Сълзи върху желязото
„Разпънат бях между желязото и нежността“
Веселин Ханчев
Веселин Ханчев е изключително високо и ярко явление в духовния свод не само на българската, но и на европейската поезия и култура на ХХ век! Драматичният полет на неговия дух и сюблимните преображения на удивителния му интелект очертават между 30-те и 60-те години на отминалото катаклично столетие една огнена космологическа траектория, в която българските духовно-естетически реалии преоткриват универсалните си измерения, завещани още в класическите ни „златни“ векове, сияещи обаче и в наши дни с непомръкващ човеколюбив, душеспасителен блясък.
Поводът да Ви срещна днес със символичната територия на Музей „Литературна Стара Загора“ е именно респектиращата нравствено-стоическа личност на големия старозагорски и национален български поет Веселин Ханчев. Житейската звезда на Ханчев изгрява на 4 април 1919 година под южното небе на Тракия, Ханчев вдишва първата глътка въздух в орисания си за поезия живот сред мистичните сенки, витаещи върху все още тлеещата гръд на жертвопринесената Стара Загора.
„Сълзи върху желязото“ е настоящият идеен резонанс на една моя постоянна тема върху жизнения и най-вече творческия път, върху невероятната смýтна съдба на един от най-големите интелектуалци в новата културна история на България – Веселин Ханчев! А тази творческа тема, сега обобщена – макар и селективно, Ви предоставям с доверие и надежда в едноименната музейна експозиция в памет на нашия съгражданин, на „съвременника на всички времена“ Ханчев!
Естествен в случая е въпросът: Защо е подбрано тъкмо това название – „Сълзи върху желязото“? Дуалистичният подтекст на заглавието, което съм избрал, всъщност е скрит в съдържанието на самата (за сега най-крупна в България) веществено-документална панорама, която Ви предлагам, но той енигматично е закодиран и от самия поет в класическата му опозиция:
Разпънат бях
между желязото и нежността…
Тази съкровена, но и сакрална Ханчева алегория, пулсираща в ядрото на едно от най-ѝзповедните му стихотворения – „Желязото и нежността“, доказва, че и стоманата може да бъде победена (разядена от изкупителните сълзи на поета) – тя произтича директно от конфронтиращите се полярни измерения в самата концепция на вечно разпънатия дух на мислителя и твореца, но и на човека Ханчев… А Ханчевото духовно разпятие, както и човеколюбивият му бунт, са уподобими единствено с тези на ренесансовия му събрат от XV столетие Франсоа Вийон, та по отношение на Ханчев аз винаги съм привличал в съзнанието си и лирическото френско съответствие от баладата на Вион за „Състезанието в Блоа“, където е казано:
Край извора от жажда аз умирам –
до огъня стоя, а леденея цял…
Разнородните, разнопосочните художествено-естетически и основно морални томления у поета и философа Ханчев, обаче, са доброволно и безпрецедентно ориентирани към феномена „Човек“ – човекът с главна буква, чието лирическо, но и съдбовно нравствено преоткриване, Ханчев постига в интимните сумрачни недра на дълбоко интелектуалната си същност, но опознава и в шеметните светли селения на емоционално непостижимата си поезия…
Ето, в един веществен и документален план, търсейки във всеки акцент и духовното – чрез изложбената панорама „Сълзи върху желязото“, аз автентично се опитах по този начин да Ви покажа и „моя“ Веселин Ханчев – моят и нашият съгражданин, който, връщайки се понякога в родната Стара Загора, казваше:
Влизам в улиците на моя град
като във спомени…[1]
Всичко, което Веселин Ханчев лирически споделя, е минало не само през творческото му съзнание, но и през сърцето му – станало е негов живот, негова съдба, – с всеки свой стих поетът разкрива пред нас част от соята биография. Но както у всеки истински, глобален поет, тази автобиография не е само лична, не е тясно индивидуална, локална значимост – не е субективен житейски фрагмент, а в нея се вграждат – виждат се и познават съдбата си много хора. Тя става естетическа биография на цяло поколение – реален летопис и символ на епохата…
______________________
[1] Из Словото на В. Ханчев, произнесено на 7 декември 1962 година при обявяването му за „Почетен гражданин“ на Стара Загора. (Вж. ХАНЧЕВ, Веселин. „Аз ще пиша за тебе, град на поети и герои“. – В: „СЕПТЕМВРИ“, Окръжен вестник, г. XVIII, бр. 152, 22.XII. 1962 г., събота, Стара Загора, с. 4)
Иван МАТЕВ
Директор на Музей „Литературна Стара Загора“
Дизайн: М. Сидерова
Български