БЛАЖЕНИЯТ

Иван МАТЕВ

Директор на Музей „Литературна Стара Загора“

БЛАЖЕНИЯТ

Пиер Джорджо Фрассати – младежът от Торино, отдал живота си за хората… [1]

Из „Италианска виза“

На 20 май 1990 година пред десетки хиляди вярващи, дошли в Рим от всички краища на света, по време на грандиозна служба на площада „Св. Петър“, папа Йоан-Павел II причисли Пиер Джорджо Фрассати към ликовете на Блажените.

Кой е Пиер Джорджо Фрассати?

Запознаването ми с неговата личност стана шест години по-рано – на 6 април 1984 година, в навечерието на Великденските празници, когато в атриума на втората по големина римска базилика „Сан Джовани ин Латерано“ – в качеството си на един от поканените – слушах проповедта на кардинал Уго Полетти, генерален викарий на Светия Дух в Папската конгрегация. На това свещено място него ден тържествено бе открита голяма ретроспективна изложба, проследяваща живота и делата на бъдещия Блажен.

Грижливо подготвяна в течение на години от Центъра за връзки и изучаване на Европа, чийто стипендиант бях по това време, изложбата представяше и един от аспектите в работата на този международен културологичен институт – възкресяване името на неговия духовен патрон Пиер Джорджо Фрассати. А възвишените християнски идеали и човеколюбивите дела, осъществил в краткия си живот Пиер Джорджо Фрассати, вече се преоткриваха от младото италианско поколение, а и от световната християнска общност. Затова, разбира се, бе помогнало и великолепното животописно изследване на Лучиана Фрассати „Пиер Джорджо в дните на своя живот“ – книга, появила се успешно на два пъти (1975 и 1979 г.) в каталога на римското издателство „Студиум“.

Италианската телевизия предаваше пряко откриването на изложбата, обемаща всички галерии и ниши в огромния прѝтвор на „Сан Джовани ин Латерано“. А вечерта, в моята сумрачно-изящна стая на площад „Чита Леонина“ – само на двадесетина метра от папския катедрален храм „Св. Петър“, аз видях и себе си в един от репортажите на късния телевизионно-информационен блок.

…И дочаках утринните камбани на „Св. Петър“ буден, потопен в благоговеен размисъл сред портрети и лични книги на Пиер Джорджо, седнал зад неговото писалище сред предмети и албуми, дошли сякаш от небитието – осмисляйки всеки, изписан с красивия му почерк ред. Духът на Пиер Джорджо витаеше в римското ми жилище. Знаех, чувствах го от самото начало на пребиваването ми там, но едва нея вечер установих контакт с извънмерната му субстанция…

И все пак, кой е Блаженият Пиер Джорджо Фрассати?

Той е син на Алфредо Фрассати, основателя на могъщия вестник „Ла Стампа“ и на Аделина Аметис. Роден е в Торино на 6 април 1901 година. Учил в лицея „Массимо д’Ацело“ и в йезуитския социален институт „Иституто Сочиали“. През 1918 година постъпва в индустриално-механичния факултет на Торинската политехника, където специализира минно инженерство. За да бъде  – според думите му – „още по близо до Христос, служейки му и сред миньорите“.

През 1920 година бащата на Пиер Джорджо е назначен за посланик на Италия в Германия. В Берлин Пиер Джорджо се запознава с д-р Зоненщайм, наричан „Св. Франциск от Берлин“, с когото обикаля най-бедните квартали на града, подпомагайки бедстващите им жители. Влиза в кръговете на прогресивните студенти, запознава се и с немски католически и социални дейци. От 1920 година той се включва в Италианската народна партия, посвещавайки се на борба за правата и достойнството на човека. Със самото зараждане на фашизма Пиер Джорджо проумява неговата антихуманна същност и му се противопоставя твърдо. В това отношение получава безапелационната морална подкрепа на своя баща. В същата година лондонският вестник „Таймс“ помества статия, разказваща как героично Пиер Джорджо защитавал своя баща-демократ от нападенията на италианските фашисти и Дуче.

След 1922 година започва нов период в живота на Пиер Джорджо Фрассати. Той става член на Доминиканския орден и като мѝрянин приема името „брат Джироламо“ – в памет на великия флорентинец Джироламо Саванарола, когото Пиер Джорджо изключително почитал като ренесансов идеолог и реформатор на християнството. Пиер Джорджо членувал в множество религиозни асоциации, работата в които той считал като смисъл на своя християнски живот. Обичал планината и спорта, организирал походи със своите другари и последователи, които давали добра възможност за християнска проповед сред обществото.

Безгранично било вниманието на Пиер Джорджо към страданието и нуждите на другите, особено към бедните и болните, които той дарувал със своето време, любов, енергия, средства, със самия си живот. Като апостол той обхождал сиропиталища, старчески домове и домове за инвалиди, за безпризорни, където помагал, без да се щади, щедро отдавал себе си. Така два месеца преди да защити дипломната си работа в Торинската политехника, в самия разцвет на младостта си, Пиер Джорджо бил поразен внезапно от полиомиелит – остро заболяване на централната нервна система и гръбначния мозък. Заразата дошла коварно – в абсурдна за заболяването възраст, по време на служенето му сред бедните. Пиер Джорджо умира в Торино на 4 юли 1925 година, едва навършил двадесет и четири години. Тленните останки на Блажения Пиер Джорджо Фрассати днес се покоят в тамошния Катедрален събор.

Но какво се крие зад църковния титул „блажен“, с който е канонизиран и Пиер Джорджо?

И в източната, и в западната християнски йерархии тази каноническа степен заема средно място между мъченичеството и светителството. „Блажен“ е последната степен преди „светец“ и, разбира се, степен по-висока от „мъченик“. В историята на християнството, още в периода на неговото утвърждаване, редица заслужили за църквата дейци били официално свързвани с този светъл титул. Достатъчно е да припомним за Блажения Аврелий Августин Ипонски, на чиито теологични произведения се крепи почти изцяло религиозният догмат на Западната църква след V век. Или да се върнем още по-назад във времето, когато върху стотици източни надгробни стели към името на знатния покойник (най-често духовно лице) се изсичало на старогръцки език и номинативното прилагателно „макариус“ – „блажен“, а и суперлативният му вариант „макариотатис“ – „преблажен“.

Явно, „блаженството“ се присъждало само от висшите църковни институции в лицето на техните върховни магистрати (папи или патриарси) и то след продължителен процес на детайлно житийно и канонично проучване, който понякога продължавал десетилетия, а дори и столетия.

Конкретно за случая на Пиер Джорджо Фрассати трябва да отбележим, че неговият процес в папската конгрегация започва в годината на смъртта му и трае до 1990 година – цели шестдесет и пет години! Време, достатъчно, за да се оцени от християнско-нравствено и социално-историческо гледище духовният и жизнен път на младия италианец.

Безспорно, основно условие за „блаженство“, както и за „светителство“ е личността да отдаде не само своето състрадание и материални възможности в служба на нуждаещите се, но – при случай – и биологичното си съществуване за тях. За да се осъществи Христовата повеля: „Отдавайки най-висшия дар, своя живот, да даруваш живот“ (Както е направил през 1942 година в концентрационния лагер Освиенцим полският францискански свещеник-мисионер  Максимилиан-Мария Колбе, влязъл по свое желание в „Бункера на смъртта“, за да замени в групата на обречените един многодетен баща).

През седемте години (1918 – 1925 г.) на своето най-интензивно и почти денонощно служене на бедните, болните и обществено отритнатите – основно в Италия, но в определен период и в Германия, Пиер Джорджо още в юношеската и младежката си възраст е „подготвил“ своето по-сетнешно канонизиране. Без да има пред себе си десетилетия Христово подражание и достигаща старост апостолска дейност, само в един кратък, но неподражаемо наситен с дела отрязък от земния си път, младият Пиер Джорджо се домогва до великите и спасителни идеи на християнството. И жертвено ги реализира!

Пиер Джорджо Фрассати – земен живот – недогоряла свещ! Но живот, духовно определен, християнски осмислен, обладан всецяло от любов към Бога и ближния.

Живот, окрилян от негаснещата надежда за бъдещето…

[1] За първи път в България случаят на Блажения Пиер Джорджо Фрассати бе оповестен от автора (И. М.) през 1992 г. в старозагорското периодично списание за литература и социален живот „Участие“ (Г. II, бр. 3, 1992, с. 26 – 27). По въпроса виж също: Luciana Frassati. „Pier Gorgio Frassati i giorni della sua vita“; Edizioni Studium, Roma, 1975.