Иван Матев

Директор

на Музей „Литературна Стара Загора“

 

 

 

В една своя литературно-оценъчна студия за късния български символизъм, бях декларирал с дълбока вътрешна убеденост, че националният литературен процес едва ли би простил на потомците, а още по-малко на нас – съвременниците, а и приятелите на поетите Иван Хаджихристов (1892 – 1970) и Иван Мирчев (1897 – 1982), ако допуснем игнорирането им от мащабните духовно-естетически събития в България през двадесетото столетие. Защото почти през целия ХХ век, като се започне от драматичната епоха  около и след Първата световна война – та чак до 70-те и 80-те години, имената на двамата старозагорски поети – класически символисти, не слизат нито за година, нито за месец дори от страниците на специализирания или популярния периодичен печат. [1]

Това особено се отнася за лунно озарените стихове на Иван Мирчев, които стават синоним на символистично-декадентската  естетика в България – нейна мащабна платформа и координатна система. А родният му град Стара Загора в течение на десетилетията се възприема от българския, а и от европейския интелектуален елит – от „огласените“ членове на „Rēs pūblica litterarum“[2] (“Обществото на Словото”), като благословен извор и непревзимаем бастион, съхранил закодираната  под мъдрото небе на Тракия  художествено-философска доктрина на символистичния Дух.

„Портрет на Иван Мирчев“,  40-те години на ХХ век. Художник Николай Евров (1903 – 1973). Маслени бои, платно, 65,5х54 см. Музей „Литературна Стара Загора“. Nikolay Evrov (1903 – 1973) “A portrait of Ivan Mirchev”, 1940 s. Oil on canvas, 65,5х54 сm. Stara Zagora Literary Museum.

„Духът на Луната“! Не случайно съм определил с тази дълбоко-експресивна, но твърде показателна метафора-символ и Духа на символистичната лирика, сътворявана свише от необикновения аристократичен поет Иван Мирчев. А „Духът на Луната“ е не само идейно-художествена формула, но преди всичко е природна същност, но и философска сърцевина – лирически модел и духовен светоглед на късния традиционен символист Иван Мирчев. В този загадъчен Дух се отразява магически собствената му душа, но от него символично изхождат и мистичните му бдения, екзистенциалните му изживявания и, разбира се, неподражаемите му стихове…

         В тъждествен смисъл Иван Мирчев, който проявява удивителната способност да се преоткрива духовно в собствената си поезия, е почти недостижим в алегоричното си разнообразие именно по отношение на разглежданата знаково-символистична тема.[3] Луната – космологически-дуалистично поляризирана от поета, прониква сияйно и шеметно във въображението ни с унеса на небесната си  „прозрачност бледна“ или, персонифицирана, „усмихната се къпе в млечната мъгла“ подобно на самодива; но пък и като стара замислена орисница, забравена в стеснения ъгъл на вечерния свод, поличбено „мълчи и тихо пуши“ своята изтляваща нощна лула… Но понякога Луната, макар и естетизирана, е фрапиращо опозиционно-агресивна – тя раздира тъмното небе като „меден клюн на гарван“ или свети почти биологично в гръдта на поета, задавяйки го със „студения си блясък“… Но се вклинява фатално и в душата на читателя с идеята за мрачно хтонично жертвоприношение като в древна мистерия:

              Между тополите стъмени –
              една невиждана Луна –
              не е от бронз и от сребро,
              а сякаш кърваво ребро,
              извадено от някой пленник.
                                      („Хотел“ из кн. „Елегии“, 1926 г.)

         Разбира се, не бива да забравяме обстоятелството, че поетичните образи на Иван Мирчев не винаги са обединени от някаква спойваща мисъл. Понякога те се появяват като самотни лирически оазиси, мигрират, реят се като призрачни миражи, превземат духовните полета на твореца като загадъчни имажинистични фигури, но от тяхната първичност именно израства и концентрирано изплува чарът на Иван-Мирчевото лирическо мислене. А както казахме, Иван Мирчев проявява поразително умение да се преоткрива в собствената си поезия чрез спонтанната си метафорична изобретателност! Достатъчно е да проследим само образите на Луната в творчеството му, за да се убедим, че старозагорският аед е регистрирал поетични приноси, депозирал е свои естетически открития и в пейзажната лирика на европейския експресионистичен декаданс. Да илюстрираме тази глобална оценка със самите стихове на поета:
        
               Нощта е като гарван,
               луната – кървав клюн
               над пропасти безлунни.
                                    („Скитник – 5“ из кн. „Есенна флейта“, 1924 г.)
 
Или:
               Но виждам отражението
               на наште девствени ръце,
               които мълком се прегръщат
               и като вази от сребро
               блестят под лунното ребро.
                                    („Любов – 5“ из кн. „Есенна флейта“, 1924 г.)

Или:
               Зоват ме пак пространства ледни
               и лунната прозрачна бледност,
               която пий с огромна чаша
               безмълвието на нощта.
                                   („Нощ“ из кн. „Елегии“, 1926 г.)

Или:
              Едва се чуват стъпки от обуща
              по улиците, плочника. Луна
              сред облака се къпе, знамена,
              забравени по къщите, се люшкат.
                                   („След празника“ из кн. „Кажете небеса“, 1942 г.)

Или:
              Небето се затваряше на запад,
              излято, хладно, стар чугун.
              Прибира луната медния си клюн.
              Липите не преставаха да капят.
                                  („Мед и плодове“ из кн. „Звезди над Невà“, 1961 г.)

Или:
              Аз виждам цялата картина сам,
              без чужда помощ. Блесналите круши,
              заспалите петли от зърно сити.
              Луната някъде в далечините,
              зад облака мълчи и тихо пуши…
                                   („Денят започва“ из кн. „Есенни наздравици“, 1971 г.)

Или:
              Луната зиме в гърлото ми свети,
              задавя ме студеният ѝ блясък,
              но нейната усмивка от небето
              не ще забравя в тоз пустинен пясък,
              разтлан върху горещия ми друм.
                                   („Лист от роза“ из кн. „Цигулка под прозореца“, 1980 г.)

Или:
             Отключен е прозорецът старинен,
             през който влиза нощната луна,
             за да остави своя дъх невинен,
             вратите, бездиханните завеси,
             стълбището, където мама внесе
             най-първата звездица светлина.
                                  („Детската кутия“ из кн. „Розовият хляб“, 1982 г.)
 

„Портрет на Иван Мирчев“, 1978. Художник Георги Славов (1923 – 2006). Маслени бои, платно, 120х81 см. Музей „Литературна Стара Загора“. Georgi Slavov (1923 – 2006) “Portrait of Ivan Mirchev”, 1978 s. Oil on canvas, 120х81 сm. Stara Zagora Literary Museum.

Изброеното (макар и селективно-редуцирано) в естетико-времевия диапазон от шест лирически десетилетия (1924 – 1982 г.), е напълно достатъчно, но и абсолютно показателно за рядкото художествено дарование, за удивителното психологическо майсторство у Иван Мирчев! В посочената в началото строфа от творбата „Хотел“ например, оприличавайки Луната с „кърваво ребро,/ извадено от някой пленник“, старозагорският лирик през 1926 година възкресява класически вековния закон, постановен още в осемнадесетото столетие от Лéсинг за модела и границите в поезията… В случая поетът не фиксира, че „кървавото ребро“ е свързано (логично) с гръдта на пленника, а прескачайки – с умисъл – физиологическата реалност, той дори мъгляво, но затова пък иносказателно-мистично, е обобщил: „извадено от някой пленник“… Иван Мирчев тук не е предметно-обстоятелствен, не сочи партикуларно физиологическите детайли на символистичния лирически случай, а съзнателно ги елиминира в словесното си повествование – за да даде възможност на читателя сам да долови, да изживее и експонира спонтанно, но и сръхдраматично във вече натовареното си съзнание, глобалната тежест на смразяващия метафоричен образ.[4]
Мистично-анимализираният образ на луната у Иван Мирчев, носещ изключително силно живописно внушение, както и у Гео Милев, напомня твърде много за космическо-символните пейзажи на Франц фон Щук, на Игнацио Зюлоага или Джовани Сегантини; агресивно-свирепата ѝ или сребристо-нежна, девствена метафора сякаш е „прелетяла“ директно в стиха на Иван Мирчев от диаболичните платна на Ерих Хекел; окървавеният ѝ или ангелоподобен словесен типаж има своето пълно съответствие и в гротескно-драстичните багри на великия Марк Шагал![5]

Намеквайки за Гео Милев, ето как през 1920 година той пък представя явяващият се във въображението му символно-метафоричен образ на Луната, в своята първа поетическа сбирка – „Жестокият пръстен“, определена от експресионистичното му издателство „Везни“ (№ 3, София) като „Книга за библиофили“:
 
              Мъртвешки зелена, сломена лежи
              луната над белия праг.
              Записан е твоят мъчителен  призрачен знак –
              и в лунния лед над прага той лежи:
              смел образ, огледан през злоба и мрак.
              Луната студена лежи.

Или:
             Луната, старата змия, съблича
             дълбоко в черни лесове – зелената
             си кожа.

Или:
             Над кулата високо пропълзява
             луната, старата змия, с корава
             усмивка в жълтите очи…
 
Демонично-анимализираният астрален образ на Луната Гео Милев създава и словесно, а и изобразително регистрира в своите изящни ръкописни албуми още в периода 1915 – 1918 година. Но завесата пред екстатично-естетическото им публично представяне  той отмята по-късно – едва в първите следвоенни години, когато експресионистичният художествен вкус, следващ символистичната нагласа в литературата ни, вече е просмукал и нейната лирическа тъкан.

Тук нека си припомним, че доминиращата още от 20-те години на ХХ век в художествения свят на Иван Мирчев идея за Луната, преливаща в творческото съзнание и на Иван Хаджихристов чрез ýставната му позиция в заглавието на неговата възлова стихосбирка от края на 60-те години – „Месецът слиза зад мен“, е своего рода универсален духовен модел, още повече, че и Николай Лилиев – техният съгражданин и учител  в символистичната естетика бе озаглавил през 1922 година втората си лирическа книга „Лунни петна“… А десет години по-рано, на Димитър Подвързачов – своя „добър гений“, както сполучливо го определя и Християна Илиева в статията си „Знам сърдечен, свиден кът…“ („Хоризонт“, Стара Загора, г. XII, бр. 2, 1985), Лилиев посвещава мистично-символистичния си лирически цикъл „Вариации на Луната“ – отпечатан в навечерието на Балканската война в редактираното от Антон Страшимиров и Кирил Христов престижно столично списание „Наш живот“!

Какъв по-голям универсализъм, каква по-величествена непреходност бихме могли да търсим в естетическите преживявания, но и в поетическите реализации на Иван Мирчев? Категорично трябва да отбележим обаче, че както твърди литературоведът Петър Тонков: „Иван –Мирчевата поезия е чужда както на историзма, така и на художественото познание в неговите научни и дидактически измерения“. А и сам поетът по повод на едно от най-ярките си и програмни стихотворения – цитираното „Хотел“ от ранната книга „Елегии“ (1926, Стара Загора), изповядва съкровено: „Това не е ни отражение, ни сънувана действителност. Съществува само Хотелът – символът на Съдбата“, а бихме допълнили – на живота, чието продължение и венец е смъртта:
 
              Там спират само безотрадни
              и късни пътници за ада
              или за рая, все едно –
              и сутрин бялото платно
              на лодката трепери нежно,
              когато някого отвеждат.
                                                     („Хотел“)
 
Това екзистенциално чувство на неувереност, на плахост и нерешителност, изкристализирало в по-зрелия му период до съзнанието за ненужност, не напуща поета дори до преклонна възраст. То може да се приеме като лична психологическа предразположеност у поета-философ Иван Мирчев, определяща песимистичния му възглед за света. Такава безусловно е поетовата идейно-естетическа нагласа, водеща до усещането за безизходица и предопределение, раждаща в индивидуалистичен план и прозрение за обреченост… Но чувството за ненужност и безплодие на идеала е присъщо не само на поколението, в което съзрява и се изявява Иван Мирчев. И в младостта, и в зрелостта, а и в старостта си поетът не намира опора в колективния извънличен идеал. И в миналото, и в настоящето Иван Мирчев не открива никъде – освен в символизма – оплот за една нова очистителна естетика. Още повече, че и след Първата, и след Втората световна война традиционният хуманистичен идеал у българина е рухнал! Именно тези субективно-изстрадани художествени и психологически настроения, които обективно припламват в подсъзнателни внушения, стигащи буквално до алиенация, завладяват трайно личността на Иван Мирчев. Държат го здраво в своята разяждаща прегръдка – оприличавана често пъти и от самия него на „хипноза“, която обаче единствена му показва истината:
 
               И факел над мене
               от огън – звезди,
               и пръстен железен
               на мойте гърди,
               и нокти студени
               във мойто сърце,
               и сàван, извезен
               от мойте ръце.
                             („Пробуждам се“ из кн. „Реките викат“, 1920 г.)

В противовес на нравствено-хуманистичния трепет у серафичния символист Лилиев – доживотен и доброволен пленник на истината и красотата, при декадентския символизъм на Иван Мирчев вече е завършен напълно цикълът на самоизолиране, на примирение със злото, достигащ до болезнена наслада от него. У поета чувството за ненужност обаче в никакъв случай не е резултат на някакъв особено трагичен социален опит, а е предварително вградено в естетико-психологическата му същност, то е сърцевина на неговия личностен модел. Явява се както болезнена индивидуална реакция  на съзнателно и подсъзнантелно световъзприемане – трудно обясним духовен процес, раждащ в естетическия си фон алегорични, алогични, непонятни образи. При Иван Мирчев е налице една дълбока покруса от злото, а парадоксално е, че в поетовия ответ липсват реалните мотиви за неговото появяване, за социалното или психологическото му обяснение. Въпреки това, некроизживяването у Иван Мирчев, вещаещо нерядко летален изход, лумва дори до метафоричен абсурд – абстракцията на любовта си към свидната жена, той представя и сценично във вид на статична, но психологически градираща до мистика траурна картина, оприличавайки безизходицата на своето томително, несподелено чувство на „катафалка без венец“ – изоставена като прогнил тъмен вагон върху глухия коловоз на пустееща гара. Ето и прощалният любовен реквием на поета, изтляващ (като в готически роман) в безспорно знаковото му драматургично-символно стихотворение „Раздяла“:

„Портрет на Иван Мирчев“, 1980 г.  Художник Димитър Караджов (1907 – 2000). Маслени бои, платно, 129х89 см. Музей „Литературна Стара Загора“. Dimitar Karadzhov (1907 – 2000) “Portrait of Ivan Mirchev”, 1980 s. Oil on canvas, 129х89 сm. Stara Zagora Literary Museum.

                 Предчувствувах, че ти ще си заминеш
                 без поздрав, без усмивка – и летях
                 към гарата под облаци от прах,
                 светкавици и помрачено синьо.
                 Бе запустяло, влакът бе заминал.
                 Единствен чер вагон, като мъртвец
                 на свойта колесница, без венец,
                 почиваше в заглъхналите линии.
             <…>
                 Стоях самин сред релсите. Враждебен
                 изглеждаше светът. От тоя час
                 насетне остарях – и нито глас,
                 ни светлина, ни поздрави от тебе.
                         („Раздяла“ из. кн. „Златно и синьо“, 1935 г.)
 
При Иван Мирчев модернистичното противопоставяне на „Аз и Светът“ не е така агресивно, нито пък патологично раздуто, както у абсолютния декадент Фьодор Сологуб, например (по П. Тонков). Всъщност тази класическа опозиция и тук съществува в своето непроменимо, космическо и безкрайно Зло. Но злото при Иван Мирчев вече не извиква и болезнено-нравствения смут, присъщ за символистите Яворов, Дебелянов, Лилиев, Димитър Бояджиев. Злото тук не изтръгва ни протест, ни човешки вопъл! Поетът сякаш предварително се е „договорил“ с него и както пише през 1974 година литературният критик Петър Тонков в животописно-оценъчния си очерк за Иван Мирчев: „<…> той общува с проявленията му в контекста на страха – единствено чрез кошмарните си видения“. [6] И не му остава нищо друго освен да се прегърне с демоничната сила, невидима, неразгадаема и за самия творец:

                 Сам странствувам през вятъра – не зная
                 защо треперят златните листа.
                 И дъжда изпълва моите уста,
                 разтворени от огнена омая.
                                         („Сам странствувам“ из кн. „Есенна флейта“, 1924 г.)
 
Наистина, сам Иван Мирчев нарича Земята „най-скръбната планета“. А тъкмо тази космическа скръб идва в неговия живот и в поетовия му Дух с вроденото скръбно светоусещане на носителя си. Та още първите лирически изяви на Иван Мирчев са изпълнени до краен предел с необяснима, неестествена тъга! В тях властва самоосъда дори, която все повече се превръща в основополагаща естетическа категория и за цялото му символистично творчество. В по-голяма или по-малка степен Скръбта е своеобразна художествена база във всяка една от двадесет и двете поетични книги на Иван Мирчев. Тя преобладава още през 1920 година в „Реките викат‘, прозвучава четири години по-сетне в „Есенна флейта“, витае през 1926 и 1928 година в „Елегии“ и „Видения“. Но „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“, „Сонети за житото“ са също жалони на скръбта, върху които Иван Мирчев разпъва духа си в периода 1929 – 1942 година, за да продължи с тази доброволна инквизиция до 1980-а с „Цигулка под прозореца“ и (посмъртно) до 1982 година с „Розовият хляб“.

И трябва да признаем, че както в своите отделни творби, така и в цялостната си лирическа сàга Иван Мирчев е ненадминат в умението си да внушава удивително редки  експресионистични идеи, да извежда и формулира абстрактни символи, да създава подчертана сюрреалистична, драматично напрегната атмосфера. И то върху терена на невъобразимо богатата  си, метафорично усложнена асоциативност, закономерно съзидана от хиперболизирани образи и мисловни фрагменти със задължителните лунатични видения – които му се явяват и денем, като това за апокалиптичната птица, олицетворяваща сушата в себеуподобимото му, отразяващо „убийствената скръб“, стихотворение „Воденичар“:
 
               Горко на бедния воденичар,
               ако реката спадне и пресъхне.
           <…>
               Нима не виждат – мъртва воденица,
               а върху нея огнената птица,
               която спи с отворени очи?
           <…>
               А бедствията всеки ден ще раснат
               с тревогата за утрешния ден.
               Воденичарят ще стои вдървен
               пред вечерта, която бавно гасне.
                                     („Воденичар“ из кн. „Елегии“, 1926 г.)
        
Навремето още, това необикновено, свръхсетивно явление – метафоричният лирически калейдоскоп на Иван Мирчев, открояващо поразително старозагорския поет върху националния духовен хоризонт, е забелязано и от другия му гениален съгражданин Гео Милев, от Никола Фурнаджиев и Атанас Далчев, а и от редактора на „Стрелец“ д-р Константин Гълъбов, които едновременно и критикуват, и спонтанно се възхищават от рядката поетична дарба на младия творец.

При това нека отново изтъкнем, че поезията на Иван Мирчев е пределно субективна и в това си качество е безусловно чужда на художественото научно-дидактическо познание! И ако поредно се позовем на екзистенциалното му стихотворение „Хотел“, става ясно, че поетът още с първата си творческа крачка възприема и внушава живота като апокалиптично видение. Боязън и страх са неговите спътници, но в този живот съществуват и морални категории, обединени в общите конфигурации: „Добро и Зло“ – „Ад или Рай“. Все пак единственото окончателно събитие в живота е Смъртта! Очевидно само смъртта, като неумолима победителка, е способна да излъчи от живота някаква поезия. Като подчертан декадент, Иван Мирчев директно извежда идеята за смъртта върху фона на отрицанието на живота, естетизирайки я в резултат на собственото си примирение със злото. Формулата му за смъртта е непоклатима, защото самият той е непоправим стоик! И в една друга, условно себеуподобима творба – „Дъбът“, родееща се импулсивно с „Борът“ на Вазов, Иван Мирчев е приел психологически края на житейския си друм, но край – духовно преобразен от упованието в съдбовния жребий:
 
           Не се боиш, затуй си тъй велик,
           приятелю, затуй ти пееш дивно,
           освободен от страх и робски гривни,
           мой верен дъб, с открит и ясен лик!

           Завиждам ти! И нека постоим
           един до друг – дървото и човекът –
           прегърнати на малката пътека,
           додето падне гръм… и изгорим!
                                 („Дъбът“ из кн. „Прозорецът се отваря“, 1957 г.)
 
Ето как Иван Мирчев едва ли не лирически се домогва и до идеята на Св. Франциск, който предавайки Богу дух на 3 октомври 1226 година в Асизи, възкликва:
           Благодаря ти, сестро Смърт,
           че вземаш тленното ми тяло!
 
Възведени в хиперпродуктивна позиция, алиенацията и тоталното приобщаване към сътворимото, са предопределената двуполюсност, разсичаща поезията и на Иван Мирчев. Явно тази специфична лирическа даденост ръководи и зазижда в изживяванията на твореца неотменимите координати на човешкото космическо естество – Живот и Смърт. Две преливащи се едно в друго феноменологични състояния, в които философски, но и теологически погледнато, ни е съдено да се преосъществим, доближавайки се реално върху крилете на вярата, до Истината за всевластието на Висшия промисъл.

Следвайки логиката на подобни универсализирани разсъждения, които привнасят като катализатор и подчертана естетическа подкладка, става ясно, че за късните български символисти от първите десетилетия на ХХ век, и осезаемо от близкото следвоенно поколение – към което попада и Иван Мирчев, символизмът бе изкуство на приглушената лирика, въплътена в творческа съдба. Това бе всъщност магическо изкуство на отбраните думи – главно на метафорите и метонимите, зад които по правило надничат оригинални, но привидно замъглени образи на „отвъдната фраза“, имащи преди всичко духовен смисъл, като тези на безстрастната, но космологически неудовлетворената, стенеща Луна, например. В това преломно време на покруса и неосъществими блянове, когато националната драма прелива в концентриран личностен казус, от „сближаването им блясват светкавични искри“, чиято екзистенциална светлина открива, във вид на кодирана метафраза, епохалната им идентичност.

Внушително, неподлежащо на съмнение, това синкретично лирическо чувство, градиращо в идейно-естетически възгледи, се доказва изумително и във втората половина на двадесетото столетие от самия Иван Мирчев, то владее съдбовно субективно-оценъчния му път в поезията…
 
*   *   *
 

Поетът Иван Мирчев (1897 – 1982) Сн.: ф. х. Кольо Пейчев, Стара Загора, 1980.

 

И чаша вино, малко хляб и нищо
не искам повече, додето капне
последното листо на моя спомен
в подножието на деня огромен
Как свежо лъхат стаите ни пищни,
разтворили вратите си внезапни
и заговорват с топлия си глас,
вселен от стари векове и в нас.
 
            (Иван Мирчев. Из „Разходка до късно“ в
            кн. „Цигулка под прозореца“, 1980 г.)

 
 
 

Иван Мирчев. „Цигулка под прозореца“, Стихотворения, Редактор Иван Тренев, Художник Стоян Желязков, Издателство „Български писател“, София, 1980 г.
Иван Мирчев. „Розовият хляб“, Стихове, Редактор Иван Тренев, Художник Кирил Прашков, Издателство „Български писател“, София, 1982 г. (посмъртно).
Иван Мирчев. „Младост“, Избрани стихотворения (1919 – 1976), Редактор Иван Тренев, Художници: з.х. Иван Кирков, Красимира Златанова. Издателство „Български писател“, София, 1977 г.

 
 
 
 
 

Иван Мирчев. „Избрани стихове“, Редактор Людмила Исаева, Художник Евгений Босяцки, Издателство „Български писател“, София, 1968 г.

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
[1] Матев, Иван. „Поезия на оцеляването“ (Литературно-критическа статия – 100 години от рожденито на Иван Мирчев:11.X.1897 – 14. IV.1982). – В: „Кула“, Списание за изкуство и култура, г. IX, бр. 1, 1998, Казанлък, с. 3 – 9. (Приложение: „Поетът Иван Мирчев“ – художествен фотопортрет от ф. х. Кольо Пейчев, Стара Загора, 1980 г.)[2] „Rēs pūblica litterarum“ (лат.) – Терминологично въведение на проф. Рикардо Пикио в славистичната наука.

[3] Матев, Иван. „Поет на Европа. Иван Мирчев – духът на Луната“, Литературно-критическа, историко-оценъчна  студия. – В: „Везни“, Списание за литература, изкуство, критика, философия, г. XIII, бр. 3, 2003, ИК „Гео Милев“, София, с. 45 – 49. (Приложение: „Поетът Иван Мирчев“ – художествен фотопортрет от ф. х. Кольо Пейчев, Стара Загора, 1980 г.)

[4] Матев, Иван. „Духът на Луната. Късни български символисти: Иван Хаджихристов, Иван Мирчев“. – В: Юбилейна книга: 130 години от рождението на Иван Хаджихристов (1892 – 1970) и 125 г. от рождението на Иван Мирчев (1897 – 1982), Издават: Музей „Литературна Стара Загора“ и Регионална библиотека „Захарий Княжески“, Стара Загора, 2022, с. 3 – 41 (вж. конкр. с. 4, 6).

[5] Матев, Иван. „Идейно-естетическият модел на „ранния“ Гео Милев“, Литературно-оценъчна студия. – В: „Участие“, периодично списание за литература и социален живот, г. V, бр. 1, 1995, Стара Загора, с. 4 – 10 (вж. с. 10). (Приложение: „Портрет на Гео Милев“, Художник Димитър Караджов, Стара Загора, 1969 г.)

[6] Тонков, Петър. „Иван Мирчев“, Литературно-критически очерк, Издателство „Български писател“, София, 1977 г.; Също: Вж. Тонков, П. „Иван Мирчев“, Литературна анкета, Издателство на Българската академия на науките – Институт за литература, София, 1985 г.
 
*   *   *
Дизайн: Мария Сидерова

Онлайн билети


This will close in 0 seconds

bg_BGБългарски
bg_BGБългарски