_______________________________________________
Иван Матев
Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“
Годеник на свободата
Захарий Стоянов (1850 – 1889) – летописец на националната революция[1]
„Святата истина ми бе знамето“
Захарий Стоянов
Криволичещите, стръмни пътеки на духовното ни освестяване водят повече от столетие признателността на потомците към едно светло и легендарно име – име, неподвластно на времето и неповторимо по индивидуалността си като естетическо явление. И това име-символ е Захарий Стоянов! Неговите учители бяха невежите потомствени раѝ, университетите му – бедите и страданията от жестокия робски жребий. Непрестанно и немилостиво гонен от своята нерадостна, зла съдба, но неутолимо жаден за светостта на знанието – годеник на Свободата, Захарий Стоянов е най-необикновеният и самобитен (бих казал Богопосочен) революционно-литературен гений в късновъзрожденската ни епоха, а по-сетне и в културата на новоосвободена България.
Суеверното и некнижно до двадесетата си година медвенско овчарче, прекарало по-голямата част от дните си в добружанските степи сред овце и в компанията на своите полудиви събратя по участ, съумя за броени години да надмогне невъобразимия средновековен пъкъл, довел го в определен период едва ли не до умопомрачение; и да се извиси по дух, по интелект и нравствена позиция, а и по дела до пенливия гребен на националната ни революция. Та само едно десетилетие след като революционната българска вълна се бе разбила – но и разкъртила вековния отомански бастион, Захарий Стоянов възкреси с летописите си по начин невъзможен или по-точно по начин възможен единствено нему – със смайваща ерудиция, с изгарящо слово и вулканична страст – страстите български, пред които и днес немеем…
Народополезната дейност на Захарий Стоянов изгражда и същевременно разграничава три главни, но неотделими един от друг, периоди в сюблимния му живот: Участие в национално-революционното движение (член на Русенския революционен комитет – 1872, 1878 г., организатор на Старозагорското въстание – заедно със Стефан Стамболов, Георги Апостолов и Георги Икономов – септември 1875 г.; един от четиримата апостоли, ведно с Панайот Волов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков, и на четвърти (Пловдивският) революционен окръг в Априлската епопея – 1876 г.); Активна обществено-публицистична дейност (от Освобождението в Сан-Стефано – 1878 г. до Съединението в Пловдив – 1885 г., в което (Съединението) той играе първостепенна, идейно и политически глобална роля); Политическа, гражданско-социална, историко-документална и литературно-критическа дейност (след Съединението на 6 септември 1885 г. – до преждевременната му смърт в Париж на 2/ 14 септември 1889 г.).
Краткият, но извънредно интензивен, превратен и бурен живот на Захарий Стоянов (1850 – 1889 г.) открива пред съвременния ни и действително смаян взор фигурата на един изключително амбициозен и даровит човек – пламенен патриот, жертвен народен син – при това остро наблюдателен, проницателен народовед и народопсихолог, професионален революционер, прозорлив политик, смел и неукротим общественик – безкомпромисен (унищожителен) журналист, блестящ оратор и удивителен, несрещан сред класиците ни писател – белетрист. Но разгледани в подобен съпоставителен контекст, документите около личността на Захарий Стоянов разкриват и една напълно непозната, дори за съвременниците му, негова дейност, която изследователите, за съжаление, са пропуснали. Дейност, представяща категорично Захарий Стоянов и като дипломат, изпращан неведнъж от Стефан Стамболов с мисии и в Румъния, и в Сърбия, където той се среща с крале, държавници, политици и води разговори от името на България!
Захарий Стоянов излиза от дълбоките и тайни недра на народната низина, преодолява хаотично натрупаните от времето пластове на съдбоносни и страдални за България исторически промени – взема и той съдбовно участие в тях, печели съратници и горещи почитатели, но и многобройни врагове… След внезапната си смърт, Захарий Стоянов (по фатално неотменим български обичай) бива за дълго забравен, дори отречен, за да дочака духът му, търпеливо и горестно, обновителната светлина на обективната национална оценка, отредила му най-сетне заслуженото по достойнство и върховото по приноси място в новата ни политическа и културна история. Духът на Захарий Стоянов е вграден вовеки в пантеона на българската нация, там той категорично е определен и като класик на българската литература!
Захарий Стоянов – дух страстен, образ невъзможен… Но образът на Захарий Стоянов не би добил своето пълно национално съдържание и не би натежал в историята ни с универсалната си духовна мощ като мемоарист на епохата, ако не се изтъкне съдбоносната, а и спасителната значимост на писателското му дело. Тъкмо то разкрива най-ярките и сюблимно-непреходни качества в сложната душевност на летописеца. То ни посочва най-редките (понякога екстремно-индивидуални, други път комплексно-народностни, но недооценени и днес) способности на характера и волята му. И в този смисъл, малцина български писатели са влезли в историята на националната ни литература с толкова богат обществен и естетически капитал, и с такава кратка (от професионално и времево гледище) литературна практика. А писателската си дейност Захарий Стоянов започва едва след Освобождението – в края на 70-те или по-точно в началото на 80-те години на XIX век, когато самият той е на тридесетгодишна възраст. Така че реално творческият му процес трае по-малко от девет години! А какви качествени измерения имат тези девет години за българската литература, за българския народ въобще? – с главоломните си морално-исторически завои, колизии и лутания; с обществените си конфликти, несъответствия, идейни и нравствени превъплъщения; с невъобразимо и непостижимо високите си историографски, народопсихологически и чисто художествени завоевания…
На 24 декември 1880 година вестник „Независимост“ отпечатва първата статия на Захарий Стоянов – „Знаеш ли кои сме?“, подписана с псевдонима на Любен Каравелов – „Барон Лулчо“. И тя буквално отприщва белетристичната лавина на летописите, и на спомените, изляли се неудържимо от паметта и душата, от сърцето на многострадалния автор. Творецът Захарий Стоянов работи основно – би могло да се каже изключително, в областта на прозата, като тематично и концептуално (проследено в обратен хронологически ракурс) той разглежда: съвременните му обществени, исторически и политически въпроси; проблемите на Съединението на България; национално-революционното движение в предосвобожденската епоха. Огромна е заслугата на житиеписеца Захарий Стоянов, че след 1878 година той пръв от българските интелигенти и писатели обръща директно погледа си към бързо (и нелепо) забравените от нова България нейни национални герои, изследва основно и страстно личностите и делото им, полага дълбоко и непоклатимо темела на благородния и съкровен народен култ към тяхната памет. Неуморното, но и неугасимо огнено перо на Захарий Стоянов реди една след друга остри полемични брошури, фейлетони, исторически очерци, национално-събитийни панорами, биографии, мемоари: „Васил Левски (дяконът)… С портрет на хероя“ (Пловдив, 1884); “Записки по българските въстания” (т. I, Пловдив – 1884, т. II, Русе – 1887, т. III, София – 1892); “Чърти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (Пловдив, 1885); „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата, 1867 – 1868“ (Пловдив, 1885); “Христо Ботйов. Опит за биография (Русе, 1888) и т.н. Тук задължително трябва да припомним, че Захарий Стоянов е първият издател на осемтомните събрани съчинения на Христо Ботев (1885) и Любен Каравелов (1886 – 1888).
Верен на жизнената правда, неотделим от националната истина – човек с усет и презумпция за личното си присъствие в историята, повествователят на “Записките” нищо не скрива: нито от блясъка – нито от тъмните страни, нито от възторга или от крушението на революционното движение. Силата, а и слабостите на народните водители – цялостните им психологически портрети са показани от него с всичките им измерения. Въпреки и потопен в една историко-обусловена романтична среда, критическият взор на автора обаче не е притъпен, той остава, до последната страница на “Записките“, изострен и буден.
Захарий Стоянов е обективен и психологически задълбочен писател, нему не е чужда противоречивата човешка природа! Драматичното, трагичното и комичното в „Записките по българските въстания“ вървят успоредно, но и съжителстват оценъчно-комплексно в съзнанието и в словото на автора. Затова Захарий Стоянов не идеализира, а съвсем искрено и автентично демонстрира радостта и готовността за саможертва у революционерите, ведно с първичната им родова чистота, съчетани с неподправения жизнеутвърждаващ хумор на народа. И едновременно – със страха, еснафските пресмятания, подлостта, а и предателството на друга част от героите си. Българският летописец не покрива с евтино лустро наивните романтични мечти на поборниците за събарянето на могъщата многовековна Османска империя. А всеобхватно, исторически достоверно и обезателно документално – при това с неподправена емоционалност и откровен вълнуващ публицистизъм, с гражданска и обществена жар, с неподражаем стил и език, който в много случай е своеобразна квинтесенция на българския национален характер, Захарий Стоянов реставрира талантливо и тотално цялата атмосфера по времето на Априлските събития от 1876 година.
Безспорен исторически и народоведчески принос на Захарий Стоянов е, че в своите произведения и най-вече в “Записки по български е въстания”, той прониква в почти всички нива на тогавашното отоманско общество – запознава ни с портретите и участта на хора от най-различни социални и нравствени слоеве, пък и от различни националности и религии. И този народопсихологически, а и чисто етнически разрез на Захарий Стоянов е безценен влог в художествения модел на националната българска литература, но и градиво в осмислянето на редица научни аспекти на балканистиката и в наши дни.
Именно поради това произведенията на Захарий Стоянов са изправяли винаги изследвачите пред най-разнообразни и сложни проблеми, чието изясняване би разгадало отчасти и неимоверно сложната личност на българския национален летописец. Захарий Стоянов е не само писател в конкретните измерения на това понятие и в общоизвестните нам представи за това занятие. Той е преди всичко взрив от национални и човешки същности – ерупция на идеи, реализации и оценки за съдбата на една цяла нация. Захарий Стоянов е извънмерен дух, от който всички се интересуват и към когото всички максимално се стремят – и литературният, и културният историк; и социологът, и народопсихологът; и журналистът, и политикът – всички, които желаят да опознаят и да се сродят с една от най-драматичните и възторжени епохи в българското битие – епохата на националнато Възраждане.
Приложение
Захарий Стоянов, заедно със Стефан Стамболов, Георги Апостолов и Георги Икономов, е един от четиримата апостоли, определени да организират през лятото на 1875 година Старозагорското въстание. В историко-документалния архив на Музей „Литературна Стара Загора“ е съхранен оригиналът на ръкописно писмо на Стефан Стамболов от 28 август 1875 година, изпратено от Стара Загора до БРЦК в Букурещ, относно подготовката на Старозагорското въстание[2], – чиято 150-годишнина се изпълва през есента на 2025 година.
Библиография
Авджиев, Жельо. „Захарий Стоянов – пламенен революционер, патриот, писател и публицист“, Документално-есеистична статия. – В: В-к „Работническо дело“ – Национален официоз, бр. 29 от 29 януари 1971 г., София.
Анчев, Панко. „Захарий Стоянов и окончателното обуржоазяване на българския свят“, Историко-културологична студия. – В: „Везни“, списание за литература, изкуство, критика, философия – г. XII, бр. 4, 2012 г., Издателство „Гео Милев“, София, с. 28 – 38.
Билярска, Василена – Донка Билярска и Цочо Билярски. „Захарий Стоянов – писма и документи“. – В: Сп. „Везни“, бр. 10, 2021 г., Изд. „Гео Милев“ ЕООД, София.
Георгиев, Любен. „Български писатели класици“, Изд. „Български писател“, София, 1978 г. (363 стр.). – Вж. там: „Захарийй Стоянов – идеен развой и литературно творчество“, с. 158 – 181.
Димов, Георги. „Войнствуващ летописец на Априлската епопея и национално-освободителните борби“. – В: Сп. „Септември“, кн. 5, 1961 г., Изд. на СБП, София; Също: Димов, Георги. „Захарий Стоянов – литературен критик“. – В: „Известия на Института за литература“, БАН, кн. 18 – 19, 1966 г., София.
Динеков, Петър. „Ново издание на „Записки по българските въстания“ – В: Сп. „Българска мисъл“, кн. 10, 1939 г., София; Също: Динеков, Петър. „Захарий Стоянов – общественик и писател“. – В: Сп. „Септември“, кн. 1, 1949 г., СБП, София; Също: Динеков, Петър. „Пламенен революционер и народен писател“. – В: В-к „Литературен фронт“, Орган на Съюза на българските писатели, бр. 3, 1949 г., София.
Заимов, Стоян. „Миналото“. (Етюди върху „Записките“ на Захарий Стоянов), София, 1895 г.
Каранфилов, Ефрем. „Най-българското време. Книга за „Записките“ на Захарий Стоянов“, София, 1976 г.
Константинов, Георги. „Захарий Стоянов (1850, 51 – 1889)“, Литературно-критическа студия. – В: Г. Константинов. „Творци на българската литература“, Историко-документален сборник; Книгоиздателство „Хемус“ – Печатница „Изгрев“, София, 1941 г., 304 стр. – вж. конкр. с. 98 – 107 (с художествен фотопортрет на Захарий Стоянов); Също: Константинов, Георги. „Захарий Стоянов като публицист и писател“, Монографично изследване, София, 1958 г.; Също: Константинов, Георги. „Художественото литературно наследство на Захарий Стоянов “. – В: Сп. „Септември“, Орган на СБП, бр. 10, 1951 г., София.
Матев, Иван. „Словото и българската литература в началото на ХХ век“, Документално-теоретична статия. – В: „Септември“, Окръжен вестник – Стара Загора, г. XXXVI, бр. 130 (4396) от 31 октомври 1981 г. (събота), с. 3 – 4. (Вж. там Литературна притурка „Съвремие“, № 10 – 1981); Също: Матев, Иван. „За труда и пределната възраст на таланта“. – В: „Септември“, Окръжен вестник – Стара Загора, г. XXXVI, бр. 25 от 28 февруари 1981 г. (събота), с. 5 – 6 (Вж. Литературна притурка „Съвремие“, № 2 – 1981); Също: Матев, Иван. „Мярката на изкуството е човекът“, Документално-есеистична статия. – В: „Септември“, Окръжен вестник – Стара Загора, г. XXXVII, бр. 48 (4470) от 24 април 1982 г. (събота), с. 3, 6. (Вж. там: Литературна притурка „Съвремие“, № 4 – 1982)
Матев, Иван. „Дух страстен, образ невъзможен…“ (Захарий Стоянов – летописец на националната революция); Критически диптих: „Литературно-асоциативни възпоменания за двама велики българи – Иван Вазов (1850, Сопот – 1921, София) и Захарий Стоянов (1850, Медвен – 1889, Париж)“, – По повод 150 години от рождението им, Литературно-документална, оценъчна студия. – В: „Кула“, Периодично списание за литература, изкуство и култура, г. XIII, бр. 2, 2000 г., Казанлък, с. 3 – 14 (Вж. конкр. за Захарий Стоянов, с. 9 – 14).
Пондев, Петър. „Книга за народната съдба: „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов“, София, 1963 г.; Също: „Книга за народната съдба“, Историко-документална студия. – В: Сп. „Литературна мисъл“, Институт за литература при БАН, кн. 5, 1962 г., София.
Радославов, Иван. „Записки по българските въстания“, Литературно-историческа студия. – В: Сп. „Хиперион“, кн. 5 – 6, 1929 г., София; Също: Радославов, Иван. „Захарий Стоянов – първият български есеист“, Литературно-оценъчна статия. – В: Сп. „Хиперион“, кн. 9 – 10, 1934 г., София; Също: Радославов, Иван. „Българската публицистика“, Теоретико-оценъчна статия. – В: Сп. „Български журналист“, кн. 4, 1934 г., София.
Речник на българската литература – Т. 3 (П – Я): Статия – „Стоянов, Захарий (1850 – 2.IX.1889)“; Българска академия на науките – Институт за литература, София, 1982 г., с. 385 – 391.
Стоянов, Захарий. (Авторски произведения – вж. в настоящата статия на Иван Матев: „Годеник на Свободата. Захарий Стоянов – летописец на националната революция“); Също: Стоянов, Захарий. „Политический гьозбойджилък“, Остра документално-публицистична статия (и приложения в поредица броеве – от януари до септември 1887 г. на вестник „Свобода“). – В: „Везни“, Списание за литература, изкуство, критика, философия – г. XXVII, бр. 3, 2017 г., Издателство „Гео Милев“, София, с. 11 – 23.
Цанев, Георги. „Захарий Стоянов“. – В: „История на българската литература“ – т. 3, Институт за литература при БАН, София, 1970 г., с. 229 – 246; Също: Цанев, Георги. „Захарий Стоянов“, Историко-документален портрет. – В: Литературно-изследователски сборник – „Писатели и проблеми“, София, 1965 г.
_____________________
[1] Вж. Матев, Иван. „Летописец на националната революция“ (130 години от рождението на Захарий Стоянов: 1850 – 1889). – В: „Септември“, Окръжен вестник, г. XXXVI, бр. 59 (4325) от 21 май 1981 г. (четвъртък), Стара Загора, с. 4 (с портретна снимка на Захарий Стоянов); Също: Матев, Иван. „Пламъкът на Възраждането. Захарий Стоянов – летописец на националната революция“. – В: „Кула“, Периодично списание за литература, изкуство и култура, г. XIII, бр. 2, 2000 г., Казанлък, с. 3 – 9.
[2] Вж. Матев, Иван. „Иван Вазов в „Литературна Стара Загора“. – В: „Птици в нощта“, Периодично списание за поезия, проза, критика, публицистика, г. XIII, бр. 2 – 3 (Юни – Октомври), 2020 г., ИК „Кота“ – Стара Загора, с. 58 – 63. (С репродукции от оригинални експонати в сектора „Иван Вазов“, в експозицията на Музей „Литературна Стара Загора“)
17 декември 2025 г.
_________________
Дизайн: Мария Сидрова
Български