Иван Матев
Директор на Музей „Литературна Стара Загора“
Литературната периодика – огледало на Духа
(Към старозагорския предмодерен печат 1882 – 1944)
Известно е, че българският периодичен печат се заражда едва около средата на ХІХ век – сиреч повече от две столетия след периодиката на големите и напреднали страни на Европа. Причините са ясни: „България е в центъра на европейските владения на феодално изостаналата Османска империя и затова в българските земи и принадлежащите им демографски общности новите модерни форми на духовен живот се налагат значително по-бавно“[1]. Тази фундаментална констатация на проф. Георги Боршуков в предговора му към „Български периодичен печат: 1844 – 1944“ (Т.1, С., 1961), след едно десетилетие – през 1972 г., сякаш интуитивно се допълва и от проф. Иван Богданов в труда му „Българска литературна периодика“ (С., ОФ), който обаче твърди с категорично историческо прозрение, че „<…> преди да бъде разгромен от руското оръжие, поробителят бе бит на културния двубой от младата българска интелигенция”[2]. В този смисъл печатът не е само люлка на свободата на България, но реално и на нейната култура, а функционално новата българска литература се ражда за истински социален живот и укрепва естетически именно в колоните на периодичния ни печат![3]
Забележително е, че идейно-фактологически, но и конкретно-исторически националната ни оценка би могла обективно да се регионализира, да се пренесе в пълнота, а в дадени моменти и да се мултиплицира върху шестдесетлетната съзидателна панорама и многоаспектния показателен репертоар на старозагорския периодичен печат в сюблимния период: 1882 – 1944 година. Като заслужено морален, но и непоклатим художествено-документален гарант на позицията ни звучат думите на големия наш литературен историк и проницателен народовед акад. Михаил Арнаудов, който в монографията си за вакхическия старозагорски поет Кирил Христов с право определя: „Едва ли има друг български град като Стара Загора, който да е дал на Отечеството ни такъв голям брой талантливи дейци в полето на духовната култура!”[4]… Натрупването в градиращото ни литературно изживяване в случая „Стара Загора”, обаче, се увенчава сентенциозно в монографичния библиографски принос на оригиналния старозагорски енциклопедист /литературен историк, краевед, преводач, публицист, критик/ Константин Коняров (1910 – 2002) – „Градът на поетите”, където в залеза на живота си авторът е приел и като свое творческо, но и гражданско верую поличбено-потресаващата мисъл на духовно непостижимия Кирил Христов:
„Без Стара Загора, няма българска литература!”[5]
Самата партикуларна хронология на периодичния печат в Стара Загора – при всевъзможните му посоки и тематични измерения след 80-те години на ХІХ, та до 40-те години на ХХ век, доказва безапелационно, при това обобщаващо, че в идейно-фрапиращото си становище Кирил Христов навремето е бил не само екзалтирано откровен, но и пророчески прав. Обстойният преглед на заглавията, на вида, но и на съдържателната платформа на стотиците периодични издания, появявали се по-продължително или спорадично в Стара Загора през въпросния 60-годишен времеви отрязък (1882 – 1944), сочат библиографски свръхуплътнено, но и гносеологически съвсем точно, че те са формирали облика не само на местния старозагорски, но в определена възлова мяра и на националния български литературно-издателски процес. В огромното си множество тъкмо старозагорските издания са отразявали като в магическо огледало характера, състоянието, идеалите, реалното поведение на метаморфично съзряващото в епохален план българско общество. Но те са съумели и да фиксират със символната оптика на печатното слово и духовния човешки модел, действителния индивидуален статут на отделната личност! И то в национално най-отговорния, в цивилизационно преломния период, когато се „наливали основите” на модерната българска култура, на европейското мислене и съзнание у българина…
Разбира се, обхващането на многообразния и хуманно-утилитарен принос на старозагорските периодични издания от Освобождението (1878 г.) до края на Втората световна война (1945 г.) от гледна точка на литературната история и социалната документалистика е твърде отговорна – сложна и трудоемка, работа. Задачата е все още нерешена, тъй като са проучени само отделни нейни страни и моменти, които някои отколешни старозагорски читалищни и музейно-библиотечни издания предлагат. Засега в България – и в частност в Стара Загора, все още липсват ония крупни и подробни библиографски изследвания на оригиналната ни литературна (периодична) продукция от посочения същностен период. (С изключение на вече цитирания академичен, анотиран, 5-томен библиографски указател от 60-те години на ХХ век под съставителството на проф. Димитър Иванчев: „БПП 1844 – 1944“) А да не забравяме, че едни от най-значителните и съдбовни произведения на новата българска литература – идейно-художествени образци и явления, издигнали своите създатели като лидери, но и като крепители на националния Дух, се появяват закономерно най-напред в периодичния печат! За Стара Загора и старозагорския литературен процес това се отнася до:
Атанас Иванов (1810 – 1897), Петко Р. Славейков (1827 – 1895), Анастасия Тошева (1837 – 1919), Христо Ваклидов (1841 – 1891), Тодор Стоянович (1844 – 1894), Петър Иванов (1847 – 1927), Иван Вазов (1850 – 1921), Димитър Наумов (1851 – 1884), Атанас Тр. Илиев (1852 – 1927), Начо Начов (1853 – 1916), Теофано Попова (1856 – 1929), Александър Козаров (1856 – 1933), Стефан Абаджиев (1861 – 1941), Евтим Дабев (1864 – 1946), Георги Бакалов (1873 – 1939), Кирил Христов (1875 – 1944), Димитър Анастасов (1875 – 1945), Златан Станчев (1877 – 1949), Пейо Яворов (1878 – 1914), Георги Илиев (1881 – 1961), Димитър Подвързачов (1881 – 1937), Ботьо Савов (1881 – 1959), Панайот Тодоров (1881 – 1977), Георги Райчев (1882 – 1947), Иван Арнаудов (1882 – 1960), Борис Бакалов (1883 – 1961), Николай Лилиев (1885 – 1960), Стефан Тинтеров (1885 – 1912), Богдан Баров (1885 – 1941), Чудомир Чорбаджийски (1890 – 1967), Антон Берсенев (1891 – 1941), Иван Хаджихристов (1892 – 1970), Константин Германов (1892 – 1953), Атанас Ат. Илиев (1893 – 1985), Борис Марзоханов (1894 – 1955), Гео Милев (1895 – 1925), Никола Икономов (1896 – 1959), Иван Мирчев (1897 – 1982), Добчо Попов (1897 – 1929), Димитър Б. Митов (1898 – 1962), Тодор Недков (1898 – 1958), Магда Петканова (1900 – 1970), Иван Захариев (1904 – сл. 2000), Ами Бакалов (1907 – 1984), Димитър Караджов (1907 – 2000), Офелия Касабова (1910 – 1971), Серафим Григоров (1910 – 1931), Константин Коняров (1910 – 2002), Христо Огнянов (1911 – 1997), Димана Данева (1919 – 1946), Веселин Ханчев (1919 – 1966), Стоян Каролев (1921 – 2005), Христо Кацаров (1923 – 1994), Димитър Данаилов (1924 – 1992), Павел Матев (1924 – 2006)…[6]
Хронологически стриктно изброените старозагорски и национални автори – писатели, поети, преводачи, драматурзи, музиколози, критици, литературни изследователи, издатели…, са съзнателно представени тук в „календарните“ рамки на своя житейски и творчески път и то, както е видно, обективизирани тъкмо в диапазона на новата (следосвобожденска) предмодерна епоха на „литературна Стара Загора“, но всъщност – на „литературна България“. Защото старозагорската и общонационалната ни периодика, съхранила с педантична и неотменима упоритост в десетилетията изявите на тези, родени в Стара Загора (или пребивавали през определен значим етап от живота си в Стара Загора) и споили съзнанието и таланта си с „града на поетите“, творци, е културологичният и исторически казус, който ни разрешава, но и заставя, ние категорично да ги считаме за един от основните естетически стълбове, за свише определените адепти, за духовните тайни темели, върху които е съзидана значителна част от храма на новата българска литература. Стотиците редки, изключително ценни издания, жалонирали възходите и смущенията на литературната периодика в Стара Загора и България на предела между ХІХ и ХХ столетие, значителна част от които се съхраняват и днес в трезора на Музей „Литературна Стара Загора“, са „огледалото на духа“, но и реално оцелелият „художествено-агиографски паспорт“ на личния живот и творческите томления (както в България, така и в чужбина) на ведущите български писатели, чието драматично присъствие в националните и общочовешки духовни проявления след 80-те години на ХІХ век определя закономерно характерологичната същност, дори съдбата на българската литература, а в някои специфични измерения е мерило и на модерната европейска литературна мисъл…[7] Именно затова считаме за уместно (но и твърде полезно) да изведем в изложението си за първи път елитните старозагорски писатели от въпросния демаркационен период в общ идейно-статистически блок, вграден при това в реалния контекст от 1837 до 2006 година!
Явно, природата на периодичния печат – в това число и на старозагорските му реминисценции, е такава, че, без да се смущава от мутациите на времето, той съумява да укрие в ревнивите си пазви безброй уникални естетически и фактологически сведения за литературния живот, за художествените и морални литературни тежнения, за литературните борби и движения, за развитието и конфликтите на литературно-теоретическата, историко-критическата, а и класическата философска мисъл, и което е особено важно – за глобалните идеи на своето настояще, което, впрочем, го е родило. Наистина, емоционално-съкровената, социално-интимната, духовно-преобразуващата спасителна цел и на старозагорската периодика – и преди, и след хипнотичния сън и вакханалията на националните катастрофи през Балканските (1912 – 1913 г.) и Първата световна (1914 – 1918 г.) войни, е била винаги комплексно онародностена, но и индивидуално адекватно защитена, при това и граждански самоотвержено насочена от съзидателите си към един-единствен ориентир – бъдещето! С подобна универсална теза, но и с конкретното й тълкуване, бихме изяснили и закономерния в случая въпрос: С какво допринася, с какво обогатява и разсекретява съвременния (и унаследения) български литературно-оценъчен процес, а и конкретната изследователска практика, издадения през 2010 година от Библиотека „Родина” (Стара Загора) специализиран библиографски труд – „Периодичен печат в Стара Загора (1882 – 1944 г.)“? 7-а
В по-общ идейно-съпоставителен план отговорът се откроява в библиографския указател и сводния каталог на самата книга, които доказват, че „закъснялостта” на българската литература като явление от съвременен тип, обаче, трябва съзнателно да се извежда от мозайката на фактическия контекст – от „фазата“, когато тя се включва в европейската литературна конвенция. А това става реално след втората половина на ХІХ век! Както в областта на обществения, политическия, административния и икономическия живот, България и специално Стара Загора от онова време се възмогват чрез постепенно, а в дадени моменти и по-индуктивно изравняване със западноевропейския тип стопанско и социално устройство, така че именно над тази обективно променяща се база се развива нуждата от адекватно художествено-естетическо (литературно) съзнание, т. е. от конвергенция – от изравняване по отношение на естетическите интереси, възгледи, вкусове. Ето защо, от такава диалектическа позиция е по-основателно да се говори не за ускореност, а за успоредяване на литературния ни пулс като периодичен издателски процес. Според тази гледна точка, ако сполучливо я наречем „външна“, старозагорският литературен ареал, като възлов органичен елемент от общобългарската литературна платформа в разглеждания времеви контекст, е с догонващ идейно-художествен, събитиен характер спрямо европейския еталон…
По отношение обаче на своите специфични функции, на адекватността си към обществените потребности, „вътрешно погледнато”, българската литература, отразена във въпросната старозагорска периодика например, във всеки случай не е закъсняваща. Самият процес на национално успоредяване, вплетен в завещаните ни образци от старозагорския периодичен печат между 1882 и 1944 година, е пределно сложен и противоречив! Той не се извършва синхронно, нито анонимно спрямо литературните процеси, които му влияят отвън, но затова пък напълно съответствува на българската изконна социокултурна среда, на ситуацията вътре в нея. Българската литература и откърмените от нея автори (включително и старозагорските), които вторично я съграждат, показват, ала и обезпечават висока адаптивност – природна способност да приемат, да усвояват и модифицират позитивно опита на литератури и култури от друг тип, както и да развиват тематично онова, което идва по собствения им житейски и художествено-развоен път… Именно това артистично преображение, извиращо неспирно от генетичните емоционални глъбини на българското историческо съзнание, бликащо вековно от обдарените свише недра на българското литературно мислене като национален житейско-художествен модел, са ония строго специфични, ярко отличителни, но и социално ефикасни белези в отделните стилове, жанрове и тематични клонове на интерпретирания тук старозагорски периодичен печат, открояващи го характерно, дори поучително в динамиката на литературно-философското и подсъзнателно публично експониране.[8]
Процесът като културен рейд във времето е обективен и необратим, той непрестанно градира и се обогатява в духовните си измерения, за да утвърди още в края на ХІХ век Стара Загора като едно от най-известните и предпочитани средища в националната литературно-естетическа обнова и съпътстващата я периодична издателска дейност. Явлението „литературна Стара Загора“ в този смисъл е симптоматично, то бележи своята ерупция „на границата между 10-те и 12-те години на ХХ век“ (К. Коняров) – тогава, когато този процес достига кулминация в развитието си, но и в общобългарското си художествено-социално самоосмисляне, и Стара Загора е отличително назована „градът на поетите“[9]. Европеизиращата се старозагорска интелигенция, духовните люде на Стара Загора, все още носещи в съзнанието си окървавения спомен от огненото кръщение през юли 1877 година, освен че традиционно са любещи патриоти, в една или друга степен са вече активно притегляни и от света. С основание бихме изтъкнали, че творците и издателите на възстановената след Сюлеймановия погром Стара Загора са повече европейци, отколкото старозагорци! И тук, без коментар, се налага отново да цитираме някои от имената на новата старозагорска, следосвобожденска, национално утвърдена литературна плеада: Георги Бакалов, Кирил Христов, Георги Илиев, Димитър Подвързачов, Ботьо Савов, Георги Райчев, Борис Бакалов, Николай Лилиев, Иван Хаджихристов, Атанас Ат. Илиев, Борис Марзоханов, Гео Милев, Никола Икономов, Иван Мирчев, Добчо Попов, Магда Петканова, Офелия Касабова, Иван Захариев, Ами Бакалов, Веселин Ханчев…
Не е случайно тогава, че тъкмо в Стара Загора в началото на ХХ век и предимно в невралгичния период около Балканската и Първата световна войни, въпреки придошлия след националните крушения всеобщ песимизъм, се раждат постъпателно десетки оригинални, национално значими (периодични) литературно-естетски издания. Само в един ограничен, съобразно времевите критерии на литературно-издателския процес, 15-годишен отрязък (1911 – 1926 г.) в Стара Загора излизат девет различни в облика си литературни списания, чиято идейно-съдържателна същност, високо естетизиран европейски критерий, прецизен авторски подбор и документирана периодика са повече от показателни. А всъщност заглавията им, красиви и вълнуващи с експресията си, но почти забравени в днешния ден, озаряват стъпалата на онзи нетленен духовен мост, по който лирическите ни предци, преодолявайки обратите на времето, възхождат до нас: „Искрици“ (1911), „Ранни цветя“ (1913), „Трептящи акорди“ (1914), „Хризантеми“ (1916 – 1918), „Лада“ (1919), „Златно руно“ (1920 – 1921), „Голгота“ (1921 – 1923), „Оранжева заря“ (1923), „Земя“ (1925 – 1926).[10] Към тях трябва да прибавим още и популярните сред старозагорци списания „Туристически живот“ (1922) и „Християнка“ (1923 – 1943), които, наред със своите специфични материали, печатат традиционно и литературни произведения.[11] Но в един по-продължителен период в Стара Загора гастролират и няколко твърде интересни ученически издания, от които особено внимание заслужава „Ехо“. В течение на петнадесет календарни години (1920 – 1934), тъкмо възторженият глас на списание „Ехо“ – орган на едноименния литературен кръжок при Мъжката гимназия „Иван М. Вазов“, играе ролята на „духовен ускорител“, подпомагащ, а и реално обогатяващ общия фон на старозагорския и националния литературен процес… Едва ли в друг български провинциален град в онова катаклично, морално съкрушено, а и социално рухнало, обезверено време би възникнало подобно аристократично-възвишено, верижно литературно-издателско явление? Протуберансът на периодичния печат в Стара Загора, особено в оценъчно-уедреното четиридесетилетие между 1894 и 1934 година, е удивителна културисторическа, народопсихологическа реалност не само за новия естетически дух на Стара Загора, но и за новия, все по-модерен дух на България!
Що се отнася до визираното, дълбоко потулено от наноса на десетилетията месечно списание за лирика „Лада“, появило се внезапно като ярък, бързо догорял метеор в художественото небе на Стара Загора през първата следвоенна (1919) година – непосредствено след края на „Хризантеми“, длъжни сме да изясним окончателно и неговия статут. Оказва се, че от изданието, носещо претенциозното име на славянската богиня Лада, чийто съставител и редактор е старозагорецът Борис Марзоханов[12] – поет, израснал в литературното окръжение на Добчо Попов и един от ревностните сътрудници на предшествуващато списание „Хризантеми“, излиза само първият (и единствен) брой, отпечатан при това в Пловдив… Но това категорично не е основание списание „Лада“ да се счита за пловдивско, както неправилно през 1962 година е отразено в академичната поредица „Български периодичен печат“ (вж. Т.1, с. 435, № 3401). В случая подкрепяме напълно констатацията на К. Коняров, който в цитираната му посмъртна книга „Градът на поетите“ (2007), по отношение на „Лада“, директно твърди: „Редакторът Б. Марзоханов в Пловдив е намерил по-изгодни условия – там е отпечатал и списанието”[13]. Същевременно не бива да пропущаме и обстоятелството, че именно в Пловдив (пет години по-преди) е отпечатана и третата книжка на друго емблематично старозагорско литературно издание – символистичното списание „Трептящи акорди“! Обаче, говорейки конкретно за „Лада“, един от чиито уникални броеве е оцелял в книжовната съкровищница на Музей „Литературна Стара Загора“ (ОФ, № 326), резонно е да припомним, че някои от ощастливените му поетически сътрудници, апологети на късния български символизъм през въпросната 1919 година, са били: Емануил Попдимитров, Ботьо Савов, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Стефана Ангелова, Добчо Попов, Ванимил Димитров, Борис Марзоханов, Койчо Лазаров…
Социологизираме ли в исторически план старозагорската книжовно-издателска проблематика, пренасяйки я логично, но сега и обратно върху панорамата на цялостния български литературен процес, неминуемо ще стигнем до изначалното, основополагащо, но често подминавано становище: Именно Съединението на Северна и Южна България, което превръща през 1885 година страната ни в една относително по-голяма, органична национална единица, обединяваща енергията и средствата на двете единосъщни демографски части за общи стопански и културни цели, става водораздел в развитието и на новия български (в частност старозагорски) периодичен печат – та чак до средата на ХХ век!… Пределна, аксиоматична истина е, че всяка цивилизационна епоха завършва онова, което по едни или други причини е заченато, понякога и само идейно, от предходната. Възрожденската „етноцентрична“ по стил и „монотеична“ по възглед епоха, експонирана еталонно-отчетливо в лоното на старозагорския културен ареал, постепенно започва да се руши и още през 80-те години на ХІХ век се променят съответните и на първо място възловите, непоклатимо-унаследени черти от монолитността на „лирическия човек“. Оттам нататък в европеизираща се България, но и във възстановяваща се Стара Загора, следват новите и поетапни комплексно-вариантни натрупвания, които пък предизвикват от своя страна не толкова количествените, а автентичните качествени скокове към смяна на възрожденската и утвърждаване на по-модерна национална поетика в литературата и по правило – в динамиката и акуратността на литературно-издателската периодика.
В Стара Загора още през втората половина на 80-те години на посоченото емоционално-напрегнато възрожденско ХІХ столетие, новата прагматична действителност предлага все нови и качествено други условия от социокултурен разред, в които по други чувствени и идейни пътища се изгражда и новата творческа индивидуалност на литературната личност. Новите български, необратимо европеизиращи се условия ускоряват и в старозагорски контекст всеобщите фази, но конкретизират и детайлите, и самите темпове на промените, примерно в поетиката на Кирил Христов, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Иван Хаджихристов, Гео Милев, Иван Мирчев, Ами Бакалов – изконни промени и духовно съпреживян, изстрадан устрем у старозагорските символисти към една новооткрита от тях, пулсираща, хуманитарна функционалност, която строителите на периодичния ни литературен печат от онова невъзвратимо, очарователно време са зазидали съзнателно и спасително в сферите на общата българска поетика.
Този „революционизиращ“ процес е особено закономерен за Стара Загора, където в късните години на ХІХ и най-вече в първите две национално-консолидиращи десетилетия на ХХ век, неговите духовни изригвания се проявяват спонтанно, дори драстично, съобразявайки се, въпреки всичко, с универсалното човеколюбие на българското литературно и абстрактно-художествено светоусещане. Но този изключително български, драматичен художествено-естетически процес на класическо възмогване из хаоса на настоящето и ревностно, изкупително себеоткриване в селенията на висшето словесно изкуство, обаче е индуктивно характерен и за други балкански, а и за славянските страни, били под чуждо господство… Все пак в Стара Загора той достига своя безспорен и всепризнат апогей посредством модернистичните идейни стремления и същности, закодирани своевременно в старозагорската литературна периодика, като не спира рейда си – чрез нея – и през следващите художествено-исторически стъпала на епохата.
Из периодичните издания в Музей „Литературна Стара Загора“
[2] Богданов, И. Българска литературна периодика, Издателство на Отечествения фронт, София, 1972, с. 5.
[3] Андреев, Б. Начало, развой и възход на българския периодичен печат, Т. ІІ, София, 1948, с. 213; Също: Бобчев, С. Преглед на българския (периодичен) печат 1844 – 1894 г., София, 1894, с. 116.
[4] Матев, И. Сълзите на Даскал Петър Иванов (Литературно-творчески житиепис: 1847 – 1927). – В: „Кула“, Списание за култура, г. ХХІІ, бр. 2, 2009, Казанлък, с. 79-91 (вж. с. 79).
[5] Коняров, К. Градът на поетите (Принос към литературната история на Стара Загора), Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2007, 192 с. (вж. с. 4).
[6] Речник на българската литература: Т. 1, 2, 3 – 1976, 1977, 1982. Българска академия на науките – Институт за литература, Издателство на БАН, София; Също: Коняров, К. Цит. съч. (С., 2007). – И др.
[7] Матев, И. Научно-творчески доклад до кмета на Община Стара Загора проф. Светлин Танчев, относно: „Културно-историческата и идейно-естетическа същност на веществено-документалните, архивно-ръкописни и художествени фондове на Музей „Литературна Стара Загора“. – В: Музей „ЛСЗ“, Община Стара Загора – Административен архив: Изх. № 18 (10 юли 2008 г.; Вх. № 45-00-32) 10 юли 2008 г.
7-а „Периодичен печат Стара Загора 1882 – 1944“, Своден библиографски указател, Съставители: Мима Атанасова, Слава Драганова; Библиотека „Родина“ – Стара Загора, Община Стара Загора, Печат: Полиграф Юг – Хасково, 2010 г., 224 с. (вж. с. 8); С ъ щ о: Матев, Иван. „Литературната периодика – огледало на Духа. (Към старозагорския предмодерен печат 1882 – 1944)“. – В: „КУЛА“, Списание за култура, г. XXIII, бр. 3 – 4, 2010 г., Казанлък.
[8] Настоящите ми разсъждения и оценки почиват и върху допълнително направени справки в: а/ „Български периодичен печат 1844 – 1944“, С., Цит. изд. – Т.: 1, 2, 3, 4, 5 (вж. тук и бел. 1); б/ „Български книги 1878 – 1944“, Т. І (А – Б) и Т. ІІ (Г – З), Библиографски указател, Под редакцията на ст.н.с.д-р Димитър Иванчев и ст.н.с. Велчо Ковачев, Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, София, 1978 г.; в/. „Периодика и литература“, Т. 1 (Литературни списания и вестници, смесени списания, хумористични издания: 1877 – 1892), Българска академия на науките – Институт за литература, Издателство на БАН, София, 1985 г. (1065 с.).
[9] Според Константин Коняров, отговор на въпроса кога Стара Загора е наречен „градът на поетите“ дава Николай Пепелев (Тодор Недков) във фейлетона си „Писателите на Стара Загора“ (в. „Юг“, Пловдив, бр. 1387 от 1923 г.).
[10] Относно специализираните литературно-художествени списания, излизали в Стара Загора в периода: 1911 – 1926 г., тезата ни се покрива с хронологията, възприета и от К. Коняров. – В: Коняров, К. Цит. съч. –„Градът на поетите (Стара Загора)“, С., 2007, с.: 10, 57 (вж. тук и бел. 5).
[11] Коняров, К. Пак там, с. 57.
[12] Марзоханов, Борис (1894, Стара Загора – 1955, Момчилград). Поет и белетрист, издава списание „Лада“ (1919 г.). Автор на девет книги: „Капки от дамаджаната ми“ (Весели разкази), София, 1942; „Песни за селото“ (Стихове), Кърджали, 1942; „Освободена земя“ (Стихове)/, София, 1943; „Земя“ (Стихове), Хасково, 1944; „Септемврийски дни“ (Стихове), Хасково, 1944; „Метличина“ (Стихове), София, 1947; „Устав на бунаците в света“ (Хумор и сатира); „Очите на героя“ (Разкази); „Жетвари“ (Стихове). Посочените книги на Б. Марзоханов се съхраняват във фонда на Музей „Литературна Стара Загора“ – върху титулната страница на всяка от тях има ръкописно дарствено посвещение от автора към старозагорския писател-фантаст Георги Илиев.
[13] Коняров, К. Цит. съч. (бел. 5) – За сп. „Лада“, вж. с.: 72, 176.
* * *
Фотообработка на илюстрациите и дизайн към публикацията: Яна Ленова
Български