СЪВЕСТТА НА БЪЛГАРИЯ
Народната памет е свещена и вечна. Тя съхранява съдбовни моменти от миналото, осмисля настоящето, вещае бъдещето. Днес тя пита: какво е за нас – съвременниците, Васил Левски?
Левски е върховно изригване на българския дух и националната ни революция. Личността му е удивителна – тя се преражда във всеки от нас и същевременно е непостижима. Името му е висш синтез на представите ни за героизма в българската история. А неговият характер – той обобщава чертите на своята епоха, но я надраства идейно със столетия. Времето е извело съдбата на Левски в нетленна историческа орбита…
Апостолът на свободата! Народът никога не греши в преценките си. Когато назовава един свой син с това най-свято име, то значи – носителят му го заслужава. Заслужил го е с делата си, завещал го е неосквернено на поколенията. Левски е най-чистият ни национален символ.
Име – легенда.
Спомен – почти мит.
Подвиг – сияещ като епос.
Нима са много народите по света, родили титан като него?
Италия се гордее със своя Гарибалди, Унгария – с Петьофи, Полша – с Адам Мицкевич. Те всички са велики революционери. Но у тях откриваме някакво етническо самочувствие. А Левски – нима той не е национален, нима той не е величествен!
Да, Левски е възвишен и грандиозен, но – земен и общочовешки, и … скромен като аскет. Той носи обаянието на Евтимиевото пастирско величие, удивлява с универсализма на Цамблаковото пилигримство, покорява умовете с фаталната воля на Аспарух, изгаря сърцата с Паисиев огън – духът му генетично е заквасен от помислите, страстите и предопределението на най-великите български мъже. И това колосално струпване на историческа енергия в неговия дух взриви – чрез саможертвата – летаргията на една цяла нация, възвести като ярка звезда възкресението на България.
Следователно Левски е национален, но – само в близките си цели. Защото запитан: „Какво ще правиш, когато България се освободи?“ – той съдбовно отговаря: „Ще отида да се боря за свободата на другите народи, които още са роби…“. Левски е наднационален революционен гений – идеолог и стратег не само на българската, но изобщо на националните революции. Освободена от властта на времето, бунтовната му съвест се превъплъщава и в наши дни – Африка ѝ подражава, Латинска Америка я боготвори. А за нас Левски е триумф на добротата и героизма в българското национално съзнание, но и на аскетизма в най-чистия му и сакрален вид! При все това той е и пределен романтичен герой, добил символичните си измерения чрез душата на българина в течение на няколко века с аспект – бъдещето.
„
Времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме“ – изрича този необикновен мъж. И гениалното му прозрение, по-мъдро от антична сентенция, засиява като най-велико постижение на човешката мисъл. Левски е най-извисеният демократ и най-завършеният хуманист в българската история. Той е олицетворение на дълга, символ е на съвършенството. Левски прие съзнателно бесилото, за да спаси България от посичане. И като никой друг, беше поличбено предвидил историческия път на народа си, защото бе ядка от него – безгранично смел и кристално чист негов отрок. Родолюбието му бе съизмеримо с кардиналните мащаби на епохата – но то я надскочи и преля в нашето време. И само хора с такива исторически мащаби могат да се нарекат гении – те носят с делото си безсмъртие!
Духовната мощ на Левски не се побира в традиционните ни представи. Тя идва от дълбините на нацията – заредена с вековния ѝ кипеж. Подобно на фолклора, тя извира от народопсихологията ни и е нейна изконна същност. Проявленията ѝ са общовалидни, непреходни и като висша реализация на българския национален характер надхвърлят далеч измеренията на отделната борческа личност. Левски е колективно революционно явление – единствено и неповторимо в българската и европейската история.
Левски бе масата – Левски бе народът! Той е еманация на целокупното българско съзнание и, както се случва при гениите, живее с мисълта, че представя нацията… „Ако спечеля, печели цял народ. Ако загубя, губя само мене си“ – споделя естествено Васил Левски. И това откровение не е синдром на себевъзхвала, нито абсолютична прищявка, а е апотеоз на неговия свише обдарен патриотизъм – дълбоко, исторически и социално зряло, лично изстрадано и по човешки осъзнато откритие. Такова откритие не винаги осенява героите – то може да оплоди националния характер веднъж само на много столетия. А Левски бе определен от историята и времето за това върховно пророчество.
Апостолът тръгна от малкото подбалканско Карлово, преброди необятната Отоманска империя, надсмя се над варварството, отрече жестокостта и робството. Неуловим и „безплътен“ като хуманните идеи, които разнасяше, желан и любим като мечтата за свобода – „девет годин“ той палеше многобройни огньове пред нейния олтар. Апостолският му път не бе осветен от ореола на християнския мъченик, не бе обкичен и с лаврови венци… – той завърши с неизбежното бесило. Славно бесило! По думите на поета на него „увисна със страшна сила единственият син на България“.
Левски!
Безсмъртният вестител на свободата и обновлението.
Левски – съвестта на човечеството.
Иван МАТЕВ
Главен уредник на Музей
„Литературна Стара Загора“
Български