Иван Матев

Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“

 

 

 
 
 
От документалния архив на Музей „Литературна Стара Загора“ Ви предлагаме непубликуваното оценъчно слово на литературния критик Иван Матев при представянето на първия литературен сборник „Гласове от Тракия“, състояло се на 28 ноември 1989 г. в Народно читалище „Митьо Станев“ (сега „Даскал Петър Иванов“) – Стара Загора.
 
 
 
 
 

ДА ИЗДИГНЕМ СЪРЦАТА

 
„Гласове от Тракия“ (Т. I)* – 1989 г., е първият по рода си литературен сборник в културната традиция на Стара Загора през последните 45 години. Фиксирам съзнателно следдеветосептемврийския период на нашите съграждани – творци, защото днешното интелектуално-творческо явление освещава едно ново начало в литературната, в издателската дейност на старозагорци. Литературната група при Народно читалище „Митьо Станев“ – със своя първи сборник – проправя канал, по който към Стара Загора, а и към националната ни литература се надяваме да потекат непознати, свежи струи… Нека това начинание бъде „За добро, щастие и сполука“ – както римляните са поздравявали всяко градивно дело!

В подходящ тираж, състоящ се от 350 броя, организаторите на разглежданата колективна книга са включили деветнадесет автори – шестнадесет поети (тук причисляваме символично и Ханчев) и трима белетристи. Впрочем, такова е само тяхното конкретно представяне в сборника. Защото знаем, че някои от тези творци успешно работят и в други словесни жанрове. Стихът на старозагореца Веселин Ханчев – „За да останеш, за да си потребен,/ за да те има и след теб дори,/ ти всяка вещ и образ покрай тебе/ открий отново и пресътвори…“ – е не само мото, но и реален идеен, обективен преамбюл на съдържанието в сборника. Тази дълбоко изстрадана строфа на големия ни драматичен поет изяснява глобално интелектуалните представи, но и съкровените социални цели, които инициаторите на изданието преследват.

Да, тъкмо сега му е времето да преоценим и пресътворим изстраданите истини в нашето сиво съвремие, където мислите и стремежите ни – оковани задълго в догматични постулати и безсъдържателни фрази – пъплеха плахо, подобно на „премръзнали врабци по прашния духовен друм на България“. (Цитат по Георги Константинов в статията му за духовното несъответствие в съвремието на Пенчо Славейков – вж. сп. „Златорог“, кн. 5 – 6, 1932 г., София) Убеден съм, в този смисъл, че издания като сборника „Гласове от Тракия“ ще разведрят сумрачния и традиционно политизиран климат в нашето изкуство, който климат – ако се бе задържал още няколко години – щеше фатално съвсем да ни задуши…

“Sursum corda! („Издигнете сърцата!“ ) извика в една своя статия  в началото на ХХ столетие гениалният син на Стара Загора – трагичният поет-експресионист Гео Милев. Да издигнем сърцата! – ще прогласим отново гневния Геов девиз, който днес пробуди духа и съвестта ни за Свободата и Демокрацията. С тази божествена формула ние градим и духовния мост към съвестта и сърцата на хората, към спасението на човечеството… Дано е така!

В поетичния раздел на сборника, който обема три четвърти от неговите страници, са представени Йордан Атанасов, Виолета Бончева, Димо Василев, Мариана Георгиева, Денка Гочева, Михо Грозев, Стефка Димова, Нели Иванова, Иван Иванов, Стефка Кондова, Стефка Кръстева, Стоянка Ненчева, Жени Огнянова, Таньо Петров и Димитринка Христова. А в белетристичната му част четем разкази и миниатюри от Иван Бонев, Петър Кралев, Димитър Никленов. За сведение на ценителите – от изброените автори аз познавам лично само осем души. Това обстоятелство има две страни. Едната е, че нямам обстоен поглед върху цялостното творчество на по-голямата част  от представените автори. И това е риск за критиката! Но другата срана, която според мен е по-важна, е, че в момента съм лишен от всякаква предубеденост. И може категорично да се очаква, че в оценъчния си преглед съм напълно безпристрастен.

В своето автобиографично-лирическо откровение „Приказка“ поетът Йордан Атанасов (който е и главният двигател на изданието) е детерминирал индивидуално, но е и обобщил философски представата или по-скоро претенцията си за живота, за съдбовните промени и неведомите превъплъщения на човешкото битие… Динамиката на лиричното изживяване тук е сполучливо овладяна от географията на Духа, която творецът съсредоточено изучава и у себе си. Както и в другите си две стихотворения („Машина за чистота“ и „Дъщеря на Киприда“), авторът съумява да превърне конкретния личностен повод в значимо и актуално социално-психологическо обобщение, добиващо при това с нравствения си контекст непреходно, универсално звучене. Но от това ново пластично чувство, оригиналното социално-сетивно възприятие у Йордан Атанасов не се губи енергийно-естетически, не се разпилява в абстракцията на лирическото пространство, а благородно и хуманно филтрирано, отново художествено се връща, фокусира се почти оптически върху личността на поета. По този начин феноменологичният кръг на подсъзнателното, на мистическото изживяване се затваря едва ли не херметически – но не да се стерилизира жанрово, а да съхрани духовните открития на твореца! И тази свръхуплътнена естетическа, и морална мисия на поета Йордан Атанасов особено важи за стихотворението му, посветено на съвременната кипърска поетеса Ели Пеониду (посоченото „Дъщерята на Киприда“). Тук древният тракийски, прераждащ се във вековете град Стара Загора и Афродитеният митичен остров Кипър, България и домът на чуждестранната новоелинска лиричка имат измеренията „Земя – Космос“, обгърнати са (както бе казано) феноменологично от извисения универсален и неподвластен на времето Дух.

Сърдечни, преливащи с лиричен екстаз, но и носталгия са стиховете на Михо Грозев. На места поетичният слог е осезаемо натоварен, но чувството се балансира от великолепно подбрани метафори, от задъханата нравствена и патриотична изповед на искрения творец. Силно впечатление в това отношение прави стихотворението „Сезони“ (посветено на поета Димитър Данаилов), съзидано спонтанно от автора си в класически народностно-епичен стил. Но, освен жарката буколическа импресия „Лято“ – творба, посветена на друг експресивен старозагорски поет – Христо Кацаров, „Завет“-ът на Михо Грозев към неговия син определя и един нов драматичен историко-публицистичен жанр, прекрачващ естетически прага на молитвата, преобразяващ се лирически, но и фатално в бащина клетва, извисяващ се духовно в потомствен нравствен закон за отстояване на българщината…

Трите стихотворения на Таньо Петров – „Кардиограма“, „Скулптура“ и „Земна любов“, са така идейно-стилистично подбрани, че добиваме директна представа за духовната сила, за неведомата мощ и сакралния нравствен казус на създателя им. Конкретно това представяне на Таньо Петров в сборника е сполука  не само за автора, но и за самото издание! Стиховете на Таньо Петров, освен с универсално-мистическата си съзерцателна същност, от друга стана ни влияят обаче и с неподозирано, нежно импресивно лъчение. Те са сърдечни, духовно извисени и чисти. За мен тези стихове са вид интимни поетични стенания, които се ръководят от извънмерните и извънвремеви гравитационни ядра на Любовта, Земята, Космоса и, разбира се, Вечността. В езиково-формално отношение тази доминантна идея защитава всъщност и самият автор! Развивайки проблема за Любовта, например, той естествено стига до естетическото универсализиране на нейния култ… Та в стихотворението си „Скулптура“ Таньо Петров поредно лансира именно този свой безспорен, базисен символ – чрез представата си за ролята на изкуството в битието, поетът апологетизира и съхранява (поне за себе си) великото човешко, но и божествено чувство да обичаш, вграждайки го в духовното откровение на Твореца.

Особен, екзотичен акцент в женската лирика на сборника обладава името на поетесата Виолета Бончева. Трите ѝ органични, овладени до чувствено съвършенство, творби – „Юли“, „Късно море“, „Не ме прободе…“ – са своеобразен, нетрадиционен, но същевременно твърде естествен, присъщ и приложим за лирическото амплоа на авторката триптих. Знойната страст на юлското лято, разжарено и от духа, и плътта на вакхическата жена, ни покорява с „аромата сладък на омокреното семе“ и „упойката, попила дръзко“ в „накърмения с блаженство въздух“. За да притихне, все пак, самоиндентифициращата се лирическа героиня на поетесата в късноесенния „дюлев и влажен ноември“ – пред „седефения бряг на опустялото море“, където дори „крайбрежното злато е вече зеленясало“, а „кръвта отдавна е стихнала“ в мъглите на спомена…

Но не само с катаклично изживяната и натуралистично пресъздадена нравствена атмосфера, в която героинята, всъщност поетесата и природата са емоционално-естетически и най-важното – съдържателно превъплътими една в друга, ни удивлява сътвореното от Виолета Бончева! Лирическият ѝ образ в случая категорично е завоювал непознат и определено примамлив, при това, духовен субтерен в съвременната ни поезия. Още повече, че метафорично-образният слог у Виолета Бончева, макар и в представените тук само няколко творби, регистрира също ярък принос, конкретно в третирането на символа на луната, въобще в българската поезия. Извитият блестящ сърп на луната за Виолета Бончева е неумолима възмездна кама, с която ще бъдат отсечени „изсъхналите тръни и цветята“ на отколешните мисли; но мистичното небесно светило е и  преднамерено-персонифициран, очистителен духовен изход за поетесата, защото в стихналата гузна нощ лирическата ѝ героиня кобно зове:

Преди да тръгна в старата посока,
ела да се разходим до луната!
                             (Из „Не ме прободе…“)

В случая, ако трябва да обобщя, бих казал, че според мен, след класическото символистично проявление на луната в лириката на старозагорския аед Иван Мирчев, духът на луната рефлектира с типично женствени измерения и в обаятелните стихове на неговата далеч по-млада съгражданка Виолета Бончева…

Четирите концентрирани лирически фрагмента на Жени Огнянова („На самотата топката“, „На живота върху жаравата“, „В тъмнината на раздялата“, „Така и не научих“) са малки трепетни, емоционално и психологически свръхнапрегнати, духовно изстрадани, сърдечно изплакани изповеди, с които поетесата не се свени да сподели по детски чисто, душевно открито, спонтанно и искрено собствената си драматична съдба. И колкото и да са кратки, и разнородни в обема и изживяването си тези, просмукани от скръб поетични творби, идейно-тематичната им структурна първооснова ги обединява съкровено в общо художествено-нравствено съдържание! Но пък и уедрява всяко едно от стихотворенията на Жени Огнянова до самостойна естетико-жанрова цялост, изхождаща в дълбочината си, пак от общите недра – от изконната им етично-Едипова база, от житейски предопределената трагична участ на лирическата героиня:

На самотата топката
край мен тупаше в детството –
така израснах –
без майка, без баща.
На гробища научила се бях
да си играя – заравях
в тях най-скъпото,
а после плачех
и садях цветя.
                     (Из „На самотата топката“)

Силата на пределно наситения поетически заряд, проявен в носталгичното съзнание на поетесата, тук е безспорен. Лирическата героиня е драматична, преживяваща, силна жена! Макар и фатално застрашена, тя бди и се уповава единствено на оцелелия си дух – на творческата си същност, на свишия миг, сътворяващ в личността ѝ поезия. И, както в антична трагедия, Жени Огнянова е в състояние да намери божествения изход, призовавайки почти екстатично за помощ изкуството:

И само стиховете
като песъчинки
във стиснатата мида
на душата ми
успяха да навлязат
и разрушиха гробищния свят.
                       (Из „На самотата топката“)

И ето, очакваното трансцедентно явление се сбъдва – героинята оцелява! Нещо повече, тя се научава „на живота върху жаравата“ да тича, макар че „вместо икона във ръцете“, тя все още носи „скръбния лик на самотата“… Но, поела „спасителната и унищожителна сила на огъня“, нестинарката-поетеса е намерила и „равния на своя огън“ – мъжа, олицетворяващ божествената ѝ мечта, извисена спасително в символа, но и в реалността на Любовта:

Сега – сгушена в златния сноп
на прегръдката ти, разбирам,
че няма бягство в любовта.
Има само завръщане.
                           (Из „В тъмнината на раздялата“)

Ето как духовно-естетическият, нравственият кръг у поетесата Жени Огнянова напълно се затваря! Затваря се като житейски акт, но се и преосъществява в по-високия спираловиден, непреходен космологически казус на себепознанието и себеизкуплението…

Казусът „Жени Огнянова“ – една сюблимна поетеса на завърналата се Вяра, една чувствена жена на бленуваната Любов, една страдална християнска душа, поверила се мистично на Надеждата в безсмъртието на Духа.

В стиховете на другите изброени автори преобладават предимно интимни, съкровени, лични мотиви. В тях има много любов, покаяние, надежда… А понякога и пределен сантимент, който обаче не олекотява общото хуманно-естетическо звучене, защото произтича изконно и същностно от страдащи и нравствено чисти – открити сърца. В този смисъл нека не забравяме и младежката възраст на повечето от представените поети. А вероятно сборникът „Гласове от Тракия“ за някои от тях е и дебют… Ценно в поезията на младите творци е, че те се обръщат към съкровени национални идеали – понякога в контекста на майчиното чувство, други път – директно, гонени от напора на социално изживени абнормни драми. Социално-разтърсващият субстрат в тази оригинална, национално-интригуваща поезия е много активен и заслужава подчертано внимание!

Социалният подход, регистриран художествено и документално тук, разрушава необратимо редица клиширани представи  за младата българска поезия, разведрява и пояснява обективно и обновително нейните преобразени – очаквани, желани хоризонти… И тук ми се ще да отбележа, че в бъдеще, в българската литература по-малко трябва да се политизират нашите историко-национални, съдбовни светини. Не бива да се обвързват лековато и идейно-прибързано със съвременната, а и с наскоро пропадналата соц-тоталитарна доктрина, светлите имена на герои като Васил Левски, например. Подобен повърхностно-пресметлив, ретро-идеологизиран подход е не само естетически, но и идейно и исторически контрапродуктивен! Защото, „априлският вятър“ вя и отшумя… Епохата на „великите социалистически победи“ в много отношения се оказа цивилизационно поражение за България, а българската национална съдба не е градена само в последните четиридесет болшевишко-привнесени бодрячески години!

Преди да премина към прозата, представена в „Гласове от Тракия“, съм длъжен да отбележа присъствието и на поетесата Стефка Кръстева в сборника. Силна, вълнуваща, емоционално обдарена поезия ни показва Стефка Кръстева! В стихотворенията ѝ „Предчувствие“ и „На ъгъла“ е стаена дълбока, трудно-преодолима – явно, лична драма. Напрежението, динамиката на автентичните чувства у поетесата понякога достигат предела на взрива, но, въпреки всичко, са овладени с много финес в лирическия ѝ изказ. И все пак, странното, понякога мълниеносно емоционално движение в мисълта на лирическата героиня, преминава обективно и пряко и в нашето съзнание, разкрива се в аспектите на реалност и фатални нравствени открития, въздейства ни като обобщаващо предупреждение… Тъкмо тук е съсредоточен и приносът на Стефка Кръстева в сборника „Гласове от Тракия“, именно върху този духовно-естетически свод се откроява и появата ѝ в съвременната ни лирика.

Драматичният разказ „Близки и далечни“ на Иван Бонев е вид осъвременена, при това изключително сполучлива интерпретация на един конкретен, класически, белетристично-носталгичен спомен. Емоционално-жанрово творбата, преливаща от автентичния градски колорит на 50-те години, се изразява в тъжна, съкровена импресия, имаща характер на индивидуално изстрадано авторово преживяване, но и на общовалидна социално-психологическа оценка, в която също не липсва етническият момент. Специално ще отбележа, че този концентриран белетристичен фрагмент е великолепно постижение на писателя! С този съвсем кратък, лаконично-лапидарен прозаически къс, аз откривам Иван Бонев като наш силен, съвременен белетрист… Нима може да се забрави, достоверно разигралата се в съзнанието ни, драматична житейска участ на двамата руски заселници в Стара Загора – чичо Виталий и неговата жена Анна! Нима може да се заличи от народностно-съпреживяващата славянска памет на честния българин трагедийния спомен за тези духовно изтънчени съпрузи, търсили почти половин век, с такова смирение и православно отдаден дух, спомена за своя далечен, сражавал се в боевете за Стара Загора, родов предшественик! И краят на драматичния разказ, съсредоточен във финалния акорд от съдбата на героите – тези руски люде завършват дните си  на изток от Стара Загора, в малката си къщичка, изникнала върху пръстта, напоена през лятото на 1877 година с кръвта на руси и българи. Анна и Виталий склопяват кротко очи един след друг, обгърнати от самота, „в началото на една нова пролет, няколко дена преди да започне хубавото и топло време“, върху същата пръст – дъхава, черна и влажна, дълбоко в която почиват и костите на парапоршчика Ермолаев – техният дядо, героят от Освободителната за България Руско-турска война…

В „Гласове от Тракия“ белетристът Петър Кралев (Петър Всилев) от своя страна ни показва не само „Опакото на балтона“, но и опакото на собствения ни дълготърпелив, безропотен, принизен до дресура живот. Впрочем, чрез зимната сцена в една неназована станционна селска кръчма (подобно на Мопасан) авторът изважда на яве в съзнанието ни, но и предлага като на обществена „сергия“ реалностите на българското „благоденствие“, което, само допреди по-малко от месец, се третираше регламентирано от всички ни като „опакото на живота“. Наглед тривиалната драматургична ситуация – привидното спокойствие под дебелия слой сняг (контаминация с призрачен Гоголев хутор), ленивата, уютно-деградирала социално-нравствена среда, като питателен съдържателно-асоциативен фон на фабулата – се променя внезапно. Замръзналите мозъци на чакащите влака герои, раздвижвани само от футболните страсти  и изпития коняк, изведнъж се събуждат. Вестта, че в тоталитарно-административната държава, където всичко се прави „в името на човека и за благото на човека“, спасителният влак няма да дойде, разтърсва хаотично съзнанието и обърква тотално, почти патологично психиката на всички персонажи. Но смущението, вътрешният срив у читателя е още по-силен, по-непоправимо разграждащ – той прераства в пόтрес, изкристализира в разрушителна аномалия във финала на разказа, където автохипнотичният сън на един човек преминава в смърт. Този обикновен човек – работник, за когото писателят не само нравствено, но дори исторически се застъпва, е убит от системата, която се „грижи“ за него. Какъв мерзки парадокс, наистина и каква уродлива реалност! Излизайки вън от тематичното поле на повествованието, бихме определили така обобщения, натрапен ни от досегашното социо, духовен статут с още едно слово – перверзия… Дали белетризираният герой на Петър Кралев е бил в алкохолен или наркотичен абстинентен синдром, или е получил внезапен сърдечен пристъп (удар, инфаркт и т. н.) – за мъртвия, а и за нас е без значение. Безименният герой на разказвача – работникът, умира тихо и безпаметно, смазан, разчленен социално и духовно от това, което всъщност е съзиждал! Мисля, че тъкмо тази идейно-тематична линия в своето творчество Петър Кралев трябва подчертано, неотклонно да следва и развива. Все по-задълбочено лирически и психологически уплътнено да се потопява в благодатно открития от самия него социално-нравствен художествен феномен, да преживява със собствената си душа последиците му. Тепърва този подход ще му открие много неподозирани, неразгадани все още истини!

Като светъл лъч в детски зеници осветяват последните страници на сборника „Гласове от Тракия“ двете белетристично-лирически миниатюри на Димитър Никленов – „Слънчевият лъч“ и „Робот подсказвач“. Писателят третира и тук своя постоянна тема – детският свят! Но, както и други път, той универсиализира по Екзюпери детството, изпълва го с непреходни, чисти и трепетни като слънчевата светлина символи – при това облагородява душите и на възрастните с нравствено високи, естетичеки и морално защитени стойности. Тук ми иде на ум едно велико прозрение на съвременния испански класик Мигéл Далѝбас, който твърди, че в живота и творчеството му са го вълнували основно четири неразгадаеми неща: природата, смъртта, безпокойството за ближния и детството! В този контекст „Слънчевият лъч“ на Димитър Никленов е разказ, който ни разведрява, ободрява и изпълва с надежда човеколюбивата душа, но конкретно и цялостната атмосфера на сборника. Този нежен, приказен сюжет, напомнящ някои творби и на „магьосника-разказвач“ Орàсио Кирόга, е желан психологически изход – и за читателя, и за съставителите на комплексната книга. С участието си в нея белетристът Димитър Никленов издига в „кресчендо“ литературния глас на всички съавтори в „Гласове от Тракия“, посочва и на тях с доброжелателна усмивка пътя  на вечните универсални, по детски искрени и „неосквернени от чука на каменоделеца“ (Библия, „Изход“) помисли. А назовава енигматично и същностите, които са призвани да ни помагат и спасят…

Пред нас е едно оригинално старозагорско, но и национално издание, което заслужава нашето особено литературно внимание, нашата човешка почит!
 
 
 * Гласове от Тракия, Т. I, (Сборник). Издава: Литературна група при Читалище „Митьо Станев“ – Стара Загора, ДП „Митьо Станев“, Стара Загора, 1989. (Поръчка № 1781 – 1989 г.; Тираж: 350 бр.)
_______________
Дизайн: Мария Сидерова

 

bg_BGБългарски
bg_BGБългарски