Иван Матев
Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“
Старозагорски сакрален диптих
ДУX METEЖEH
Черноризецът Методий Кусев (1838 – 1922)
Отговорността, която поемам, пишейки за блажененопочившия и приснопаметен първи Старозагорски канонически архиерей – Негово Високопреосвещенство Митрополит Методий Кусев (1838, Прилеп – 1922, Стара Загора), е дълбоко граждански осъзната, но и духовно промислена от мен! Защото да пишеш или говориш за черноризеца Методий Кусев, за монаха – знаменосец на българщината, за прилепчанина Тодор Йовчев Кусев, е особен вид морално-историческа тежест, но и най-висша родова определеност – колкото лична, толкова и обществена – българска, православна съдба!
Архиереят Методий Кусев, чието кръщелно светско име било (както посочихме) Тодор, е роден през месец септември 1838 година в Прилеп – град, изконно свързан с трагични и величави моменти от българската история. След 60-те години на XIX век житейският и борчески път на Методий Кусев се врязва ярко във възрожденската и по-новата ни, не по малко драматична, епоха. И в сиянието на такъв един недооценен подвиг, ние – потомците, откриваме дела, които удивляват със своя патриотизъм, със своята морална и национална непреходност, с човеколюбивата си извисеност. За народоотдадената същност, за негаснещите национални пориви, за духовния български символ, съхранен в личността на Митрополит Методий Кусев – до сетния му час, нека отново си припомним…
Действително, необикновено заслужил българин бил Методий Кусев! Светският народен будител от Македония Тодор Кусев – участник като граждански представител на Пелагонийската (Битолско-Прилепската) епархия в учредителния Екзархийски събор в Цариград през 1871 година, който по личното настояване на Екзарх Антим I приел на 4 април 1873 година монашеско подстрижение в старинната българска цариградска църква „Св. Софѝя“, наскоро след това ние ще видим като архимандрит и бъдещ епископ – протосингел на Пловдивския Митрополит Панарет; а в навечерието на Руско-турската Освободителна война (1877 – 1878 г.) и сюблимното първо следосвобожденско десетилетие като един от духовните стожери на Българската Екзархия, а и всепризнат строител на зараждащата се, тъкмо в отоманската столица, българска дипломация… Безспорно, венец в духовните борби и народолюбивите подвизи в защита на вековно изстрадалото българско племе бележи актът на интронизирането на Методий Кусев за старозагорски архиерей, когато на 14 юли 1896 година – с пълно мнозинство – Светият Синод на Българската Православна Църква, начело с Екзарх Йосиф I, го избира за „първия български канонически митрополит на новоучредената Старозагорска епархия„! И своята висока старозагорска катедра, близо три десетилетия, Митрополит Методий Кусев оглавявал с човеколюбие и благотворителност, с християнски вглъбена и православно отдадена българска душа до смиреното си отшествие при Бог, до самата си земна кончѝна на 1 ноември 1922 година – кончѝна, дошла в самотния му аскетичен, иночески дом, сред създадения от него величествен лесопарк „Аязмото“, в пълно монашеско нестижение…
Историческите документи свидетелстват категорично, че Методий Кусев е бил една изключителна, вътрешно неукротима личност, че във всички свои начинания той се проявявал като метежен дух, че бунтът и съвестта у него били чукът и наковалнята, изострящи оръжието на непримиримостта му към всичко, що е пречило на националното ни възмогване, на освобождението и утвърждаването ни като европейски народ. С рядка историческа далновидност и несрещано народопсихологическо проникновение, архиереят Методий Кусев осъзнава повелите на своите православни пасόми, но и на своето разделно и преломно време. Посвещава се всецяло на борбата за извоюване на независима българска национална Църква – разбирана (и) от него като предпоставка и за политическо освобождение. Колко дипломатично и настойчиво Методий Кусев преодолява всевъзможните спънки по пътя на тая епична, несекваща битка – спънки и от страна на турските имперски властници, и на Цариградската (гръцка по етническия си състав) Патриаршия, пък и на редица от българските първенци – лишени от национално чувство конформисти! „С каква всеотдайност, такт и жертвоготовност работи той за запознаване на европейската и световна общественост с трагедията на народа ни след кървавия погром на Априлското въстание от 1876 година! Каква богата и ценна документация предоставя Методий Кусев на руските политици и военачалници по време на Освободителната военна кампания 1877 – 1878 година, на европейските дипломати, на световната преса!„[1]
Проследявайки събитията и фактите, вградени в житието на Митрополит Методий Кусев, у нас се индуцира едно неотразимо вътрешно вълнение, преливащо естествено в драматично съпреживяване и емоциоционален духовен порив – състояние, което именно съпътства оценките ни за необикновената и спасителна апостолска дейност на духовника Методий Кусев. За да се открои той пред нас като исторически неповторима, обаятелна личност, като проникновен и божествено озарен ум, като неподражаемо безкористен родолюбец, съумял с високия си национално изстрадан интелект селективно да подбира и осъществява най-подходящите форми и пътища – често нелишени и от личен риск – за опазване на българската народност (съобразно конкретно-историческите условия и възможности) и особено в земите на Тракия и Македония, в широките ни естествени етнически граници.
Нашата историография буквално е в дълг към този апостол и доблестен войн на българщината, чието дело е реално и здраво заложено в темела на българската националност и съвременна държавност. В този смисъл личността, бихме казали дори явлението „Методий Кусев“ се проявява неотразимо ярко и тотално във взаимоотношенията и с руската, и със западната дипломация през възловия период 1876 – 1881 година, и конкретно:
- При свикването на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 година по разрешаването в европейски мащаб на Източния (българския) въпрос, предшествана и предизвикана в голяма степен от съкрушителната дипломатическа акция на Архимандрит Методий Кусев от юни 1876 година в цариградския Роберт колеж – където в присъствието на д-р Джордж Уошбърн и д-р Алберт Лонг, и чуждестранния дипломатически корпус, аташиран в отоманската столица, той огласява безброй автентични сведения и документи за турските свирепства над българите по време на Априлското въстание – в резултат на което става и фактически инициатор за съдбоносната статия на английския дипломат сър Едвин Пиърс от 23 юни 1876 година в лондонския опозиционен лейбъристки вестник „Дейли нюз“, потресла световното християнско общество с реалностите на ужасяващия геноцид, сполетял България през април – май 1876 година;
- При отстояването на изконната историческа кауза за териториалната и етническа цялост на България и директното подпомагане на руското командване и руската дипломация в лицето на големия българофил и интелектуалец граф Николай Павлович Игнатиев (1828 – 1908) при сключването на примирието и мира между Русия и Турция през февруари – март 1878 година, и в този контекст – персоналното легитимно присъствие на Архимандрит Методий Кусев сред освободителите в Главната квартира в Горна Студена, Одрин, Сан-Стефано и Пловдив;
- При брилянтните и плодоносни дипломатически и организационно-публицистични изяви на Архимандрит Методий Кусев в отоманската столица през 1880 – 1881 година за запазване на националните български устои на църковното и просветното дело в духовно-етническите ни злочести землища, откъснати от Сан-Стефанската цялост и върнати отново с робския си статут на Турция след позорния Берлински конгрес на Великите сили от 13 юли 1878 година;
- Както и удивителната му, почти виртуозна двугодишна полемика с видния руски православен теоретик и специален посланик на император Александър II в Цариград Новиков, проектирана върху политико-историческата панорама на „схизмата“ от 16 септември 1872 година, наложена канонически неправомерно на Българската Православна Църква от страна на великошовинистичната éлинска Цариградска Патриаршия, при това в отсъствието на представители на Руския Синод…
Ето, извлечени само в посочения кратък 5-годишен времеви отрязък, тези няколко аспекта от свръхинтензивната дейност на монаха-дипломат Методий Кусев съставляват също малко известен дял от родолюбивата му, но и европейски ориентирана биография!
Духовникът, но и подчертаният гражданин Методий Кусев бил човек, който и неблагоприятната ситуация обръщал „на ползу роду болгарскому“ – той прозорливо оценявал времето и фактите, и не изчаквал събитията да наложат своето развитие, а изпреварвайки събитията – изисквал и налагал сам собствени решения! Забележително е, че този свой фундаментален и принципен подход Методий Кусев запазва във всичките му аспекти и при служението си като Старозагорски архиерей (1894, 1896 – 1922 г.). А идвайки в Стара Загора в края на XIX век, новоогласеният митрополит заварва „богохранимата си епархия“ в твърде окаяно състояние! След падането на Търново през юли 1393 година и унищожаването на Българската Патриаршия от турците, старозагорският православен регион, който се простирал от билото на Стара планина и на юг – до долното течение на Марица, бил без духовен водач – през цялото късно Средновековие и Възраждането в престолнината на епархията нямало владика. Религиозното административно попечителство в Старозагорско в течение на 503 години се осъществявало от Търново, от тамошни архиепископи и митрополити – до 60-те години на XIX век все гърци по потекло, което обективно отреждало на старозагорската православна общност доста вял и условен религиозен живот.
Естествено, след като енергичният и родолюбив Митрополит Методий Кусев заел богоопределения му архиерейски престол, нещата в Стара Загора коренно се променили. Дядо Методий, който вече не бил в първа младост, ни най-малко не се пощадил, а повел с присъщия му зноен нрав нова борба за духовна, административна, морална и социална обнова на повереното му пàство. Не след дълго и особено след като на 21 юни 1896 година Митрополит Методий Кусев официално полага основите на Старозагорския благотворителен комитет „Св. Йоан Милостивий“ – доброволна обществено-стопанска организация, просъществувала успешно повече от половина век, новоучредената (още през 1871 година на Църковно-народния екзархийски събор в Цариград) Старозагорска епархия, под твърдата и достолепна егида на мастития си архиерей, видимо се въздигнала и клерикално укрепнала.
И тук би трябвало да отбележим, че Методий Кусев е един от първите просветени българи, приложил на практика (най-напред като протосингел в Пловдив, а по-сетне и като митрополит в Стара Загора) системата на кооперативния социално-икономически принцип – организация на труда, спестявания, финансиране и взаимопомощ – система, която той усвоил, заимствал и доразвил от бакърджийския еснаф в родния му Прилеп. След няколко десетилетия този принцип – вече в свободна България – доказал голямата си жизненост и икономическа надеждност. Очевидно е, че осветена и от този специфично-исторически ъгъл, съзидателната личност на Митрополит Методий Кусев и днес е актуална!
Към идейната психография, а и религиозно-догматичния модел у духовника Методий Кусев с основание бихме изтъкнали обаче и едно оригинално наблюдение (на медиевиста проф. Димитър Кенанов), опиращо се на универсалната доктрина на светителското подражание, възприета и следвана непроменимо вече две хилядолетия в православния ѝзповеден свят. Още повече, че в християнското универсализирано съзнание (в противовес на времето и на всички епохи) е най-важен завоюваният духовен статут – изграденият по правилата на църковната доктрина и канонически обезпечен духовен образ, който в благодатния кръг на вярата в Христос остава завинаги постоянен. Да бъдат негови подражатели, според евангелиста Йоан, е заветът на самия Иисус Христос към апостолите: „Защото ви дадох пример (exemplum), да правите същото, каквото Аз ви направих“ (Йоан. 13:15). В конкретния случай става въпрос за духовно-историческата и личностно-поведенческа аналогия между архиерея Методий Кусев и Св. Климент Охридски – двамата светители, живяли макар и в две съвсем различни исторически епохи, разделени от многовековен времеви диапазон, но универсално свързани помежду си по пàстирски дела и чрез монашеския си епископски сан, а и чрез титлата „Вéлички“, с македонската земя.
В този план да не забравяме, че епископската степен е най-висша в
църковната йерархия и при ръкополагането (хиротонията) на епископ се дава име (тѝтул) на древноцърковни епархии, които днес обикновено не съществуват. На 24 април 1894 година Архимандрит Методий Кусев е възведен в епископски сан с титлата „Вéлички“, а според историята на Българската Православна Църква, Вéличка епархия е областта, поверена хиляда години по-рано на първия свещенослужител на български език в Македония – Св. Климент Охридски, Епископ Вéлички /“Вéличьскый“/. Ето как духовно-символичното, неподвластно на времето, но и взаимообразно подражание на двата универсализирани образа ги прави не само сакрално-номинативни носители на основната панегерична идея, но в случая те изпълняват и автогенна духовна функция – явяват се в религиозното съзнание на тогавашните хора, а и в реалното наше съвременно познание като свещени синергетични персонални опори, призвани от различни географски места и епохи на хилядолетна България да възвисят и гарантират богопосочения светителски статут на православното пàстирство. Ставаме свидетели как традиционно-консервативната християнска апологетика в по-ново време все пак разширява своя обхват, обогатява се исторически и нравствено, хуманизира се – попълва своя пантеон с нови деятели, за което в случая е помогнал и Старозагорският православен ареал.
Видно е, че името „Вéлички“ е име за пόмнене, за поменýване, пък и за пàстирско подражание! Методий Кусев както Климент Охридски е пословично трудолюбив, постоянен, непреклонен, непримирим – и като учител, и като духовен пàстир. Енергичната и многостранна обществена дейност на епископ Методий Кусев е уподобима на Климентовото трудолюбие, но особено поразително е общото им преклонение пред богосътворената красота на природата. В края на XIX век (през 1894 – 1895 г.) Вéличкият Епископ Методий замисля да залеси каменистите и безводни, пустеещи средногорски хълмове северно от Стара Загора – „Аязмото“, защото „красотата на живото дърво, на живата гора облагородява душата и възвисява човека към Бога„, подчертава в една своя съпоставително-оценъчна статия проф. Димитър Кенанов.[2]
Това е съзнавал в пàстирското си служение в Охрид – в дълбоката бездна назад във времето, в края на IX столетие (а именно през 893 г.) и Вéличкият Епископ Климент Охридски. И както свидетелства в началото на XII век в пространния си агиографски труд неговият житиеписец и духовен наследник – византиецът Теофилакт Охридски: „Понеже по цялата страна растели диви дървета и липсвали облагородени плодове, той (Климент) ѝ подарил и това благо, като пренесъл от страната на гърците всякакъв вид облагородени дървета и чрез присаждане направил плодни дивите дървета, за да възпита, мисля, и по този начин човешките души да приемат соковете на добротата и да принасят като плод на Бога изпълняването на Божествената воля, което единствено той смятал за храна на себе си“ (Йоан. 4:34). (По Д. Кенанов).
Едва ли днес ние, като духовни православни следовници на любимия ни приснопаметен владика Методий Кусев, бихме изпитали някакво съмнение или вътрешно-психологическа пречка, ако пренесем директно и безусловно думите на средновековния Св. Климентов биограф върху личността и паметните светителски дела на първия Старозагорски архиерей Методий…
Методий Кусев – личност сложна и противоречива! Трудно е, невъзможно е да обхванем този метежен дух, чийто идейни сблъсъци, национални стремления и жертвени български изяви удивляват. Църковникът Методий Кусев е от ония революционери-черноризци, в чиито гърди пламти искрата на негаснещия родолюбив огън, запален някога от Патриарх Евтимий и Митрополит Григорий Цамблак, от хилендарския монах Паисий и Епископ Софроний Врачански. Мисионерският порив, човеколюбивият промисъл, неспокойствието, пилигримстващият нрав го родеят с духовните му предци, това са и част от характеровите детайли, които оформят външната ни представа за архиерея Методий Кусев. А дълбочината, а изконните вътрешни предпоставки, отдето изтича светлият идеал, ръководил седем десетилетия деянията на този необикновен българин нашето поколение е все още трудно да проумее.
Задължително е обаче да знаем, че като пряк идеен потомък на своите канонични, но и народолюбиви учители Неофит Бозвели, Онуфрий Попович и Иларион Макариополски, Методий Кусев доразвива църковно-освободителната им практика, прилага я в периода на въоръжените революционни борби. Нещо повече. Той дифузира нейния огромен национално-исторически заряд и в сблъсъците на сложната
европейска дипломация, уголемява с нея мощта и на освободителите по време на Руско-турската война. Традиционните православни идеали на Методий Кусев, прелели в символа и борбата за целокупната майка България, слагат дълбок отпечатък и в международните отношения от следващия половин век, разтърсват европейското обществено съзнание още в следосвобожденските ни преломни години. А това е нов, по-висш, непознат до тогава стадий в развитието на българските духовно-обединителни и национални процеси.
Проникнал в лабиринта на висшата европейска политика, потопен в талвега на събитията в Югоизточна Европа от 70-те години на ХІХ до първите две десетилетия на ХХ век, усилията на Методий Кусев да помогне на България не пропадат безследно. Напротив, всяка една от битките, които той начева, е доведена до край – и за народа, и за неговия доблестен, обладан от несломима воля защитник.
Методий Кусев. Фигурата му се извисява на предела между две епохи с огромен ръст. Един великан на Духа бди и сега над българското племе…
17 януари 2025 г., Стара Загора
Възвисяване на духа
Старозагорският летен театър – духовна сцена в музея на открито „Аязмото“ (Парк „Митрополит Методий Кусев“)
Старозагорският летен театър, построен в периода 1955 – 1957 година по проект на архитект Йордан Тангъров, от Стара Загора, на мястото на стара каменна кариера, е всъщност пулсиращото духовно-социално сърце върху гръдта на музея на открито – уникалният в Европа екологичен феномен, лесопаркът „Аязмото“. „Аязмото“, като музеен ботанически резерват и защитен от закона паметник на културата, е непреходна природна даденост и вероятно най-екзотичното място, с което основателно се гордеят поколения старозагорци. Днес трудно бихме могли да си представим голите средногорски хълмове северно от Стара Загора – „Ахмак баир“ и „Кàзлера“, в мрачния им каменисто-лунен вид, в който тъжно ги е съзерцавал през изтичащите последни години на ХІХ век основателят на „Аязмото“ – първият Старозагорски канонически митрополит Методий Кусев (1838, Прилеп – 1922, Стара Загора). От паметната дата 28 февруари 1895 г., когато (по случай 25-годишнината от учредяването на Българската Екзархия в Цариград) митрополит Методий Кусев засадил собственоръчно първите борчета на „Ахмак баир“ и като апостол положил основите на грандиозната си екологическа програма в своята епархия, та чак до самата си нестижна кончина на 1 ноември 1922 г., Старозагорският владика Методий в течение на три десетилетия преодолявал безброй организационни, технически, а и юридически пречки, за да увенчае делото си с вечно зелената корона на удивителния културно-исторически горски паметник „Св. Княз Борис-Михаил“ („Аязмото“) – преименуван закономерно през ноември, 1990 г. от общинските власти на Стара Загора (след нелогични топонимично-антропонимични мутации) в „Парк Митрополит Методий Кусев“.
В историческите недра на музея на открито „Аязмото“, обаче е вграден и друг обществено-духовен феномен – Старозагорският благотворителен комитет „Св. Йоан Милостивий“, доброволна православна организация, учредена на 21 юни 1896 г., също от митрополит Методий Кусев, и просъществувала под могъщата църковно-административна егида на Старозагорския архиерей в продължение на шест десетилетия – от което време, тридесет години след смъртта на владиката. Именно под попечителството на Благотворителния комитет „Св. Йоан Милостивий“, в контекста на цялостната му социална и залесителна програма, се осъществило и съграждането на манастирския храм „Св. Теодор Тѝрон“ на върха на един от хълмовете северно от Стара Загора – над извора на древния езически нимфеон, а по-сетне и християнско светилище „Аязмото“. Полагането на първия камък от митрополит Методий Кусев е засвидетелствано с административен акт от 2 май 1895 г., в който дословно е казано: „Днес, 2 май 1895 година за възпоменание първото празнуване на равноапостолния български княз-покръстител Св. Борис-Михаил, положи се основният камък на настоящия параклис, посветен на Св. Борис и въздигнат върху щерната на „Аязмото“, посветена на светия великомученик Теодор Тѝрон„.
И тук възниква въпросът – защо дядо Методий е избрал за покровители на своя горски параклис, а и за самия лесопарк „Аязмото“, българския покръстител Св. Борис-Михаил и раннохристиянския великомъченик от IV век Св. Теодор Тѝрон? Отговорът може да се открие в неголямото по обем, но извънредно ценно с документалната си стойност писмено наследство на Старозагорския владика. В случая става дума за едно не само оригинално, но и уникално като теза писмо на блаженопочившия митрополит Методий от април 1917 година, в което той преразказва легендата, записана и публикувана от българския униатски монах Иван Ваклидов, затова – „Где е бил покръстен българският цар Борис I„. Обаче, съпоставяйки легендарния план в записките на Ваклидов (за чудесното изцеление на болната девица Цвета, получила след покръстването ѝ в извора при „Аязмото“ името Теодора, както се казвала майката на византийския император Михаил ІІІ – кръстникът на княз Борис I; за кръщението и на баща ѝ княз Цолю – васал на Борис I и властелин на Стара Загора, в същия чудодеен източник, след което капището се превърнало в християнския храм „Св. Теодор Тѝрон“) с научните твърдения на професора Иван Сергеевич Палмов от Духовната академия в Санкт-Петербург, че „<…> Свети Цар Борис на три пъти се срещал тук (в Загорието) с патриарх Фотия, за да води преговори по въпроса за покръщението на българите“, както и с постановките в докторската дисертация от 90-те години на ХІХ век на българина от Банско Александър Чучулайн в Санкт-Петербургската духовна академия, че „актът на покръстването на българския владетел Борис I и избрани люде от неговия двор бил извършен именно на „Аязмото“, северно от града Велта (Стара Загора) в Загорието„, митрополит Методий сякаш е решил окончателно за себе си или в полза на любимото му „Аязмо“ глобалния историко-цивилизационен въпрос за покръстването на българския народ.
Безспорно, към архитектурно-историческите елементи и съоръжения, и оригиналните художествени артефакти, изпъстрили музея на открито – лесопарка „Митрополит Методий“ („Аязмото“), задължително би трябвало да изброим и следните: Бароковият бронзов фонтан с малките детски (ангелски) фигурки на върха на Аязменския хълм – най-старият декоративен фонтан в Стара Загора, внесен от Виена в началото на ХХ век, още приживе на митрополит Методий Кусев; Бронзовите допоясни бюстове на националните ни герои – поета Христо Ботев и воеводата Хаджи Димитър Асенов, чиито автор е столичният скулптор Васил Вичев, разположени през 1937 г. симетрично на площадката в началото на централната (пропилейна) алея на парка; Монументалната гранитна трипроходна триумфална арка, увенчана фронтално (върху високия средищен корниз) със знаменателния месингов благодарствен текст-послание: „Хвала Митрополиту Методию“, издигната през 1938 г. по проект на старозагорския архитект Стефан Тодоров в подножието на „Аязмото“ със средства, събрани доброволно от учениците на старозагорската Търговска гимназия по повод 100-годишнината от рождението на митрополит Методий – премахната лекомислено в началото на 60-те години на ХХ век (1963 г.) от Старозагорската община, но възстановена (в геометричните си размери) през 1995 г. по идея на четвъртия Старозагорски канонически митрополит Панкратий (1926 – 1998), с творческото участие на архитект Веселин Беров от Стара Загора; Изразителният скулптурен барелеф от началото на 70-те години на XX век на писателя Алеко Константинов (Щастливеца), скрит усамотено сред горското усое западно от централната калдъръмена стълбищна алея на „Аязмото“; Емблематичният мраморен (кръгъл) шадраван с четирите пластично хиперболизирани бронзови жабки по периферията, заемащ южните подстъпи към „Аязмото“ – един от очарователните анималистични архитектурно-скулптурни проекти от началото на 60-те години на ХХ век на старозагореца проф. Валентин Старчев (престъпно ограбен след 1990 г., но възстановен от старозагорския Ротари-клуб с еквивалентни мраморни бутафории); Внушителният по размери и респектиращ с идейния си замисъл бронзов паметник на владиката Методий Кусев – допоясен бюст (в естествена големина), вграден върху бял каменен обелиск – своеобразен посрещач, но и стражник в открития южен хинтерланд на „Аязмото“, дело също на старозагорския скулптор Валентин Старчев, открит тържествено през 1996 г. от Старозагорския православен архиерей Панкратий и кмета на Община Стара Загора проф. Цанко Яблански; Резиденцията на Старозагорския митрополит – в най-южния сектор на „Аязмото“ – забележителна в архитектурно отношение късносецесионова сграда от 30-те години на XX век със собствен вътрешен двор и принадлежащ атрактивен драндариум, построена при пàстирството на втория Старозагорски канонически архиерей Павел (1882 – 1940); Новоиздигнатият в началото на XXI столетие на „Аязмото“ – югозападно от Митрополитския дом, еднокорабен псевдокуполен архиерейски параклис „Св. св. Мчци Галактион и Епистима“, осветен през 2003 г. от петия Старозагорски канонически митрополит Галактион.
Но да се спрем по-пространно на още два естетико-сакрални, а и подчертано социално значими фрагмента от публичното музейно наследство, съхранено на предела между XIX и XX столетия във веществено-духовния резерват на открито „Аязмото“. При това сме длъжни да изтъкнем, че особената гражданска значимост на обектите, които ще разгледаме, е исторически и национално-психологически постигната едва в смутните десетилетия след Първата, а и в не по-малко невралгичните години след Втората световна война!
Неразделна част от манастирския храм „Св. Теодор Тѝрон“ на „Аязмото“ е гробът на Старозагорския архиерей Методий Кусев. Това реално е вторият архитектурен обект от комплекса от двата късни православни паметника върху свещения, надвиснал закрилнически над Стара Загора, средногорски връх. Интронизиран на старозагорския митрополитски престол на 14 юли 1894 година, пламенният родолюбец Методий Кусев ръководи с православна отдаденост и негаснещ апостолски порив Богоповерената му епархия до сетния си дъх през ноември 1922 година! Тежка каменна плоча във формата на стилизиран православен кръст отбелязва земното ложе на приснопаметния старозагорски йерарх. Върху плочата, като заветна реликва, е вграден неговият образ. Релефно образът на митрополит Методий е представен във фронтален бронзов медальон – естествена големина – и надпис околовръст: „Старозагорски Митрополит Методий„. А от другата страна полираната плоча от черен гранит е увенчана от разтворена богослужебна книга с паче перо и лаврови клонки, под които с едри букви четем: „Методий, Митрополит Старозагорски, Прилеп 1838 – Стара Загора 1922 година„. А по-долу (в каре) е разположен следният библейски текст с посвещение: „Той беше като Слънце, светнало над храма на Всевишния, като огън със смирна в кадилница, като маслина с плодове и като кипарис, който се издига до облаците. (… Сирах, 50) Вечна и блажена му памет! Признателната Старозагорска епархия„.
Задължителното в такива случаи, според православния канон, надгробно посвещение, тук отговаря напълно на личността на дядо Методий. Защото тленните останки на този метежен дух, на този бунтовник-черноризец, на големия българин Методий Кусев – по негово изрично поръчение – се покоят в сърцето на създадения от самия него парк „Аязмото“, в непосредствена близост до издигнатия също от него храм „Св. Теодор Тѝрон“ – там, където родолюбивият владика някога бе положил началото на голямото си залесително дело. Надгробната плоча с барелефа на благодетеля Методий Кусев и цялостното оформление на митрополитския гроб са дело на старозагорския художник професор Никола Кожухаров (1892 – 1971), горещ почитател на покойния архиерей. В проекта и реализирането на паметника са участвали и архитектите Георги Стойков и Христо Димов – също потомствен старозагорец, под чието ръководство са осъществени техническите строителни работи. Откриването и освещаването на паметника било извършено при голяма тържественост от Старозагорския митрополит Павел – в съслужение с Варненския митрополит Симеон, на 30 октомври 1938 година (неделя), когато се изпълнили сто години от рождението на митрополит Методий Кусев и шестнадесет години от блажената му кончина.
Но, както се знае от нелицеприятните анали на Стара Загора, бронзовият барелеф-медальон върху аязменското надгробие на дядо Методий Кусев – изработен в юбилейната 1938 година по авторския проект на проф. Никола Кожухаров, бе светотатски откраднат през лятото на 1994 година… Две години по-късно на – 14 август 1996 г., в празното гнездо върху надгробната (вертикална) плоча е вграден новият барелеф, с лика на Старозагорския митрополит Методий. Пластическият образ сега вече е изработен от черен асарски гранит, изваден от старопланинската кариера на село Розово, Казанлъшко. Автор е каменоделецът-скулптор Никола Джамбазов от Стара Загора, а самата творба той проектира и завършва в ателието си в село Люляк, Старозагорско. Не само строителният материал (вместо бронз – камък) е сменен в новия възпоменателен медальон на митрополит Методий. Сменена е също идеята, а и художествено-психологическият подход в интерпретацията на личността и духовния мир на владиката е коренно различен! Покойният църковен пàстир е показан от скулптора не фронтално, както би могло да се предположи, че повелява гордият му и твърд характер, а някак по-меко – в три четвърти фас, макар че както и преди главата му е покрита с черно архиерейско було, а върху гърдите му изпъква задължителното митрополитско енголпие – сакралният медальон (панàгия) с изображението на Светата Божия майка.
Скулптурната техника тук е в две разновидности: бучадра – върху вътрешното пространство и лицевата част на медальона, но и полировка – върху високото архиерейско було на образа. Рамкиращата гривна на медальона е също част от монолитния каменен къс, обект на пластическото изображение – и тя е от черен гранит, и също е полирана, като около нея (околовръст) е изсечен следният надпис: “ Ст. Загорски Митрополит Методий„, чиято архаична графика и правопис пресъздават оригинала. Новият барелеф върху гроба на владиката Методий Кусев е официално осветен на 1 ноември 1996 година с тържествена архиерейска православна служба на клира на Старозагорската епархия, начело със Старозагорския митрополит Панкратий и в присъствието на кмета на Стара Загора професор Цанко Яблански.
Непълен би бил обзорът ни за многоаспектния характер на музея на открито – „Аязмото“, ако не спрем отчасти вниманието си и върху художествено-сакралния интериор на емблематичния храм „Св. Теодор Тѝрон“. Тук ще съсредоточим оценките си предимно на два възлови елемента – иконостаса и стенописите в църковния наос. Забележително е, че за първоначалната вътрешна украса на параклиса още в края на ХІХ век са водени няколко преписки с търговската фирма „Рашев и син“ в Одеса, на която Митрополит Методий Кусев възложил да се свърже с „виден зограф“ и по дадени от Старозагорската митрополия указания да бъдат създадени пет големи икони.
Църковните утвари били набавени също от Русия, докато
иконостасът – от орехово дърво – бил изработен в България. По-сетне, след реконструкцията и подмяната на интериора през 40-те години на XX век, старият иконостас и иконите от параклиса „Св. Теодор Тѝрон“ били предоставени за култовото обзавеждане на новоизградения храм в село Арнаутито, Старозагорско. Уникалният настоящ дърворезбен иконостас в „Св. Теодор Тѝрон“ (както и първоначалният) – Тревненска резбарска школа, и иконите са изработени сравнително по-късно – през 1952 година, но този път по изричното указание на третия Старозагорски канонически митрополит Климент (1897 – 1967), който имал завиден усет към красивото и ценното в изкуството, към художествено-непреходното. Иконостасът от орехово дърво сега излязъл изпод длетото на Тодор Христов – професор от Художествената академия „Николай Павлович“ в София, а иконите – в стил „византийски“ – са изрисувани от йеромонах Николай Шéлехов от Руския манастир край село Кокаляне, Софийско. В случая не би трябвало да се пропуща и обстоятелството, че съборената под натиска на старозагорските градски власти през 50-те години на XX век малка камбанария над входа на църквата „Св. Теодор Тѝрон“, бе възстановена едва през 1992 година по времето на грижовния митрополит Панкратий.
Живописната зография в интериора на храма „Св. Теодор Тѝрон“ е дело на художника Николай Евгениевич Ростовцев (Харков, 1898 – София, 1988) – един от най-видните познавачи и интерпретатори в ХХ век на византийската ýставна живопис и универсална каноническа схема, който работил по личната поръчка на Старозагорския митрополит Климент. Николай Ростовцев осъществява религиозната си стенопис – византийска мозаечна имитация в стил „руска редакция от XVII век“ – в периода 1943 – 1944 година, като освен удивителната художествена техника, въплътена в романтичната славянска теза на православните фрески, особено внимание в параклиса „Св. Теодор Тѝрон“ заслужават и дълбокият интелектуален промисъл, и оригиналният концептуален модел на самия художник! Но замисълът на твореца да разгърне символичната галерия на Христовото жертвено предопределение се допълва психологически и от неговата естетико-философска изобразителна схема, в която Ростовцев е регистрирал свои приноси – и в тълкованието на сюжетите, и в подбора, и в подтекстовото третиране на персонажите, някои от които (Йоан Кукузел, Пимен Зографски, Злата Мъгленска, Михаил Войн, Теодор Тѝрон, Прохор Пшински, Йоан Милостивий, Григорий Двоеслов, Роман Търновски, Дмитрий Басарбовски, Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски) се появяват за първи път в модерното ни църковно изкуство. Категорично трябва да подчертаем обаче, че в старозагорския параклис „Св. Теодор Тѝрон“ Николай Ростовцев е реализирал една уникална за XX век романтична славянска редакция на византийската канонична фреска! Достатъчно е да проследим галерията от образи на български и славянски светци, мъченици, царствени личности и първоучители във вековете след Светите братя Кирил и Методий, застинали в своето тържествено и сакрално безмълвие върху стените на аязменската църквица „Св. Теодор Тѝрон“, за да удостоверим непоклатимо това становище. Но то се защитава и от самия, съзнателно избран художествен подход на зографа Ростовцев, присъщ за балкано-славянската възрожденска традиция, когато църковният интериор започва преднамерено да се пренаселва със свещени символи и образи, призвани да пазят и въздигат новоформиращите се национални общности.
Разбира се, на базата на селективно подбраните и обобщено разгледани тук акценти, съставляващи част от сложната поливалентна структура на музея на открито „Аязмото“, как Старозагорският летен театър би могъл да се осъществява органично, естествено, но и продуктивно във времето? При това дифузиран в контекста на тази безспорно значима и претоварена с опит културно-историческа панорама – и то като нейна духовна, а и мисловна сцена! Отговорът ни дава самият исторически процес, проявен адекватно в цивилизационния статут на град Стара Загора. А духът на Стара Загора, чието хилядолетно битие, прекосило градивно праистория, античност и Средновековие, обжарило се и във Възраждането, е съумял да постигне днес едно от модерните си превъплъщения тъкмо върху благословените хълмове на „Аязмото“. Та именно естетическата, но и социалната мисия на Летния театър – това историко-хуманитарно свързващо звено между епохите и духовните им преображения, е призвана да поеме и своего рода европейска утилитарна отговорност. Не е ли очевидно, че универсализмът в културните пластове на Стара Загора рефлектира благодатно в епохално онаследените артефакти и дадености в „Аязмото“! А Старозагорският летен театър, скътан мистично сред зелените пазви на парка-музей – със своите идейно и творчески промислени драматургични, литературни и общокултурни ерупции, се е превърнал действително в пулсиращо духовно сърце на съвремието.
БИБЛИОГРАФИЯ
Александров, Недю, „Историята на залесяването и паркоустрояването на хълма „Аязмото“ по почина на първия Старозагорски архиерей Методий Кусев (1838 – 1922), ИПК „Ариел – 7“, Стара Загора, 1992 г., 144 стр. (с документални приложения).
Матев, Иван. „Богодържавата на Ростовцев“ („Иконописта в параклиса „Св. Теодор Тѝрон“…)“. – В: „Участие„, Периодично списание за литература и социален живот, Стара Загора, г. VI, 1996; Вж. под визираното общо заглавие (с фотодокументални илюстрации – в текст и корици): бр. 1, с. (10 – 19), бр. 2 (с. 7 – 14).
Матев, Иван. „Чист въздух за чисти души“ – „Два късни православни паметника от старозагорското „Аязмо““ (Параклисът „Св. Теодор Тѝрон“ и гробът на Митрополит Методий Кусев)“. – В: „Участие„, Списание за литература и социален живот, г. VIII, бр. 4, 1998, Стара Загора, с. 15 – 19 (с библиографски апарат и 4 бр. фото-документални илюстрации).
Матев, Иван. „Иконописта в старозагорския параклис „Св. Теодор Тѝрон“ – славянска романтична редакция на византийския православен канон“. – В: Научен сборник „Търновска книжовна школа“, Т. 6: „Българската литература и изкуство от търновския период в историята на православния свят“, Шести международен симпозиум „Търновска книжовна школа“, Велико Търново, 26 – 28 септември 1994 г.: Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ – Институт за балканистика при Българската академия на науките; Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, Главен редактор на сборника: проф. д.ф.н. Георги Данчев, Велико Търново, 1999 г., 759 стр. вж. конкр. с. 725 – 753 (с фотодокументални илюстрации).
Матев, Иван. „Митрополит Методий Кусев и Цар Фердинанд I в контекста на старозагорската антиномия: „Държава – Църква“. – В: „Заветът на Митрополит Методий Кусев“, Сборник доклади от Юбилейната научна конференция, проведена през октомври 1998 година в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по повод 160 години от рождението на Митрополит Методий Кусев (1838 – 1922), Издава: Фондация „Митрополит Методий Кусев“, Печат: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД, София, 2000 г., 236 стр.
„Хвала Митрополиту Методию“, Юбилеен научен сборник – 160 години от рождението на първия Старозагорски архиерей Методий Кусев (Прилеп, 1838 – Стара Загора, 1922), Издава: Старозагорски общински фонд за опазване на природната среда, по инициатива на Сдружение „Митрополит Методий Кусев“ в Стара Загора, Печат: ИПК „Наука и техника“ – Стара Загора, Съставител и редактор – Иван Матев, Стара Загора, 1999 г., 164 стр. (с архивни фотоилюстрации и документални приложения).
Приложение
І. Православни следосвобожденски архиереи на Св. Старозагорската епархия:
Митрополит Методий (Тодор Йовчев Кусев)
Първи Старозагорски канонически архиерей. Роден в дните след 8 септември 1838 г. в гр. Прилеп, Македония – починал на 1 ноември 1922 г. в гр. Стара Загора. Погребан в Стара Загора – южно от църквата „Св. Теодор Тѝрон“, в създадения от него Национален лесопарк „Аязмото“ (преименуван след 1990 г. в парк „Митрополит Методий“).
Митрополит Павел (Петър поп Константинов)
Втори Старозагорски канонически архиерей. Роден на 5 март 1882 г. в гр. Самоков – починал на 4 октомври 1940 г. в с. Хаджи Димитрово, Старозагорско. Погребан в Стара Загора – в двора (източно от абсидата) на катедралния митрополитски храм „Св. Вмчк Димитрий Солунски Чудотворец“.
Митрополит Климент (Кино Радев Кинов)
Трети Старозагорски канонически архиерей. Роден на 22 ноември 1897 г. в с. Орешак, Ловешко – починал на 13 февруари 1967 г. в гр. Виена, Австрия. Погребан в Стара Загора – в двора (източно от абсидата) на катедралния митрополитски храм „Св. Вмчк Димитрий Солунски Чудотворец“, в близост до гроба на Митрополит Павел.
Митрополит Панкратий (Пенчо Николов Дончев)
Четвърти Старозагорски канонически архиерей. Роден на 14 декември 1926 г. в с. Зимница, Старозагорско – починал на 14 юли 1998 г. в гр. София. Погребан в Стара Загора – в двора (източно от абсидата) на катедралния митрополитски храм „Св. Вмчк Димитрий Солунски Чудотворец“, до гробовете на неговите синодални предшественици – Старозагорските митрополити Павел и Климент.
Митрополит Галактион (Георги Любенов Табаков)
Пети Старозагорски канонически архиерей. Роден на 26 февруари 1949 г. в с. Ветрен, Пазарджишко. Интронизиран за Страозагорски митрополит на 27 февруари 2000 г. Продължава архиерейската си Богослужба като владика на Св. Старозагорската епархия до 28 септември 2016 г., когато (поради тежко заболяване) е освободен с решение на Св. Синод на Българската Православна Църква от духовния му пост
Митрополит Киприян (Огнян Добринов Казанджиев)
Шести Старозагорски канонически архиерей. Роден на 8 март 1976 г. в гр. Казанлък. Интронизиран за Старозагорски митрополит на 11 декември 2016 г. – към 2025 г. продължава архиерейската си Богослужба като владика на Св. Старозагорската епархия.
II. Новите православни храмове на Стара Загора към 2015 г. – въздигнати след началото на 90-те години на ХХ век:
Параклисът „Св. Архангел Михаил“ в сградата на Старозагорския затвор. Осветен на 6 май 1994 г. – Гергьовден, от четвъртия Старозагорски канонически митрополит Панкратий (1926 – 1988).
Параклисът „Св. Георги Победоносец“ в Помощното стопанство на Старозагорския затвор. Осветен през 1997 г. от Старозагорския митрополит Панкратий.
Параклисът „Св. Дмитрий Мироточивий“ в двора на Бухчевата къща. Осветен през 2001 г. т петия Старозагорски канонически митрополит Галактион.
Митрополитският параклис „Св. св. Галактион и Епистима“ в двора (югозападната част) на Старозагорската Св. Митрополия. Осветен през 2003 г. от Старозагорския митрополит Галактион. (В църквата няма втори Св. Престол!)
Параклисът „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ в двора на Старозагорския затвор. Осветен през октомври 2003 г. от Старозагорския митрополит Галактион.
Църквата „Св. Паисий Хилендарски“ в старозагорския източен квартал „Зора“. Осветена през 2006 г. от Старозагорския митрополит Галактион. (Притежава втори — южен Св. Престол с патрон Св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец“)
„Параклисът „Св. св. Козма и Дамян“ в двора на Окръжния психиатричен диспансер – Стара Загора. Изграден в началото на XXI век по инициатива на Старозагорския епархийски съвет, оглавяван от митрополит Галактион, който освещава параклиса с тържествена архиерейска служба на 10 февруари 2009 година.
Църквата „Св. Игнатий Старозагорски“ в източния квартал „Самара 1“ на Стара Загора – на северния участък на бул. „Цар Симеон Велики“. Трикорабна кръстокуполна базилика с размери: 17 х 14 м и височина 12 м – дело на старозагорския архитект Дилян Каменов. Централният ѝ престол е посветен на Св. Игнатий Старозагорски, а южният – на Св. Ириней Лионски. Осветена е на 8 октомври 2014 г. (в деня на Св. Игнатий Старозагорски) от Старозагорския митрополит Галактион.
Православният храм „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в Тракийския университет – Стара Загора е построен в първата четвърт на XXI век. Осветен е тържествено на 14 септември 2015 г. от Старозагорския митрополит Галактион.
Бележки
[1] Вж. Проф. Георги Димов. „Любов за един голям родолюбец (Митрополит Методий Кусев – бел. И. М.)“. – В: „Вик“, Седмичен вестник, г. III, бр. 13 (53), 9 – 16 април 1992 г. Стара Загора, с. 5
.[2] Проф. Димитър Кенанов. „За титлата „Вéлички“ на епископ Методий“, философско-теологически тезис. – В: „Хвала Митрополиту Методию“, Юбилеен сборник – 160 години от рождението на първия Старозагорски архиерей Методий Кусев, Съставител и редактор: Иван Матев, Печат: ИПК „Наука и техника“, Стара Загора, 1999 г. – вж. с. 19 – 21.
5 февруари 2025 г., Стара Загора
___________________
Дизайн: Мария Сидерова
Български