I място – Александра Флорес, IV клас
Перо от лед
Преди много години в малко селце, живяла девойка на име Мария. Тя била бедна, ала с голямо семейство, което сама трябвало да изхранва. Родителите ѝ били болни, а братята и сестрите ѝ още малки.
Момичето се трудело от сутрин до вечер. Неуморно носело изсъхнали дърва от гората и ги продавало. Докато един есенен ден не попаднала на странна и модерна за времето си, необитавана къща с голям двор и огромен орех в него. Мария плахо отворила дървената порта на оградата в двора и ясносините ѝ очи зорко огледали наоколо. Щом видяла ореха, разбрала, че с плодовете му може да храни семейството си цяла седмица. И докато пристъпяла напред все по-смело, не забелязала тъмна сянка, приближаваща се към нея. Девойката с вик се затичала, но вече било твърде късно за бягство.
– Моля те, пусни ме! Не съм ти направила нищо лошо! – изхлипала Мария с обляно в сълзи лице.
Сянката останала безмълвна и безмилостно задърпала момичето. Семейството на момичето чакало Мария да се завърне цяла седмица, докато накрая не изгубило надежда.
С виелици и ветрове дошла зимата. Мек сняг прегърнал китното селце и гората. Мощен вятър огъвал клоните на дърветата, а замръзналото езеро приличало на нежно блестящо покривало. Снежинки танцували във въздуха с майсторски пируети.
През един такъв ден из селото се разхождала млада сърна. Всички я гонели, крещели ѝ, че мястото й било в гората, но без успех. Животното обиколило покрай скромната къща на семейството на изчезналото момиче. Дребните му стъпки образували кръг около къщата и след творението си по снега сърната безследно изчезнала. Тази вечер меко сияние се издигнало нагоре от стъпките на сърната. Тогава се случило чудо. Сиянието се издигнало нагоре и в крайната си точка образувало ледено перо, което плавно се спуснало надолу и тупнало на земята. То потънало в снега и вече никой не можел да го види.
Когато Коледа дошла, Добрият старец, или както още го наричали Дядо Коледа, пристигнал в селото и се огледал. Докато пристъпял към къщата на изчезналото момиче, ботушът му потънал в снега и белобрадият дядо се спънал в леденото перо, което се оказало точно в краката му. Добрият старец го взел и се усмихнал. Точно това търсел. Всъщност сърната била негова помощничка и всяка година избирала къде трябва да се случи едно-единствено Коледно чудо. Перото от лед било тайният знак. Добрият старец влязъл в къщата, оставил подаръци и направил магия. Скоро, усмихнат, той се запътил към следващата къща.
Още същата седмица в къщата на изчезналато момиче дошъл неочакван гост. Това бил момък от един голям град. Попитал домакините дали имат нужда от нещо – пари, храна или нова къща, но те отвърнали, че единственото нещо, от което имат нужда, е тяхната изчезнала дъщеря да се намери. Момъкът ги изслушал и се замислил за миг. Отвърнал, че ще помогне в изпълнението на най-съкровеното им желание. Семейството се зарадвало. Странникът веднага се запътил към гъстата гора. И докато пристъпвал напред, златистата му коса се развяла от нощния полъх, а кафеникавите му очи, пълни с решителност, внимателно оглеждали пространството. Най-накрая момъкът стигнал до изоставената къща. Явно знаел нещо за случилото се с девойчето и смело пристъпил непред. Още щом влязъл, забелязал огромния орех, оградата била със странни детайли, стените – изрисувани със сцени от народни обичаи. Без да се замисля тръгнал напред и… видял зловещото създание да се рее над земята.
– Какво си ти? – попитал момъкът.
– Аз съм лудостта във всеки човек. Аз съм този, който те съветва да сложиш край на живота си. Аз съм този, който те кара да вършиш злини. Аз съм този, който винаги мисли как да те разочарова, как да те обсеби. Аз живея във всеки един човек – отвърнало със зловеща усмивка създанието.
– Но не си безсмъртен, нали? – присмехулно и смело отвърнал момъкът.
На този въпрос обаче зловещото същество не отговорило. Вместо това наострило нокти и скочило. Момъкът извадил скрития си нож и го хвърлил по създанието. То затрептяло и изведнъж ножът бързо преминал през безплътното тяло на съществото. Момъкът извикал и забелязал, че създанието спряло да се движи за миг и отново станало от плът и кръв. Раменете на чудовището се отпуснали, а от устата му излязла дълбока въздишка. Явно борбата го изморявала. Момъкът се възползвал. Продължил неуморно да мята ножа си. При всеки удар съществото забавяло действията си. Докато накрая ножът се забил в крака на съществото. То изкрещяло с дрезгав глас:
– Помогни ми и можеш да получиш торба със злато! Ще те превърна в създание като мен. Колкото и лошо да звучи, това е добра сделка! Можем да се въплъщаваме в хората и да ги владеем.
Момъкът бавно извадил ножа си от крака на поваления и рязко го забил в сърцето му. Той извикал и се отпуснал безжизнено на земята. Черно-червената му кръв изцапала ръцете на момъка и белия сняг.
Странникът побързал да обиколи къщата и намерил заключена стая. Изритал вратата и ключалката поддала. От там излязла Мария, която гледала изплашено. Но щом видяла момъка, веднага се влюбила в него и започнала да го разпитва:
– Къде е съществото? Какво му стори? Уби ли го?
– Успокой се! Създанието е мъртво! – отвърнал момъкът.
Тежка въздишка се изтръгнала от напуканите розови устни на момичето. Най-накрая била спасена. Щастливи, Мария и момъкът тръгнали през белия сняг. Фучащ вятър клател върховете на дърветата, а ледените висулки напомняли на ледени пера. Двамата се запътили към къщата на Мария и семейството ѝ.
Всички най-накрая можели да заживеят щастливо. Те вече знаели, че понякога не е лесно да надвиеш злото, което живее в теб. Ала добротата в сърцето ти ще ти помогне да го направиш. Ако не знаеш как да я извикаш, огледай се в зимната картина. Все ще има една ледена висулка, която прилича на перо. Коледното чудо този път може да е за теб.
II място – Виктор Илиев, IV клас
Гостенин
Веднъж на Игнажден на вратата се почука. Бях в моя дом заедно със семейството ми. Отворих входната врата с нетърпение и там се изненадах, че чакаше един странник. Той беше облечен в черно изпокъсано палто, стари дънки и скъсан пуловер, който се виждаше изпод разкопчаното му палто, което нямаше копчета. Аз го попитах:
-Какво искаш?
Той ми обясни, че търси храна и подслон за една вечер. Съжалих го. Позволихме му да влезе и да се нахрани заедно с нас.
Странникът ме попита:
-Не те ли е страх от това, че съм в дома ви.
В този момент си спомних, че на Игнажден, ако премине късметлия през прага ти, ще имаш много късмет, но ако премине някой без късмет, и теб ще те сполетят само беди. Не се притесних, но все пак се замислих. Кое е по-важно – помощта сега или късметът през новата годината. Не мислих дълго, защото добротата в мен ми каза, че е най-добре да помогна сега.
Странно, но след тази среща започнаха да ми се случват само хубави неща. Цяла година ми вървеше на късмет.
Един зимен следобед на края на годината реших да се поразходя. На отсрещната улица видях отново странника, който дойде у дома на миналия Игнажден. Отидох при него. Заговорих го. Обясних му, че през годината са ми се случили много хубави неща. Той също ми отвърна, че му е вървяло. Разказа ми, че след като си е тръгнал от нашия дом скоро си е намерил временен друг подслон, а след това работа и дом. Вече имал и семейство.
Аз много се зарадвах за него и го поздравих. След този ден ние си останахме приятели.
III място – Палмира Проданова, 3 клас
Коледното чудо
Имало едно време едно малко момиченце на име Лиса. То живеело с мама и татко в малка дървена къщичка в края на селото, почти до боровата гора. Било зима и навън всичко било покрито със сняг. Оставали броени дни до Коледа и Лиса трябвало да напише писмо до Дядо Коледа. Най-много от всичко тя искала да има истинско коледно чудо.
Една вечер Лиса седнала пред камината и гледала как пламъците в огнището танцуват и правят различни фигурки. Наистина й било много уютно и приказно. Майка й и разказвала истории за Дядо Коледа, а Лиса си мислела какво да си пожелае и какво да бъде истинското коледно чудо.
В класа на Лиса имало едно момченце Павел, което последните дни било много тъжно и плачело непрекъснато. Баща му заминал да работи надалеч и нямало да го има дълго време. Лиса се сетила за Павел и за неговата тъга. Това я накарало да се замисли, че тя има всичко – играчки, приятели, любов и здрави родители, тоест на нея не й трябва нищо. Затова тя решила да напише в писмото си до Дядо Коледа, че най-силно иска всички деца по света да са щастливи и никой да не е сам на Коледа.
В полунощ Лиса чула странен шум навън. Изтичала до прозореца и видяла нещо вълшебно! Голяма червена шейна, теглена от осем елена, спряла пред къщата. От шейната излязъл самият Дядо Коледа! Лиса не можела да повярва на очите си.
Дядо Коледа се усмихнал и казал: „Знам какво си пожела, Лиса. Твоята добрина е истинско чудо“. После махнал с ръка, а небето засияло с ярки звезди, които заблестели силно и красиво. В този момент Лиса разбрала, че истинското коледно чудо е да направиш някого щастлив.
На следващата сутрин, когато се събудила, навсякъде имало светлина и топлина. Имало коледно парти в училище, всички деца от класа били там. А Павел греел от щастие! Баща му изненадващо се бил завърнал за празниците. Всички около нея били заедно и се радвали на Коледата. Лиса знаела, че това е най-хубавият подарък – да имаш любов и семейство.
И така, Лиса направила най-голямото коледно чудо – тя подарила щастие на всички деца около себе си!
III място – Озан Мехмед, 4 клас
Зимно приключение
В един зимен снежен ден се появих аз. Казвам се Снежко. Направен съм от три снежни топки. Имам носле от морков и очи от маслинки, на врата ми стои пухкаво синьо шалче, а ръцете ми са две клончета. Сглобен съм от Томи и Мими – братче и сестриче от София. Те са на гости в Пампорово и тук ме съединиха. Когато ме оформиха, те ахнаха:
– Този снежен човек е най-хубавият, който сме правили досега!
– Мамо, татко! Елате и вижте какво направихме! – извика Томи.
Родителите му се приближиха към мен и ме разгледаха.
– Браво на вас!
– Може ли да се снимаме с него? – попитаха децата.
– Разбира се, че може!
И се снимаха с мен.
– Хайде да се прибираме, че е студено – каза мама и останах сам навън.
Аз се чувствах много самотен и изоставен, липсваха ми приятели. Огледах се и потърсих нови другари. Нямаше никой и затова реших да отида в близката гора. Раздвижих се с подскоци и тръгнах натам. След половин час се озовах в средата на гората, където имаше поляна. Беше вече тъмно. Тук играеха пет пухкави зайчета. Те бяха наредили шишарки за украса на своята трапеза. Похапваха моркови, кора от дървета и замръзнали тревички. Както всички други животни, и те празнуваха Нова година. Зайците бяха разположили своята трапеза на място, скрито от клонки, но и осветявано от луната. Малките зайчета подскачаха и играеха със снежинки. Докато мама Зайка сервираше храна, татко им ги смъмряше:
– Елате насам! Кума Лиса дебне!
Те обаче непослушно подскачаха. Аз само ги гледах и си мислех за приятелството.
Докато зайчетата вечеряха, за миг от черните сенки на боровата гора изскочиха два тъмни силуета със страшни светещи очи. Това бяха две изгладнели лисици. Те се спуснаха към зайчетата, които все още се хранеха. Едната лисица грабна мама Зайка и, бягайки, тръгна към мен. Нямах никакво време да мисля и скочих на пътя на хищника. Лисана се удари в мен и изпусна мама Зайка. После вдигна поглед и се изплаши като ме видя. Избяга в паника. В това време татко Зайко удряше с лапички другата лисица по муцуната. Мама Зайка се втурна да му помага. След нея тръгнах аз. Когато лисицата видя, че зайчетата не се предават и имат помощник като мен, избяга. Не след дълго зайчетата се успокоиха и се обърнаха към мен. Попита ме татко Зайко:
– Защо ни помогна?
Аз обясних:
– Защото бяхте в беда.
Едно от малките зайчета попита:
– Може ли да станем приятели?
– Разбира се – отговорих аз и всички се разсмяхме.
Ето че вече имам приятели! Зайчетата ме поканиха на своята трапеза. Изведнъж реших да им направя подарък, но какъв да бъде, още нямах идея. Помислих си за моето носле и казах:
-Ако сте гладни, може да вземете моркова, който е мой нос!
-О, много ти благодарим! И без това ни трябваше морков за салатата – зарадваха се зайчетата.
Слънцето започна да изгрява и аз трябваше да се прибера, но не знаех пътя. Помислих си за моите нови приятели – те сигурно познават цялата гора. Затова ги попитах:
-Можете ли да ми покажете пътя към дома?
-Разбира се, че можем – отговориха те.
И тръгнахме. Вървяхме, що вървяхме и стигнахме до хотела. Бях уморен, но много щастлив, защото бях с приятели и в безопасност.
-Снежко, това сърце от борова кора направихме за теб, за да си спомняш за нас – каза татко Зайко и семейството му си тръгна.
Не след дълго до мен дотичаха Томи и Мими. Те ме гледаха с учудване, защото изглеждах по-различно от вчера – нямах нос, по шалчето ми имаше борови иглички и бях по-нисък.
-Снежко, какво се е случило с теб – удивено попитаха децата.
Исках да им разкажа всичко, но нямаше да ми повярват, затова само стиснах по-силно дървеното сърчице. Децата го видяха и се впечатлиха. Попитаха:
-От къде го взе?
Аз отговорих:
-Дадоха ми го зайчетата, моите приятели. Вярвате ли ми?
-Колко е хубаво, че вече имаш и други приятели! Приятелството е най-хубавото нещо на света – възкликнаха в един глас Томи и Мими и заедно се прегърнахме.
Български