
Иван Матев
Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“
Спасеният славянски корен
Към училищното дело в Стара Загора през Възраждането
Още в края на XVIII век в Хилендарския метох при църквата „Св. Димитър Солунски Чудотворец“ в Ески Загра (Стара Загора) е съществувало старо килийно училище. През 20-те години на XIX век, в около 20-хилядния по онова време буден занаятчийско-търговски град, се наброявали общо три реномирани (и „твърде дисциплинирани“) килийни училища, уредени при православните старозагорски храмове: „Св. Димитър“ (в махалата „Имарéт“), „Св. Богородица“ (в махалата „Акàрджа“) и „Св. Николай Чудотворец“ (в махалата „Мисѝроглý“). След по-малко от едно десетилетие – през 1827 година, в Ески Загра било открито и първото гръцко училище, което навремето „жънело“ голям успех сред гърчеещата се част от забогателия старозагорски еснаф и околното чорбаджийско съсловие.
Но национално-възродителните идеи, положени с „История славяно-българская“ на отец Паисий Хилендарски – за спасяването на славянския ни корен и българщината, като „богоогласено наше предопределение“, от пагубното асимилаторско влияние на éлинските фанариоти, намират революционен духовен отзвук и в Стара Загора. През 1841 година именно в Стара Загора отваря врати едно от първите български светски училища! Главната заслуга за това благородно и високо патриотично, национално, но и европейски значимо дело принадлежи на старозагорския възрожденец – Даскал Атанас Иванов (1810 – 1897), учителствал в родния си град в продължение на 44 години…

По същото време – 40-те и 50-те години на XIX век, във възрожденска Стара Загора стават и други две знаменателни събития: разтурено е агресивното гръцко фанариотско училище; построена е новата монументална сграда на Светиниколското училище – със средствата набрани от доброволните еснафски дарения и частни родолюбиви спомоществователи. Светиниколското класно училище е окончателно завършено през месец октомври 1850 година – в годината, когато в Сопот се появява на „бял свят“ и народният поет Иван Вазов! Като градска архитектура, училището представлявало внушителна по своята височина триетажна сграда – дълга 25 метра и широка около 16 метра. През първите няколко години след отварянето си, Светиниколското училище в Стара Загора било третокласно, а през 1855 година то закономерно израства и до петокласно. Славата му бързо се разнесла из българските етнически земи. В него започнали да прииждат и да се учат деца не само от Стара Загора и „каазата“, но и от Чирпан, Нова Загора, Казанлък, Сливен, Ямбол, Хасково, та чак и от по-далечна Македония.
Погледнато в регионално уедрен възрожденско-просветителски план, обаче, бихме припомнили как в един официален общински документ от 1858 година дори се съобщава, че „<…> в Стара Загора съществуват пет мъжки и три девически училища, на които ходят до 800 деца“! Разбира се, в аналите на старозагорското Възраждане е незаличимо вградена не само благодарността на предците, но и реалността на особено голямата и ценна помощ, която оказват на местното училищно дело и двамината старозагорски просветители, енциклопедисти, книжовници и дипломати – Александър Екзарх (1808 – 1891) и Захарий Княжески (1810 – 1877). В този контекст знаменателно е, че в 1860 година всички, функциониращи в Стара Загора училища, са вече преминали на обществена издръжка, а през 1863 година в града било тържествено осветено и първото класно девическо училище. За негова главна учителка била всеобщо избрана потомствената старозагорка Анастасия Тошева (1837 – 1919), първата българка, получила още в предосвобожденската епоха висше образование в чужбина – в Русия.
През 70-те години на XIX век успехът и прѝносите на учебно-педагогическия и народностно-възпитателен процес в Стара Загора са вече подчертано утвърдени, достигайки завидна национална висота. Едва ли е случайно, че в 1869 година – когато апостолът Васил Левски основава в махалата „Акарджа“ Старозагорския таен революционен комитет, начело с любимия на старозагорското общество учител Кольо Ганчев, тъкмо в Стара Загора се провежда Първият общобългарски учителски събор, а една година по-сетне там е свикан и Вторият (наш) национален учителски събор. Тук задължително трябва да изтъкнем, че за първи път в историята на новобългарското светско образование, в разискванията и актовете на учителските събори в Стара Загора се поставят извънредно актуалните, национално консолидиращи и модерни тогава въпроси: за уеднаквяването на програмите и методиките на училищата; за изравняването в организационно и учебно отношение на градските и селските училища; за ограмотяването и на възрастното население; за планомерното и целенасочено събиране и записване, а и за обработването на автентичния български поетичен, легендарен, приказен, афористичен и необятно богат песенен фолклор.
Обобщавайки статистически фрагментарния си преглед, ще заключим, че ръстът на образователното дело в Стара Загора в навечерието на Освобождението и конкретно – към 1871 година, би могъл да се отрази нагледно със следната цифрово-графична таблица:
- I. В Стара Загора (Ески Загра)
Общ брой на учениците | 1442 |
От тях: | |
момчета | 902 |
момичета | 540 |
момчета в основни училища | 730 |
момичета в основни училища | 172 |
Общ брой на училищата | 10 |
От тях: | |
мъжки училища | 5 |
девически училища | 5 |
Общ брой на учителите | 23 |
II. В Старозагорската област (Ески Загренската кааза) – без областния град
Брой на българските села | 92 |
Брой на училищата | 43 |
Брой на мъжките училища | 42 |
Брой на девическите училища | 1 |
Общ брой на учениците | 1347 |
От тях: | |
момчета | 1302 |
момичета | 45 |
Общ брой на учителите | 42 |
Приложение
Старозагорска възрожденска просветителска галерия
Атанас Иванов[1]
(1810, Стара Загора – 1897, Стара Загора)

Атанас Иванов. Син на видния старозагорски търговец Иван Атанасов. Учи в килийно училище в махалата „Акарджа“. През 1833 г. открива в Стара Загора безплатно светско училище към енорията на църквата „Въведение Богородично“. Продължава образованието си при Неофит Рилски и Христаки Павлович в Габрово и Свищов, а после и в Букурещ. През 1841 г. основава в Стара Загора новобългарско, взаимно, безплатно училище. Учителят Атанас Иванов е един от създателите на читалището в махалата „Акарджа“ през 1858 г. и дългогодишен председател на Читалищното настоятелство. Спечелва си почитта на най-популярен старозагорски педагог! Богатата му лична библиотека, със съхранени в нея писма от Неофит Рилски, изгаря при опожаряването на Стара Загора от Сюлейман паша през юли 1877 г. Атанас Иванов е автор на историко-документалния биографичен труд „Чърти из живота и записки от Атанас Иванов“, отпечатан в Сливен през 1885 г. (с второ издание през 1896 г. в Пловдив), като в ръкопис остава, неиздаден до днес, негов превод от руски език на „Църковна история“ от Дмитрий Ростовски.
Александър Екзарх
(1808, Стара Загора – 1891, София)

Александър Екзарх (Александър Стоилов – Бейоглу) е потомък на виден старозагорски род. Учи в родния си град – Стара Загора, а по-късно в Букурещ и Будапеща. От 1836 г. следва медицина в Париж, а през 1848 г. се установява в Цариград. Там от 1850 до 1860 г. издава „Цариградски вестник“ и същевременно сътрудничи на авторитетното издание „Левант Таймс“. Участва дейно в българските църковно-национални борби, подпомага всеотдайно и българското просветно дело. След началото на 50-те години на XIX век Александър Екзарх посещава редица европейски страни, среща се и с руския император Николай I, пред когото се застъпва за подобряване на положението на българския народ. За същата цел подава писмени меморандуми до Великия везир в Цариград и до правителствата на петте Велики сили – Франция, Англия, Русия, Прусия и Австрия. Великолепно подготвен дипломат, в периода 1866 – 1876 г. той е съветник на Турската легация в Париж, а след Освобождението заема високи административни, просветни и съдебни длъжности в България. Завършва земния си път през 1891 година в София.
Захарий Княжески [2]
(1810, с. Пишманя, Старозагорско – 1877, Русе)

Захарий Княжески (псевдоним на Жеко Петров) е роден около 1810 г. в село Пишмàня (Разкаяне, днес Княжевско), старозагорско. Учи в килийно училище, по-късно продължава образованието си в Търново и Света Гора. През 1832 г. става учител в Стара Загора, а три години по-късно отива на хаджилък в Йерусалим, започвайки да се нарича „Хаджи Захарий“.Пътешества из Близкия Изток, Африка и Балканския полуостров, отново се връща в България и няколко години пребивава в Габровското училище при Неофит Рилски. През 1838 г. Захарий Княжески открива Търновското взаимоучително училище, а на следната година заминава за Одеса, постъпвайки в Херсонската духовната семинария, която завършва в 1845 г. Установява се в Петербург, където съумява да издейства стипендии, печатница и учебни помагала за българските просветни нужди. Получава руско поданство, което улеснява мисията му за разпращането на големи количества светски и религиозни книги на българските училища и църкви. В края на 40-те години на XIX век се завръща окончателно в България и става учител в Стара Загора. През 1863 г. е назначен за преводач в Руското консулство в Русе – смъртта го застига в дунавския град през 1877 година.
Захарий Княжески има неоценими заслуги за българското учебно дело, за духовното въздигане на българското общество като цяло. В просветната си дейност той бележи и множество фолклорни научни приноси. Той е първият българин, който през 1846 г. отпечатва в руското академично издание „Журнал Министерства народного просвещения“ поредица студии за българските поверия и обичаи при сватба, раждане и погребение. Някои от народните песни, които записва от различните краища на българското землище, са поместени в известния славистичен сборник на П. А. Безсонов – „Болгарские песни“. Същевременно Захарий Княжески подържа активно сътрудничество и с редица реномирани издания в отоманската столица, каквито са „Цариградски вестник“, вестник „Македония“ и др. Резултат на литературните му интереси са и редица негови преводни и оригинални съчинения.
Анастасия Тошева [3]
(1837, Стара Загора – 1919, София)

Анастасия Михайлова Тошева е родена на 18 януари 1837 в Стара Загора. Известна е в българската културна история като видна учителка, деятелка за разпространение на девическото образование в България. Тя е първата българска девойка, придобила преди Освобождението висше образование в чужбина. В 1857 г. старозагорката Анастасия Тошева завършва Институт за благородни девици в Одеса и още същата година, завръщайки се в родния си град, открива в метоха към църквата „Св. Димитрий“ Старозагорското светско девическо училище. Шест години по-късно – през 1863 г., за да запази чистотата на православната вяра и да предпази девойките от влиянието на протестантските мисионерски училища, тя организира в Стара Загора и ново Класно девическо училище също към църквата „Св. Никола“, в което самата преподава до 1869 г. По същото време – през 1865 г., като утвърдена публична личност, Анастасия Тошева изгражда в Стара Загора и Женско дружество „Майчина грижа“, което е едно от първите в страната – известно с грижите си за българските девойки и морално-психологическата им, и социална подготовка за участие в националноосвободителното движение. След 1869 г. Анастасия Тошева е избрана за Главна учителка в Габровското девическо училище, а едно десетилетие по-късно тя става първата директорка на
новоучредената Старозагорска областна девическа гимназия. Народолюбивата и национално отговорна биография на старозагорската възрожденка е съхранила обаче и друг знаменателен факт: Заедно с Петко Рачов Славейков –

който по него време е Главен старозагорски учител, през жаркия юли на 1877 година учителката Анастасия Тошева, начело на екзалтираното старозагорско гражданство, посреща в североизточните средногорски подстъпи на Стара Загора – в местността „Бадемлика“, руските войни, приветствайки при това освободителите на родния им език, което изумява и просълзява коравите руски генерали Гурко и Столетов…
В своята педагогическа и образователна дейност, старозагорката Анастасия Тошева е ограмотила стотици български девойки, издигнала е до европейско ниво духовния им кръгозор, изградила е с любов и професионално отдаване десетки свои последователки – бъдещи български учителки. Но освен като педагог, тя се отличава и с писателско-публицистичен талант, за което свидетелстват мемоарите ѝ за предосвобожденска Стара Загора и драматичните ѝ описания за Сюлеймановия погром и пълното изпепеляване на родния град през юли 1877 година. А тъкмо това документално повествование – „Ранни(те) спомени 1873 – 1879“ на Анастасия Тошева, отпечатани в София през 1938 г., макар и две десетилетия след смъртта ѝ, ни приобщават и сега към нейната дълбока любов и неизлечима скръб от нещастието на България…
Кольо Ганчев[4]
(1843, Стара Загора – 1876, Стара Загора)

На 5 февруари 1843 г. в семейството на старозагорския търговец Ганчо Стоянов Петров и Марийка Петрова Велева се ражда бележитият просветител и революционер Никола (Кольо) Ганчев. Кольо Ганчев учи в Стара Загора, като през 1962 г. завършва пети клас в Светиниколското светско мъжко училище. Там негови преподаватели са видните педагози Атанас Иванов, Тодор Шишков и Любомир Младенов. От това време датира и приятелството му с Васил Иванов Кунчев, бъдещия Апостол на свободата – Левски. В течение на годините Кольо Ганчев се самообразова упорито и последователно, за да израсне като един от най-начетените хора в родния си град. Обществената му и просветна дейност, с която пробужда и въздига духа на своите съграждани, бележи многобройни театрални представления, сказки и музикални концерти в старозагорските читалища и околните селища на каазата. След учредяването на Старозагорския таен революционен комитет през 1869 г. от Васил Левски, негов несменяем председател до Старозагорското въстание през 1875 г. е Кольо Ганчев. А след гибелта на Левски в 1873-та, същата година Кольо Ганчев участва в Общото събрание на БРЦК в Букурещ, където представлява всички Южнобългарски революционни комитети. Малко по-късно – през лятото и есента на 1875 г., той самоотвержено участва в подготовката и провеждането на Старозагорското въстание, като след провала на въстанието е арестуван от турските власти. Старозагорският учител и национален поборник – ръководителят на Старозагорския революционен комитет Кольо Ганчев, завършва живота си твърде мъченически – обесен е полусляп, след зверски инквизиции в конака, на 19 (31) май 1876 г. в родната Стара Загора.
Даскал Петър Иванов [5]
(1847, Стара Загора – 1927, Стара Загора)

Даскал Петър Иванов Иванов е роден, както сам отбелязва в своята автобиография, представена в 1921 г. на Българската академия на науките, през месец октомври 1847 г. в Стара Загора. Като отличен и дисциплиниран ученик е изпратен от старозагорското Градско управление в Белград – столицата на вече свободна Сърбия, където завършва VI клас и постъпва в тамошната Духовна семинария (1864 – 1870). В Белград членува във Втората българска легия, вземайки участие в щурма на турския гарнизон. По-късно учителства в родния си град (1871 – 1872), в Сливен (1872), в Карнобат (1873) и отново в Стара Загора (1874 – 1875). Включва се активно в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и Априлското въстание (1876). Заради революционната си дейност, след краха на Старозагорското въстание, е арестуван от турските власти – лежи в затворите на Стара Загора и Одрин – осъден е със забрана да учителства в пределите на Отоманската империя. През 1876 г. Петър Иванов заминава за Цариград, където жена му е учителка в Българското училище в Ортакьой. Руско-турската Освободителна война (1877 – 1878) го заварва в Цариград, като той предприема завръщане в родината с дълго и опасно пътуване през Гърция, Македония, Сърбия, Австро-Унгария (Хърватско, Словения, Северна Италия), Румъния. След Освобождението се проявява като един от строителите на нова България, заемайки редица високи административни длъжности – областен и околийски управител в Кюстендил, Видин, Шумен, Казанлък, окръжен управител в Стара Загора, Хасково Бургас, председател на Административния съвет на Стара Загора и старозагорски окръжен училищен инспектор. Назначен е и за княжески търговски консул в град Серес, а от 1884 г. е действителен член на Българското книжовно дружество – днес Българската академия на науките. Завършва дните си през февруари 1927 г. в родната Стара Загора.
Литературната и книжовно-просветна дейност на Петър Иванов е многопосочна. Години наред той сътрудничи с дописки, статии, рецензии, стихотворения и преводи на вестниците „Македония“ (1869, 1871), „Право“ (1871 – 1873), „Шýтош“ (1874), „Напредък“ (1874 – 1877), „Зорница“ (1877), на списанията „Читалище“ (1871, 1874 – 1875), „Училище“ (1872, 1876), „Ден“ (1875). В публикациите си Петър Иванов ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен по-опростен български правопис. През 1875 г. в Цариградското издание „Напредък“ обнародва лирическия си сборник „Стихотворения“, посветен на неговия съгражданин и наи-близък духовен приятел – старозагорския учител и революционер, съратника на Апостола Левски – Кольо Ганчев. В особено плодотворния си цариградски творчески период, Петър Иванов превежда повестта „Ракийска чума“ от Йохан Хайнрих Чόке (1873), разказа „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), трактата „Хигиена на българския народ“ от Милан Йованович. А вече след Освобождението – през 1891 г., като областен управител на Видин, той осъществява блестящ превод от сръбски език на забележителния историко-лирически труд „Горский венец“ от Черногорския княз и църковен митрополит, но и възвишен национален поет Петър Петрович Негоша (1813 – 1851) – възкресил в легендарно-епичната си творба кървавите борби на черногорския народ в края на XVII век за оцеляване от агресията на исляма.
Същевременно Петър Иванов отпечатва етнографски, политически, географски и нравствени статии в списанията „Наука“ (Пловдив), „Искра“ (Шумен), „Български преглед“ и „Периодическо списание“, във вестниците „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“ и др. Но Даскал Петър Иванов е автор и на драмата в три действия „Апостоли за свободата“, посветена на деятелите от Старозагорското въстание през 1875 г., както и на трагичната документална „равносметка“: „Въспоминания от разбърканите времена“ – нравствено свръхнапрегнат исторически реквием за избитите православни българи от Сюлеймановия геноцид в Стара Загора през лятото на 1877 година.
__________________
[1] Матев, Иван. Вж.: „Старозагорски писатели и поети в творчеството на български художници“, Литературно-художествен албум, Издават: Музей „Литературна Стара Загора“ и Градска Художествена галерия – Стара Загора, Печат: „Дъга плюс“, Стара Загора, 2021 г. – „Атанас Иванов“, с. 11 – 12.; Също: Матев, Иван. „Старозагорска кървава памет. (Геноцидът в Стара Загора през юли 1877 година)“, Историко-документална студия. – В: „Въспоминания отъ разбърканите времена отъ П. Ивановъ“ – „Спомени отъ разорението на Стара Загора“, Научен документален сборник, Издават: Музей „Литературна Стара Загора“ и Регионален исторически музей – Стара Загора, Печат: „Акром“, Стара Загора, 2024 г., с. 130 – 181 (за Атанас Иванов – вж. с. 156).
[2] Матев, Иван. Вж.: „В служба на красота, истина и народ. (Енциклопедизмът на късното Възраждане в художествените изяви на казанлъшкия революционер и творец Петьо Илиев – Ганин: 1839 – 1913. Мъглижкият манастир „Св. Николай Чудотворец“ – един от духовните мостове между Стара Загора и Казанлък през втората половина на XIX и началото на ХХ век)“ (I); Културно-историческа изследователска студия (с документално-оценъчен субстрат (и) за личността и просветителските народолюбиви дела на възрожденеца Захарий Княжески). – В: Литературен алманах „Хоризонт“, Орган на Дружеството на писателите – Стара Загора, г. XV, бр. 4, 1988 г., с. 92 – 106; Издание на СБП – София, Печат: ДП „Митьо Станев“ – Стара Загора. Също: Матев, Иван. „Белегът на времето: Енциклопедизмът на късното Възраждане в художествените изяви на казанлъшкия революционер и творец Петьо Илиев – Ганин (1839 – 1913). Мъглижкият манастир „Св. Николай Чудотворец“ – Старозагорска епархия…“ (II). – В: „Кула“, Периодично списание за литература и изкуство, г. II, бр. 3, 1992 г., Казанлък, с. 66 – 94. (Става въпрос (и) за личността и духовно-просветителската дейност през XIX век на старозагорския възрожденец Захарий Княжески!)
[3] Матев, Иван. Вж.: „Жрица на народната свяст“ (60-години от смъртта на Анастасия Тошева.) – В: „Септември“, Окръжен вестник, г. XXXIV, бр. 21 (3985) от 20 февруари 1979 г., Стара Загора, с. 4 (със снимка на А. Тошева); Също: Матев, Иван. „Старозагорска кървава памет. (Геноцидът в Стара Загора през юли 1877 година)“, Историко-документална студия. – В: „Въспоминания отъ разбърканите времена отъ П. Ивановъ“ – „Спомени отъ разорението на Стара Загора“, Научен документален сборник, Издават: Музей „Литературна Стара Загора“ и Регионален исторически музей – Стара Загора, Печат: „Акром“, Стара Загора, 2024 г., с. 130 – 181 (за Анастасия Тошева – вж. с. 156); Тошева, Анастасия. „Автобиография“, Стара Загора, 1911 г. (Вж. „История на Стара Загора“, Изд. „Наука и изкуство“, 1966 г., с. 54 – 55)
[4] Матев, Иван. Вж.: „Сълзите на Даскал Петър Иванов. Прозрения от Българското възраждане до наши дни“, Документална студия. – В: Матев, Иван. „Петър Иванов (1847 – 1927)“, Юбилейна книга, Издават: Музей „Литературна Стара Загора“ и Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора, Печат: „Булгед“ – София, 2022 г. (Конкр. за старозагорския учител и революционер Кольо Ганчев – вж. с. 5); Също: Йонков, Христо. „Кольо Ганчев. Старозагорският революционер“, Историко-документален очерк, Издателство „Литера принт“, Стар Загора, 1995 г.
[5] Матев, Иван. Вж.: „Петър Иванов (1847 – 1927)“, Юбилейна книга, Стара Загора, 2022 г., (Конкр. за фотопортрета на Даскал Петър Иванов – вж. с. 41); Също: Матев, Иван. „Старозагорска кървава памет. (Геноцидът в Стара Загора през юли 1877 година)“, Историко-документална студия. – В: „Въспоминания отъ разбърканите времена отъ П. Ивановъ“ – „Спомени отъ разорението на Стара Загора“, Научен документален сборник, Издават: Музей „Литературна Стара Загора“ и Регионален исторически музей – Стара Загора, Печат: „Акром“, Стара Загора, 2024 г., с. 130 – 181 (за Даскал Петър Иванов, вж. с. 147 – 150, 156).
_______________
Дизайн: Мария Сидерова