Иван Матев
Директор на Музей „Литературна Стара Загора
КЪМ ПСИХОГРАФИЯТА НА НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ
(Част от дълголетните ми Лилиеви анкети – „Пленник на Истината и Красотата“)
и от потайни далнини
вълшебна тайна не звъни,
изгубен друмник не зове,
не мамят призрачни ръце,
забравени полята спят.
На всеки тъмен кръстопът
едно разпънато сърце.
И ти напразно спираш там,
и под тези есенни звезди
шумят заключени води,
и сред тъмите, странно сам,
напразно морен ти зовеш
утехата на глъхнал звън
и несънувания сън
на своя нероден копнеж!
Николай Лилиев
БЛАГОРОДНИК В ПЪЛНИЯ СМИСЪЛ
Творчески спомен за поета и драматурга Николай Лилиев от режисьора в Народния театър – София, Гриша Островски
(Из автентичен фонозапис в Радио Стара Загора, дарен през 2021 г. на Музей „Литературна Стара Загора“)
Оценявайки многолетното присъствие на Николай Лилиев1 в Народния театър, режисьорът проф. Гриша Островски2 не крие: „Всяко съприкосновение – професионално или лично, с поета Лилиев много ме респектираше и… интелектуално безкрайно ме интригуваше. Но аз винаги съм възприемал Лилиев като „човек на театъра“! <…> Обичах често да отсядам при Николай Лилиев и да се застоявам в кабинета му – стая на втория етаж, която винаги бе с отворена врата, оживена като пчелен кошер от непрекъснато влизащи и търсещи разговор с драматурга актьори: Едни – да си починат и вдъхновят в дискретния уют на неговото – предразполагащо откровение, духовно присъствие; други – да чуят някаква творческа, най-често театрална и то задгранична новина, тъй като поетът Николай Лилиев, който владееше редица чужди езици, следеше отблизо и европейския театрален афиш; трети – да се консултират и конкретно да обсъдят с неизменната му отзивчивост своите роли; четвърти – да си докажат, че са наистина начетени и професионално вещи, благодарение на разговора си с него…“.
Обаче, Гриша Островски описва твърде пикантно и отношението на самия Лилиев към непрестанно обсаждащите го, като любопитни деца, артисти: „Той ту ги издигаше, ту ги засрамваше; ту ги подбиваше, ту им се възхищаваше; ту ги поощряваше или бе по човешки снизходителен към тях“. При това, във всепризнатото си качество на „естет на българския театър и кино“, Гр. Островски изтъква и взискателността на драматурга към езика на актьорите, като в спомените му се откроява ярко преценката, че: „Лилиев държеше безпрекословно на чистия български език, на мелодиката му, на оригиналните и ясни, шлифовани от вековете нашенски думи, които той непрестанно търсеше и влагаше в своите безукорни преводи, а и в сценичната практика на актьорите – та в това отношение беше истински пурист“. Разбираемо е защо в паметта на режисьора Гриша Островски, Николай Лилиев непроменимо остава: „Постоянен, категоричен, железен, застанал винаги на поста си творец и езиков страж. И същевременно – чувствителен, нежен и раним – безкрайно деликатен колега. И, разбира се, пределно умен човек, възхитителен хуманист, макар и хаплив, ироничен, а много често – самоироничен“.
Спирайки се на голямото приятелство между драматурга Николай Лилиев и режисьора на Народния театър – Лилиевият съименник Николай Осипович Масалититнов3, след години Островски спонтанно споделя: „Въпреки че бяха коренно различни: единият – изтънчен, деликатен, чувствителен, „невинност някаква“, а другият – витален, сочен, дори свадлив, цапнат в устата мужик, – тях ги свързваше почтеността им и голямата любов към театъра. Спомням си, че Боян Дановски4, който оглави Народния театър след 9-ти септември 1944 г., смяташе, че Лилиев, с когото имаше и „някогашна литературна вражда“, трябва да бъде сменен като човек „от старата генерация“. Но през целия си четиригодишен период като главен режисьор на театър (1947 – 1951г.) той не посмя да го направи…“.
„Николай Лилиев бе наистина голяма личност! – продължава спомена си проф. Гриша Островски. – Голямата личност е голяма и за самия себе си – но нито той се е разбрал, нито ние сме го разбрали. Когато настъпват времената на по-острата, социално ангажирана поезия, Лилиев се отдава все повече на театрална дейност, а поетическия си дух той все повече въплъщава в класическите си преводи. На него дължим едни от най-красивите и стойностни варианти на Шекспировите шедьоври – трагедията „Крал Лир“ (чиято премиера, състояла се на 21 януари 1959 г. в Народния театър, отеква десетилетия наред в спомените на Лилиевите съвременници – бел. И. М.), както и универсалната хуманистична пиеса „Сън в лятна нощ“ (възвеличаваща победата на човешкия разум над тъмните сили на злото, с премиера в Народния театър „Иван Вазов“ на 3 март 1927 г. – бел. И. М.)“ <…> Същевременно, на базата на своите изящни преводи на стихотворните драми „Ернани“ (по Виктор Юго, с премиера на 18 ноември 1943 г. – бел. И. М.) и „Електра“ (по Хуго фон Хофманстал, с премиера на 20 март 1930 г. – бел. И. М.), Николай Лилиев сътворява и знаменателните си оперни либрета на двете творби. Естествено бе, че Панчо Владигеров – сърдечен Лилиев приятел, го наричаше „най-големият български поет в своето време“. Затова съвместната работа на големия композитор и големия поет роди операта „Цар Калоян“.
Лилиев премина през земния си живот, оставяйки навсякъде доброта. Благороден съратник и душеизповедник бе с всеки, който се е докоснал нравствено до него – от Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Кирил Христов и Боян Пенев, до най-малко известния творец – поет, актьор или художник. Лилиев бе дух, отдаден на красотата, въплътена в словото… За него, вероятно, би прилягало най-добре собственото му лирическо откровение, споделено изповедно още през 1922 година:
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще
мине.“*
* Част от спомена на проф. Гриша Островски за Лилиев е публикуван през 2020 г. и в електронния сайт Ploshtadslaveikov.com
А за последната си среща с Лилиев в Правителствената болница през есента на 1960 година, режисьорът Островски с нескрита тъга разказва: „Въпреки коварната си болест и страданието, което тя му причиняваше, поетът Лилиев бе запазил лирическата си същност – бе радостен от излизането на сигнален брой на негова стихосбирка, след като години наред не бе издаван“. Гриша Островски споделя и за моралната болка, изпитана от него на Лилиевото погребение – на 6 октомври 1960 г., когато, вървейки с опечаленото шествие след ритуалния църковен кръст към Орландовци, видял, че на разпятието името на покойния поет е грешно изписано като „Лилев“: „На теб ли, съвършений поете и писателю, ти се сбърка името!“ – възкликва неутешимо Островски…
Все пак, пред зиналия гроб – преди да затрупат ковчега с пръст, актьорът Илия Иванов прочита като последно сбогуване, специално написаното стихотворение от духовния сподвижник и съгражданин на Николай Лилиев, символиста Иван Мирчев5 от Стара Загора – „Пред гроба на Лилиев“.
Б е л е ж к и
- 1. За поета и драматурга Николай ЛИЛИЕВ. – В: Кратка българска енциклопедия (КБЕ), Т. 3 (К–О), Българска академия на науките, Издателство на БАН, София, 1966 г. – Вж. статия: ЛИЛИЕВ, Николай (литературно име на Николай Михайлов Попиванов) (26 май 1885, Стара Загора – 6 октомври 1960, София), с. 262. – С ъ щ о: Николай ЛИЛИЕВ. – В: „Българска енциклопедия(А–Я)“, Издателство на Българската академия на науките, София, 1974 г., с. 444 – 445. – С ъ щ о: МАТЕВ, Иван. „Пленник на Истината и Красотата“, Литературно-критическа, оценъчна студия. – В: УЧАСТИЕ, Периодично списание за литература и социален живот, Г. V, бр. 3, 1995 г., Стара Загора, с. 8 – 12. (С приложение: Картината „Портрет на Николай Лилиев“. Художник – Димитър Караджов, Стара Загора, 1984 г., Градска художествена галерия – Стара Загора)
- 2. За режисьора в Народния театър „Иван Вазов“ – София, проф. Гриша Островски. – Вж. Хенри (или Григорий) Исер Островски (25 май 1918 г., Париж – 30 април 2007, София).
- 3. За режисьора Николай МАСАЛИТИНОВ. – В: КБЕ, Т. 3 (К–О), Изд. на БАН, София, 1966. – Вж. статия: МАСАЛИТИНОВ, Николай Осипович (24 февруари 1880, Елец, Русия – 22 март 1961, София), с. 361 – С ъ щ о: Николай МАСАЛИТИНОВ. – В: „Българска енциклопедия (А–Я)“, Изд. на БАН, София, 1974, с. 476.
- 4. За режисьора Боян ДАНОВСКИ. – В: КБЕ, Т. 2 (Г–К), БАН, София, 1964. – Вж. статия: ДАНОВСКИ, Боян Иванов (19 август 1899, Русе – 9 март 1976, София), с. 107. – С ъ щ о: Боян ДАНОВСКИ. – В: „Българска енциклопедия (А–Я)“, БАН, София, 1974, с. 212.
- 5. За поета Иван МИРЧЕВ. – В: Речник на българската литература (РБЛ), Т. 2 (Е–О), Българска академия на науките – Институт за литература, Издателство на БАН, София, 1977 г. – Вж. статия: МИРЧЕВ, Иван Мирчев (11 октомври 1897, Стара Загора – 14 април 1982, Стара Загора), с. 382 – 383. – С ъ щ о: Иван МИРЧЕВ. – В: КБЕ, Т. 3 (К–О), Изд. на БАН, София, 1966, с. 441. – С ъ щ о: Иван МИРЧЕВ. – В: „Българска енциклопедия (А–Я)“, БАН, София, 1974, с. 504. – С ъ щ о: МАТЕВ, Иван. „Духът на Луната“ („Късни български символисти: Иван Хаджихристов, Иван Мирчев“), Литературно-критическо изследване с илюстративно-документално приложение. – В: Юбилеен сборник – 130 години от рождението на Иван Хаджихристов и 125 години от рождението на Иван Мирчев, Издават: Музей „Литературна Стара Загора“ и Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора, Предпечат и печат: „Инфоз“ – Стара Загора, „Булгед“ – София, с. 3 – 64.
17 декември 2022 г.
Стара Загора
„Обичний Николай!“
Изповед на актьора Никола Икономов пред поета Николай Лилиев за творческата личност на актрисата Злата Недева
В „Основния фонд“ на Музей „Литературна Стара Загора“ е съхранена черновата на ръкописен спомен (с авторови поправки с молив върху изписания със синьо мастило текст) от писателя и актьора Никола Икономов (1896, Стара Загора – 1959, София)1 за видната българска актриса Златина Недева (1877 – 1941). Пред нас се откроява едно лаконично, но пределно експресивно, съкровено възпоминание за необикновено драматичната и психологически задълбочена интерпретаторка на женските роли, предназначено лично за драматурга на Народния театър – поета Николай Лилиев. Документът, създаден по поръка на Лилиев през 40-те години на ХХ век е оцелял в архива на Никола Икономов, постъпвайки половина столетие по-късно в Старозагорския литературен музей – на 25 декември 1991 г., където е инвентиран под № 2531. (Обнародва се за първи път!)
Факсимиле от ръкописния спомен на актьора и режисьора Никола Икономов за актрисата Злата Недева
Злата Недева
Малцина днес я помнят; но тези малцина свято съхраняват в душата си спомена за нея…
Висока, едра, с очи, които кротко и доверчиво гледат под красивото ѝ антично чело, винаги жизнерадостна и засмяна – ето портрета на някогашната голяма драматична актриса Злата Недева (Златина Иванова Попова – бел. И. М.)2, който портрет случайно можете да видите в някоя стара театрална програма.
А колко много говори този избелял от времето портрет! За колко много страсти и вълнения ни разказва той! Гледаш го и като че ли чуваш горчивия смях на арестантката Катюша Маслова от „Възкресение“ (по Лев Толстой – бел. И. М.) или виждаш гордата и властолюбива леди Макбет (убийцата от едноименната Шекспирова трагедия – бел. И. М.)…
Като планински порой, който повлича в буйния си бяг всичко, така и тя повличаше след себе си публиката в театъра.
Злата Недева беше рядко и изключително дарование. Дълго още нейното отсъствие от сцената ще се чувствува. Родена (във възрожденското свободолюбиво градче Трявна, бел. И. М.) – в дебрите на родния Балкан, тя носеше в себе си и величието, и стихийността на неговите бури.
Пламенният ѝ темперамент намираше отзвук в най-ярките и тежки образи от световната драматургическа литература. Ибсеновите героини3 – от Лόна(Хесел – бел. И. М.) в „Подпорите на обществото“ (пиеса, отпечатана през 1877 г. – бел. И. М.) до Фру Ингер (от „Фру Ингер от Естрот“, творба, появила се в 1857 г. – бел. И. М.), живееха на нашата сцена единствено чрез нея. И като че ли съдбата на много от тях се превърна в нейна лична съдба…
Злата Недева е едно от лъчезарните цветя, вплетено в неувяхващия венец, който днес краси столетното чело на българския театър!
Обичний Николай!
Можеш да прибавиш или махнеш, каквото обичаш.
Твой: Кольо
(Никола Икономов – бел. И. М.)
Б е л е ж к и
- 1. За Никола ИКОНОМОВ. – В: Кратка българска енциклопедия (КБЕ), Т. 2 (Г–К), Българска академия на науките, Издателство на БАН, София, 1964 г. – Вж. статия: ИКОНОМОВ, Никола Петков (25 февруари 1896, Стара Загора – 17 февруари 1959, София), с. 474. – С ъ щ о: Никола ИКОНОМОВ. – В: „Българска енциклопедия (А–Я)“, Издание на БАН, София, 1974, с. 315.
- 2. За Злата (Златина) НЕДЕВА. – В: КБЕ, Т. 3 (К–О), Изд. на БАН, София, 1966 г. – Вж. статия: НЕДЕВА, Злата (Златина Иванова Попова) (15 октомври 1877, Трявна – 21 май 1941, София), с. 555 – 556. – С ъ щ о: Злата (Златина) НЕДЕВА. – В: „Българска енциклопедия (А–Я)“, Изд. на БАН, София, 1974, с. 540.
- 3. Става въпрос за основни героини в пиесите на норвежкия драматург Хенрик Ибсен (1828 – 1906). Вж. повече – В: КБЕ, Т. 2 (Г–К), БАН, София, 1964 г. – Вж. статия: ИБСЕН, Хенрик (20 март 1828 – 23 май 1906), с. 437. – С ъ щ о: Хенрик ИБСЕН (1828 – 1906). – В: „Българска енциклопедия (А–Я)“, БАН, София, 1974, с. 305
17 декември 2022 г.
Стара Загора
ДОКУМЕНТАЛНА ВИТРИНА
София – Народният театър „Иван Вазов“. Снимка от 30-те години на ХХ век. (Музей „Литературна Стара Загора“)
Писалището в кабинета на драматурга на Народния театър – София, на което са работили (в периода 1908 – 1960 г.) Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Николай Лилиев… (Снимка: ф.х. Кольо Пейчев) (Музей „Литературна Стара Загора“)
Актрисата Златина Недева. Художествен фотопортрет, 1937 г. (ДА „Архиви“)
Семейна снимка на актрисата Златина Недева – Трявна, началото на ХХ век. (ДА „Архиви“)
⃰⃰⃰ ⃰⃰⃰ ⃰⃰⃰
Фоторепродукции и дизайн:
Мария Танева
Български