I място – Вероника Евлогиева, VII клас

Ново Начало

 

Беше мразовита декемврийска нощ. Пара се издигаше на гъсти талази и обгръщаше градовете, подобно на булчински воал. По улиците нямаше хора. Снегът се превръщаше в застояла киша от сол и кал. Безброй стъпки от ботуши стояха безмълвни пред тъмните олющени бараки на градския пазар, около който витаеше мирисът на застояла храна. Тъжна декемврийска нощ. Найлонови торбички се търкаляха подтиквани от невидим ветрец по побелелия тротоар пред ниските жилищни сгради. Нито един прозорец не светеше. Пердетата бяха спуснати пред зацапаните стъкла, вратите залостени здраво. Комини не пушеха. Дочу се далечен вой на куче, пиянски крясък и след това нощта отново се зави с дебелия юрган на зимата.

Тънка струйка цигарен дим се проточи над дебела ушанка. Мазолести пръсти, изкривени и зачервени от студа стискаха цигара в пепеляв цвят. Твърди, напукани устни докоснаха филтъра и изсмукаха доза никотин. След това се разтвориха и дима се сля с нощта. Савси раздвижи изтръпналите си крака. Размърда пръсти в дебелия ботуш, след това изгаси цигарата в препълненото кошче за боклук до него. Погледна го уморено, след това придърпа ръкавите на шушляковото си яке и прибра ръцете си. Вгледа се в черното небе и едва намери с поглед единствената останала звезда на света. Тя светеше ярко, подобно на луна. Луната, изчезнала много отдавна, когато нощта на 24 декември беше светла като ден. В миг сградите пред погледа на Савси се промениха, заблестяха, а след това всичко угасна отново. Пердетата зад най-близкия прозорец се размърдаха. Савси отново раздвижи измръзналите си ходила. Той помнеше, пък и как да не помни. Още тогава се говореше, че Той ще слезе отново и ще пребъде, ще помогне на Света да се излекува. Ще дойде под друго име и без първороден грях. Всички Го очакваха, но Савси не беше убеден, че трябва точно така. Вратите трябваше да са отворени, лампите светнати и всички да се молят, да обичат. Или пък вече бяха изгубили вяра?! Човечеството забравяше рождения Му ден!

Савси бръкна в джоба си и извади наполовина изпушена цигара. Потърка я между пръстите си и я лапна. Огънчето от запалката тъжно просветна преди да се издигне дим и той да вдиша аромата на самотата.

Савси знаеш, че тази нощ щеше да е различна. Просто си спомняше всичките тези години, като за последно, защото щеше да ги забрави. Никога вече нямаше да преживее своите спомени, защото когато Той слезеше, болката и греховете щяха да си тръгнат. Нямаше да има тайни и светът ще бъде спасен. Чувстваше истинността на своите разсъждения. Сякаш целия студ на тази вечер се стараеше да Го прогони отново. Нима Савси, сам, щеше да Го накара да остане, само със своята молитва? Нима щеше да помогне на всички, ако само той се молеше. Може би… Бог бе милостив.

Облегнат на стената, на която бяха надраскани няколко свастики над грозни надписи, Савси мръзнеше минута след минута, вперил поглед в притъмнялата сграда. Чакаше, защото знаеше, че това са последните му мигове със старото и онова, от което го е боляло.

Единствената светла линия, която се проточваше по тротоара, излизаше на улицата, без да се страхува, от преминаващите коли и като меч пронизваше мъглата, около единствения уличен фенер, запален тази нощ. В стаичкта лежеше жена. Взираше се с усмивка в тавана, с ръце събрани за молитва. Около нея нямаше никой друг освен нисък мъж с гъста посивяваща брада и хлътнали сини очи, които блестяха на светлината от крушката. Двамата стояха мълчаливо.

Единствената светла стаичка в целия град беше тази. Часът, в който трябваше да изгасят лампата отдавна бе минал. Наложиха този час, защото земните ресурси започваха да се изчерпват, но тя нямаше как да роди на тъмно, на студено и сама.

– Боли ли те?

– Не. Не би могло. – жената с усмивка се обърна към мъжа. – Всичко започва от начало. Земята ще се прероди.

– Да. Така ще е. Бог все още е с нас…

– И винаги ще бъде… Знам го.

Двамата отново замълчаха и зачакаха.

Савси изгаси последната си цигара. Магазините не работеха отдавна. Оставаше му само да се взира нагоре и да се моли, както бе правил до сега.

И тогава се случи чудо. Ярък лъч се стрелна от черните небеса. Прониза острия леден въздух и със свистене се вряза нейде на изток. Савси изскочи на улицата. От устата му се откъсна хриптящо възклицание. Случваше се. Лъча избледня за момент, след това започна да свети с пълна сила, заслепяваше, но и вдъхновяваше. Служеше за мост. От небето започнаха да се спускат Ангели, обградени от ярки ореоли. Вече никой не рисуваше икони и Савси се възхити за втори път през живота си на тези прекрасни създания. След тях вървяха обикновени хора. Оглеждаха се и се смееха, радваха се, блестяха. Огромната колона се нижеше няколко минути преди Савси да побегне по посока на лъча.

Тичаше през кишата и боклуците. На места за малко да се хлъзне и да си строши главата на поледицата, но въпреки това продължаваше да тича и да устоява на ледените иглички, впиващи се в уморените му гърди. Вдишваше миризмите на гнило и застояло, които го бавеха и измъчваха, но не спря, а продължи да напряга изтощените си мускули.

Най-накрая стигна до улицата, където свършваше небесният мост. Там светлината беше безкрайно ярка и ослепителна за човешкото око. Сякаш цялото слънце се вливаше на улицата. Савси затвори очи и се втурна напред, окрилен от нови сили, които никога нямаше да свършат. Опипвайки намери ключалката и бутна ниската портичка. Все още не можеше да погледне. Напипа дръжката на вътрешната врата и бутна. Пред него стояха мъж и жена. Жената държеше в ръцете си повито бебе, а мъжа с посивяваща брада радостно приемаше даровете, оставяни от хора и Ангели. Савси не успя да продума. Всичко беше истина. Той дочака Второто пришествие, което щеше да спаси Земята и целия познат Свят, а в ръцете на тази свята майка лежеше спасителят и се усмихваше. Савси падна на колене до мъжа и му целуна ръката. Момче и момиче, хванати под ръка се спряха до коленичилия Савси. Усмихваха се и поглеждаха ту жената, ту мъжа. Савси изпита радост, която никога до сега не бе познавал. Започна да забравя за всичко, което беше отминало. Събуждаше се и животът му започваше отначало с иконите и Вярата.

Момчето и момичето оставиха своя дар до леглото и някъде изчезнаха. Савси се огледа. Всеки оставяше по нещо за младенеца, само той бе дошъл с празни ръце. Изправи се и се вгледа във влажните радостни очи на мъжа.

– Съжалявам, но аз няма какво да оставя, освен сърцето си… – Савси виновно наведе глава – Не! – изведнъж се сети. – Има.

Савси съблече шушляковото си яке, което беше на гърба му вече седма зима. Подаде го на майката и тя пови детето с него. Младенецът се сгуши в скута на майка си и протегна ръчичка към Савси. Мъжа му кимна да се наведе.

Когато Той го докосна, пред погледа на Савси се заредиха картини, коя от коя по-реална и истинска.

Детето вече беше пораснало. Вървеше, а след него сякаш целия свят… Но те бягаха. Бягаха от някой, бяха гонени и прогонвани заради Истината. Тъга се четеше в очите на Спасителя, но и увереност. Хората вярваха и го следваха, въпреки, че замръкваха в непроходими гори и изкачваха непристъпни върхове. Той ги спасяваше… Може би и Савси бе някъде там, но не успя да се види.

Младенецът отдръпна ръката си от челото на Савси. Усмихна се, но някак тъжно.

Савси започна да осъзнава… Цялата световна история започваше отначало, но тя щеше да бъде вечна и нямаше да има край… Защото Бог се роди, Бог ще пребъде и Неговото царство не ще има край.

Вероника Евлогиева

 
 
 
 

 

 

 

 

 

 

 

II място – Нана Демирева, VII клас

Заскрежени липи

 

    Беше зима. Всеки бързаше да се прибере вкъщи на топло. Наближаваше Коледа. Улиците и магазините бяха украсени с коледна украса и създаваха празнично настроение.

Една вечер семейство Тошеви седнаха да вечерят.

– Мамо, кога ще ядем нещо по-разнообразно? Вечеряме картофи цяла седмица. – попита деветгодишната Йоана.

– Съжалявам, но просто не можем да си позволим нещо различно, засега. – отговори  с тъга майка й.

Предната зима в къщата избухна пожар. Спасиха се като по чудо. Домът им също успя да се запази, но цялата покъщнина изгоря. Тогава им помогнаха от кметството като ги настаниха във временно жилище, ремонтираха тяхното и го обзаведоха безвъзмездно. Семейството имаше финансови затруднения, въпреки че и двамата родители работеха. Майка й  приемаше писмата в пощата, а баща ѝ беше дърводелец в местната фабрика за мебели. През лятото бабата на Йоана си счупи крака и се наложи да ѝ се направи операция, след това наеха рехабилитатор, който да ѝ помага да се раздвижи, а  трябваше и на него да плащат. Едвам успяваха да си платят сметките и да останат малко пари за храна, но не се оплакваха.

На следващата сутрин Йоана беше излязла на улицата да играе с приятелките си. Имаше сняг и всички се забавляваха. Децата започнаха да се хвалят кой каква елха има вкъщи, каква нова украса и фигурки са си купили. Те попитаха Йоана дали са украсили у тях. Тя се смути и отговори, че все още не са.

Вечерта, докато майка ѝ сервираше вечерята, дъщеря им попита дали тази година няма да украсят коледна елха.

Майката и бащата на момичето се спогледаха. Беше им неудобно. Знаеха много добре, че нямат пари за елха и украса.

– Йоана, съжалявам, но тази година може би няма да имаме. – каза майка ѝ.

Баща ѝ наведе глава. Срамуваше се, че не можеше да накара дъщеря си да се чувства щастлива. Бяха успели да спестят, за да ѝ купят коледен подарък – червената рокличка и книгата с приказки, които си беше харесала.

След като се навечеряха, Йоана си легна, но дълго време не можеше да заспи. Тя се взираше в прозореца срещу леглото и гледаше осветените от луната клони на двете липи в двора им, които баща ѝ беше засадил, когато дъщеря му се роди и сега растяха заедно с нея. Момиченцето си спомняше, за това как преди празнуваха Коледа. Баща ѝ носеше жива естествена елха вкъщи, която украсяваха за празника, а напролет я засаждаха в близката гора. На нея ѝ харесваше да сади дървета и да гледа как растат. Майка ѝ замесваше и разточваше тесто за коледни сладки, а Йоана изрязваше с формички различни фигурки – елхички, звездички, мечета и коледни човечета се оформяха под малките й ръчички. В дома им ухаеше на канела и джинджифил.

След пожара цялата покъщнина беше унищожена, а стените на къщата – силно обгорени. Миналата година празнуваха Коледа в общинското жилище, което им бяха предоставили, докато ремонтират къщата. Сега отново си бяха у дома, но нямаха възможност да направят това, което правеха преди.

Накрая умората надделя над клепачите на момичето и то заспа. Сънува, че в дома им дойдоха две феи. Едната носеше саксия с красива елха, а другата държеше кошница с пъстроцветни гирлянди, играчки и лампички. Двете я приканиха да украсят заедно елхата. Детето прие с радост. Феите се усмихваха доволно.

На сутринта, когато се събуди, Йоана погледна навън и ахна от изненада. През нощта клоните на липите бяха се покрили със скреж и сега изглеждаха още по-красиви. Нежна дантела ги обгръщаше и се спускаше по тях,  те толкова много приличаха на двете феи от съня ѝ.

Предишната вечер една от приятелките на Йоана разказа вкъщи, че у тях все още не са украсили коледна елха. Родителите ѝ се досетиха каква е причината. Те само се спогледаха, не бяха нужни думи, за да решат какво да направят. Обадиха се на родителите на другите деца от приятелския кръг на Йоана. Заедно се организираха и отидоха на пазара. Избраха естествена коледна елха, купиха и цял кашон с блестящи коледни играчки.

Вечерта някой почука на вратата на дома на семейство Тошеви. Отвори бащата. Един мъж му връчи няколко кутии и една естествена елха. Каза, че иска да зарадват Йоана и бързо си тръгна. Двамата родители бяха много изненадани, в едната кутия имаше хранителни продукти, а в другите – нова коледна украса, дрехи и играчки за момичето. Те ги скриха и извикаха дъщеря си, за да украсят елхата. Йоана се радваше, но не спираше да гледа навън към липите.

– Мамо, тате, елхата е прекрасна! Но вижте заскрежените липи-изглеждат като принцеси! Тази година имаме украса и вкъщи, и в двора! – щастливо подскачаше тя.

На следващия ден бе Коледа. Най-голямата изненада беше, когато баба ѝ и дядо ѝ дойдоха на гости и възрастната жена сама прекоси двора. Семейството се събра около трапезата. Щастие изпълваше сърцата на всички, а заскрежените липи блестяха още по – величествено.

Нана Демирева

 
 
 
 
 
 
 

III място – Рая Енева, VI клас

В коледната нощ

 

В една снежна декемврийска нощ, насред нищото, от небето дойде много слаб светлинен лъч, чу се тих камбанен звън. От небето, тихо се спусна, малко ангелче. Крилата му трептяха в светлина, докато крачетата му докосваха снега. Когато кацна върху бялата земя, то тръгна към града, оставяйки диря от звезден прах зад себе си. Заскита се, определено търсейки нещо.

По едно време, то видя това, което търсеше – малка къща. Тя беше стара и порутена. Покривът стоеше навъсено, на една страна, притиснат от натрупалия сняг. По стените се преплитаха една през друга множество пукнатини. От коминчето не се издигаше дим. Само бледа светлинка, мъждукаща през малко счупено прозорче издаваше, че там има някого. В тази тъжна стая живееше малко момиченце, на около десет години. Дрехите му бяха на петна, палтенцето му скъсано, а косата му сплъстена и мръсна. Свещта огряваше лицето на детето и по засъхващите сълзи, оставящи тъмни дири по премръзналото му личице, ставаше ясно, че никой не се е грижил от дълго време за него. Изглеждаше наистина уморено, самотно и отчаяно.

Момичето седеше на пода и пишеше нещо на стара жълтеникава хартия. Изписваше буквите с крайчето на обгорели клонки, които намери в останките от скорошен горски пожар. Всъщност, детето дори не можеше да пише правилно, така че всичко изглеждаше като куп безсмислици. Писания, които само то самото, можеше да разбере. Внезапно момиченцето спря и се ослуша. После се заоглежда трескаво, защото не виждаше никого. В стаята се носеше нечие тананикане. Звучеше като песните на празничния хор в близката църква. Чисто и божествено.

Тананикането сякаш се приближаваше към детето, а под светлината на свещта се открои сянката на крехка фигура. Изглеждаше като създание от друг свят, защото имаше ефирни криле. Небесната, хармонична мелодия изпълни стаята и тя, сякаш стана по-просторна и светла. Ангелът – /защото сега момиченцето го виждаше ясно и позна, че е ангел,/ полетя бавно с протегнати ръце към детето, вятърът развяваше искрящата му мантия и разспръскваше вълшебство. Момичето примигна и разстърка очите си с длани, мислейки, че си въобразява, заради глада и студа, но тези мисли скоро изчезнаха, тъй като едно по-спокойно усещане навлезе в бедната му душа. Сякаш тежест беше свалена от раменете му и умът му най-накрая се успокои. То се изправи пред небесното присъствие на ефирното създание. Бавно се приближи, достатъчно близо и потъна в прегръдките на полупрозрачната фигура.

Ангелът разпери криле и понесе детето към блестящите звезди. Очите на момиченцето се напълниха със сълзи и то тихо прошепна: „Ти наистина дойде за Коледа, мамо!“

Ангелът притисна малкото телце по-близо до себе си и каза тихо:

– Никой не трябва да е сам на Коледа!

Рая Енева

 

 

 

 

 

 

 

 
 
 
 

Поощрителна награда Нурсели Кемал, VII клас

Киара в света на заскрежените липи

 

Живели някога един цар и неговата дъщеря принцеса Киара. Майката починала скоро след раждането и бащата поел грижите за детето си. Той не се оженил повторно, защото не вярвал, че ще може да обича друга жена.

         Киара не можела да бъде свободна като другите деца. Царят се страхувал да не ѝ се случи нещо лошо и не я пускал да излиза никъде. Тя растяла и все повече искала да види външния свят и да намери приятели. Всеки път, когато повдигнела темата, баща й отсичал, че още е малка и трябва да е в безопасност. Дълбоко в сърцето си той знаел, че един ден ще настъпи моментът, в който дъщеря му ще напусне родния дом, но се надявал да не е скоро.

Веднъж принцесата решила да излезе от двореца и да се разходи в близкия парк. Когато разбрал за това, царят много се разгневил и ѝ се скарал. Киара се разплакала и се прибрала в стаята си. Мислела си, че нейният баща не я разбира, но всъщност тя не можела да проумее, че той се страхува да не я изгуби.

Любопитството на Клара към външния свят растяло все повече. За да не разочарова баща си, тя решила да излезе от двореца през нощта, когато всички спели и никой нямало да я забележи. Минала през дългите коридори, след това излязла от големия двор и отишла в парка. Било зима и скреж покривал клоните на липовите дървета. Девойката била възхитена от тази красота. Изведнъж чула шум зад себе си и когато се обърнала, видяла, че липите са се превърнали в принцеси с бели дантелени рокли. Те започнали да танцуват. Киара стояла и наблюдавала отстрани, мислела си, че сънува. Следващата нощ решила отново да излезе и да отиде в парка. Заскрежените липи пак се превърнали в принцеси в снежнобели рокли и танцували цяла нощ. Тя се присъединила към тях. Действието започнало да се повтаря всяка вечер – щом всички заспели, царската дъщеря си обличала красива рокля и отивала да танцува в парка, а преди разсъмване се прибирала вкъщи. На една от забавите се появил красив принц. Той я поканил на танц. Срещите им продължили и неусетно те се влюбили един в друг.  Принцът предложил на Киара да се омъжи за него, но тя му отказала, защото се страхувала как ще поднесе новината на баща си. Двамата влюбени трябвало да се разделят. Момчето спряло да идва на среднощните танци.

Един ден царят забелязал, че обувките на дъщеря му са много захабени. Той ѝ поръчал нови, но скоро и те били износени. Бащата се учудил къде ходи Киара и решил да назначи някой да я следи. За награда обещал, че ще я даде за жена на този, който успее да разбере къде излиза дъщеря му. Принцът дочул и отишъл при него с молба да го наеме. Той се съгласил.

Още на следващата нощ младежът събудил царя и завел в парка до двореца. Там видели как Киара танцува. Баща ѝ трябвало да изпълни своето обещание. Принцът и принцесата се оженили и останали да живеят в двореца при баща ѝ. Не след дълго им се родила дъщеричка. Тя придала нов смисъл в живота на царя. Той често я разхождал в парка с липите.

Всяка зима, щом погледнела към заскрежените липи, Киара си спомняла за началото на романтичната любов между нея и принца.

Нурсели Кемал

 
 
 

 

 

 

 

 

 

 
 

Поощрителна награда – Дарин Андреев, V клас

По Коледа стават чудеса

 

            Милан, заедно с брат си Стефан и двамата им родители минават по главната улица. На витрината на един от магазините е подредена пищна украса, редом с блестящи подаръци. Мисълта, която гложди Милан отвътре се приготви да излезе, но майка му я спря.

– Знаеш, че не можем да си я позволим, нали? Коледа е важна заради семейството…

            Милан кимна мълчаливо. Откакто баща му си загуби работата, семейството заживя бедно. Големият апартамент се замени с вехта къщичка, а красивото облекло стана на парцали. Но надеждата никога не изчезва напълно.

            Изведнъж се чу смях. Това е Чайков – богат производител на нефт, но величествената му осанка се обезличава пред недостойното му поведение. Сега той се смее и сочи сиромасите.

– Ха-ха! Купихте ли вече украсата? Ха!

            Тъй като семейството е свикна на такива подигравки, отмина. Но не и чувството… На прибиране, майката провери календара. Бъдни вечер е. Но както и миналите години, тя е оскъдна. Малко хлебец, ядки… След вечеря всички се приготвят за сън. В малката детска стая Стефан веднага заспива, но Милан остава буден. Както всеки път, той изрича желание преди Коледа. Така направи и сега:

– Иска ми се да сме щастливи тази година… Хлъц…

            На сутринта под елхата има няколко пакета. Бащата отвори този със своето име. Плик е. О, сигурно пак са данъци… Но не са. Когато бащата прочете съдържанието на плика, се разтича из стаята, плака от радост, смя се, вика и си повтаря, че това не е възможно. Когато се успокои, семейството му разбра, защо е толкова развълнуван,  чак когато им прочете писмото:

            „Скъпи получателю! Вие сте избран да работите в една от най-добрите компании в Европа. Елате в 16:00 на главната улица, за да подпишем договор.

С признание: ФБВ – Федерация за броене на врабчета“

 

            И майката не очакваше нищо особено, но направо припадна от щастие, когато отвори своя пакет. Зеленчуци, плодове, вино, канела, тамян, пиле и няколко банкноти са малко от нещата, които откри. Семейството и преди е получавало помощи, но не чак толкова… Милан откри учебници и покана да започне в най-престижната гимназия с резултата от олимпиадата, на която се е яви, а Стефан получи бонбони и други вкусотии. Цялото семейство поглежда усмихнато звездата, но някой е помогнал на коледното чудо. Едва ли всичко е станало ей така, на готово. Обаче приятелският кръг на семейството е тесен. Кой ли е помислил за тях, кой ли ги обича… Семейството продължи да се чуди, докато майката нареждаше коледната трапеза. Милан си помисли, че това може да е дело на Дядо Коледа, въпреки че семейството бе спряло да вярва в чудеса… досега. Коледната атмосфера помогна на Милан да напише писмо и да го прати с Лайн-птичката, носеща поща. В същото време тя остави писмо от Никола, който предложи да се видят. Никола е от заможно семейство, но добър приятел на Милан. Семейството излезе, но Милан сякаш забеляза движение в къщата. Не каза нищо обаче.

            Анна, майката на Ник е библиотекарка и продавач в книжарница. Тя е най-позитивният човек в града и е приятел с всички, освен с Чайков. По време на разходката Милан и Никола, се срещнаха и с Филип – приятел от квартала. После видяха Чайков – зле облечен, необръснат и с окаян вид. Филип разказа, че е уволнен, и Милан започна да се смее, но майка му го спря с думите, че те са почтени хора. Милан се съгласи, но мисълта за коледното чудо не го напусна, и изведнъж се сети… Никола и Филип. Смеят се. Анна също.

– Вие… сте… най-добрите хора! Но как успя да влезеш у нас, Ники? – се учуди майката.

– Не бях аз. Забравяш Филип.

– Филип?!

– Даде ми резервен ключ, помниш ли?

– Ето ти писмен отговор – смее се Никола.

            Милан разбра. А после всички се прегърнаха и образуваха коледно сърце на фона на украсата. И ако сега гледате сателитните снимки, ще видите коледното сърце.

Дарин Андреев

bg_BGБългарски
bg_BGБългарски