
Есен се разстроила, защото знаела, че трябва да си тръгне от двореца. Погледнала тъжно царството си и бавно пристъпила към портала, наречен още „синият прозорец”.
В това време Зима проговорила:
– Хей…Есен, защо не останеш още за известно време.
Тогава момичето се обърнало и казало:
– Не! Време е да ти отстъпя трона си! Зарадвай света с бяла премяна!
Есен прегърнала Зима и се сбогувала до следващата година.
Вече всичко било побеляло. Веднъж Зима погледнала през прозорчето на двореца и що да види – едно семейство по цял ден скучаело и нищо забавно не правело. Зима не харесала това и без дори да се замисли се обадила на Коледа:
– Здравей! – казала тя. – Не може да мързелуваш по цял ден! Бързичко идвай и зарадвай всички дечица с по един голям подарък!
Коледа току-що се беше събудил и се сетил, че наистина не е подготвен, защото трябвало да прочете всички писма от децата по целия свят. Също трябвало да ги разкаже на джуджетата, които да ги изработят. Коледа казал на Зима:
– Рабира се! Бих зарадвал всеки!
– Добре тогава ела ми на гости, но извикай Дядо Коледа и джуджетата, – поканила го Зима,
Дошъл специален ден – 24-ти декември. Всички хора били украсили любимото коледно дърво с пъстри цветове и безброй желания, събрани на трапези, пълни с постни ястия. Децата, нетърпеливи, били в очакване на Дядо Коледа.
Най – накрая дошъл 25-ти декември, денят, в който се отварял желаният подарък. Нямало значение дали бил малък или голям, важното било да е от сърце. Дори в този ден Зима била поканила Коледа, Дядо Коледа и всички милиони джуджета в царството си, за да си разменят подаръци. Семействата по лицето на Земята се събрали и също празнували. Когато Зима погледнала през прозореца душата и се стоплила, защото всички били щастливи.
Но това не бил краят на празниците. Зима се сетила за още една своя приятелка – Нова година. В своята вълшебна чанта, тя носела радост, усмивки и шарени искри в небето, както и надежда за ново начало.
Всички отпразнували Новата година с безброй щастливи моменти.
Но никой не знаел, че Есен видяла всичко, което се случило и била много щастлива. Все пак нали били четири сестри – Есен, Зима, Пролет и Лято! И трябвало да споделят царството си. Хората знаели, че всяка от тях притежава различни умения, с които да зарадва света. Това била още една страхотна отминала година и Коледа дарил всеки с подарък – здраве, любов и щастие в домовете и сърцата.
Дори родителите получили подаръци – това били усмивките на техните деца и щастието в душите им от това, че са заедно.
III място – Семих Емин, 4 клас
Приятелите на Коко
Беше студен зимен ден. Коко – снежният бухал, беше скрит в неговата малка колиба. Беше му доскучало. Той излезе да се поразходи. Докато се разхождаше. Видя друг снежен бухал. Той се доближи до него и му каза:
– Здравей! Искаш ли да се запознаем?
– Да. А ти как се казваш? – попитал бухалът.
– Коко – отговорил Коко.
Те започнали да си говорят, даже тръгнали заедно на разходка. Докато вървели, срещнали разтревожен снежен човек. Казвал се Снежко. Той се страхувал да не би да залезе слънцето, защото можело заек да дойде и да му изяде носа. Бухалите успокоили Снежко и го поканили да тръгне с тях. Те не знаели, че ги наблюдавала една сърдита снежинка. Тя била ядосана, защото със снежния бухал били най-добри приятели, но ето, че той вече имал други двама приятели – Коко и Снежко. Снежинката привикала своите сестри и заедно започнали тайно да правят снежни топки и да замерват групата. Коко и неговите приятели първоначално се уплашили и хукнали да бягат. Изведнъж насреща им – елен с червен нос. Бил различен от другите елени и те му се подигравали. Снежко, снежният човек, Коко и приятелят му бухал решили да го защитят. Те започнали да замерват със снежни топки нахалните елени. Така измъкнал червеноносия Рудолф и потеглили заедно към къщата на дядо Коледа. Вървели що вървели, а под един бор в снега съгледали шейна. И както бяха изморени, се качили в шейната, а червеноносият елен ги понесъл напред. Пристигнали до дома на добрия старец. Ала там пред входа Дядо Коледа седял тъжен. Коко го попитал:
– Какво става, Дядо Коледа?
– Не знам, всички подаръци са изчезнали! – отговорил Дядо Коледа.
– Ами нека отидем да видим какъв е проблема – предложил Снежко.
Всички влезнали в къщата, там намерили само малки късчета лед.
– Кой може да е направил това? – възкликнал Коко.
– Сещам се, това може да е само приятелката ми Снежинка – извикал снежният бухал.
– Кой? – извикали учудено всички в един глас.
Трябвало спешно да направят нещо, затова всички тръгнали бързо към дома на Снежинка. Там те намерили снежинката и нейните сестри, които е скривали подаръците под леглото си. Снежният бухал пристъпил с бавни крачки напред и попитал:
– Защо го направи, Снежинке?
– Защото ти вече не си ми приятел – отвърнала Снежинка.
– Не е вярно – казал снежният бухал.
– Така е – навела глава Снежинка.
– Извинявай – извинил се срамежливо снежният бухал.
– Добре – кимнала Снежинка.
Те отново се сприятелили. Коко, снежният бухал, червеноносият елен Рудолф, снежният човек и Снежинка отпразнували заедно празниците и станали неразделни. Когато пристигна пролетта, снежният бухал отлетял към север. Снежинка се превърнала в дъждовна капка. Снежният човек се стопил и се влял в едно поточе, а Коко се прибрал в къщичката си в очакване пак да се види с приятелите си през следващата зима.
Български