Иван Матев
Директор на Музей „Литературна Стара Загора“
ПЛАМЪКЪТ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО (I)
ИВАН ВАЗОВ, ТЕОРЕТИК И СТРОИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА 1880 – 1920 ГОДИНА
Понякога традиционните ни представи за колосалната идейно-творческа и житейска изява на
Иван Вазов са причина да гледаме на него едностранчиво, да му оставаме длъжници. (Разбира се, явлението е логично). Макар че това се отнася по-скоро до широката читателска аудитория, която знае Вазов предимно като народен поет – възпял Възраждането и героичните епопеи при Шипка и Сливница, и написал най-българския роман „Под игото“, констатацията сама по себе си е парадоксална. Защото за патриарха, за светилника на новата българска литература, ние трябва да знаем всичко! Та неговото дело съгражда цяла епоха – името му е сюблимен национален символ. А могъщото му творчество въздига над българската географска и етническа карта такъв шеметен връх, че пленявайки магически въображението с духовната си сила, идеята за предопределението на Вазовата личност превръща поета в своего рода бог-олимпиец: едновременно познат и близък, но и недостижим.
Закономерен е следователно фактът, че освен лириката, прозата и драматургията, необикновеният (бих казал Богоогласеният) литературен талант на Иван Вазов намира своето естествено (категорично отредено) поприще и в лоното на критиката. Като критик и съвременник на тогавашните европейски литературни идеолози, Вазов не ни е завещал специални теоретични трактати, а позициите му се определят от философията и нуждите на времето – те са практическо-утилитарни, насочени са към конкретната българска духовна действителност. Не е чудно тогава, че критикът Иван Вазов се изявява и определя от ограничени по обем (и предназначени тъкмо за периодични издания) рубрики, прегледи, хроники, отзиви, а и от статии пак с конкретен литературно-естетически или общокултурен характер – понякога дори с буквално художествено-дидактическо съдържание.
Обаче, това не означава, че изказаните в литературната критика на Иван Вазов съждения – твърде богати с аналитичните си оценки, същевременно – универсални и мъдри с оригинално-обобщаващите си изводи, нямат своята трайна проекция и в наши дни. В този смисъл
СЪСТОЯНИЕТО и БЪДЕЩЕТО на българската литература – ето основният двигател на Вазовото литературно-критическо перо. Върху тези два художествено-морални стълба Вазов е положил с национална грижа (обогатена от историческа предвидливост) фундамента, и свода на своето критическо поприще. Това е голямата притегателна цел, която по същество катализира естетико-оценъчната мисъл на литературния критик Иван Вазов. И абсолютно всички критически опити на носителя ѝ са адресирани към тази нова за българската литература, но съдбовно значима цел!
Годината 1880-та бележи раждането на критика Вазов. Но тя регистрира появата и на организатора на модерния литературно-критически процес у нас Вазов. Именно тогава (по негова лична препоръка) във вестник „Народний глас“ се учредява специализиран „Книжовен дял“ за „преглед и оценка на литературния живот“ в България. Тук начеващият литературен критик Иван Вазов, който тогава е на тридесет години, публикува и първата си рецензия за стихосбирката на М. Стефанович „Лира“ . Още в тия съвсем ранни години Вазов пределно вярно улавя опасностите и безкомпромисно извежда на показ (той дори поругава) причините за наличието на такива безперспективни и жалки „псевдоявления в българската литература“ като: беден дух и култура, нисък естетически вкус, тесногръдие, битовизъм, архаика, самозатваряне в локални проблеми, липсата на обективна и жизнеутвърждаваща литературно-критическа оценка.
Надянал без колебание тогата на литературен съдник (а самото поприще на съдия не му е чуждо!), Вазов посвещава по-сетне много десетилетия от съзнателната си критическа дейност в борба за отстраняване на литературните недъзи и успоредно с това – за формиране на класическия високопрофесионален модел на бъдещата българска литературна критика. И прозорливото му, и перспективно по замисъл народопсихологическо светоусещане, закърмено върху здравата, рационална и плодна почва на възрожденската ни традиция, съумява да изтръгне в зародиш пошлото от едва възмъжаващия организъм на българския литературен процес. Критикът Иван Вазов успява да разчисти, макар в нелеки схватки, прекия спасителен път за появата на обективна и пълноценна, на жизнена национално-художествена книжнина.
Сравнителното проучване на Вазовата литературно-критическа дейност в жанрово отношение показва, че най-голям е нейният дял по отношение на драматургичните произведения. Подобен афинитет към българския театър се наблюдава и в предосвобожденската епоха, но у Вазов това явление е много по-зряло, по-завършено – по-страстно. В този смисъл, разглеждайки причините за изостаналостта на родната литература (в контекста на общоевропейските духовни процеси) и в частност – на театъра, Вазов обвинява не само хората на перото. Търсейки причините за бедата, приложеният от него подход е не само конкретно-естетически, но и панорамно-социален. Публично и директно Вазов съди късогледата и егоистична, а и национално нихилистична буржоазна администрация и лабиринта на нейните бюрократични институции. Възрожденският му гняв припомня, че „В Европа правителствата жертват милиони, за да създадат монументални паметници на науката и изкуството, да тласнат напред и без това развития си прогрес, а в едва освободена България се правят неискани от никого „икономии“ в ущърб на духа и светлината.“. Наистина, колко горчиви, но актуални като обвинение и към днешни дни са словата на дядо Вазов!
Всеизвестно е, че като създател на високохудожествени литературни ценности, Иван Вазов е тънък познавач и на творческия процес. Подсъзнателно и реално той владее интелектуалните и психологически механизми на сътворяването. Към това в пълен мащаб се причисляват и актовете на критическата му изява – не само в театъра. Естествено, необикновеният, необятният критически размах на Иван Вазов не отминава и другите два основни литературни жанра: прозата и поезията. Вазовият полет на духа и в лириката, и в белетристиката обаче е неотделим от критическото витло, движещо, но и оценяващо присъствието му и там. Въпреки това, категорично трябва да подчертаем, че оценките на Вазов са общовалидни – те не са заключени егоистично в собствения му интимен микросвят, не изчерпват единствено и фатално личното му творчество. А това не би могло никога да се случи, самата мисъл за подобен подход у Вазов е абсурдна, защото Иван Вазов е народен поет – духовен баща на България. В литературно-критическата си дейност Вазов е универсален, неподвластен на времето, но макар и общочовешки – той е изконно национален. Неговите съждения и позиции са концентриран израз на българския народностен и художествен дух – при тях няма минало, настояще, бъдеще – те третират мирозданието на целокупната българска литература и както пише през 20-те години на ХХ век големият италиански българист проф. Енрико Дамиани – олицетворяват огледално нацията.
Ето защо в своите критически и литературоведчески преценки Вазов влага искреното си
разбиране, че значимостта на едно литературно произведение се определя основно от това, до каква степен то буди национални и хуманни чувства у хората; доколко – макар и съвършено построена – художествената творба дава познание за живота, тласка към емоционално-нравствени изживявания и усъвършенстване на личността; как, реализираната от автора и разпространена в обществото книга или пиеса очиства и извисява това общество, и подпомага ли се с това културното му и национално възмогване? Като писател и критик, изключително строг – безкомпромисен към себе си, Иван Вазов безпрекословно изисква и от събратята си по перо да осъзнаят реално, та чак болезнено трудностите на призванието, да осмислят с разума, но и със сърцето си необратимата отговорност, а и тоталните рискове пред творческия труд – така да подчинят и съчетаят таланта и труда, че никога да не съжаляват за написаното…
В този смисъл подчертаната критическа отзивчивост на Иван Вазов към българските произведения, подчинени на национална и патриотична тема, се определя от една страна от условията на национално-революционен подем, при който Вазов се е формирал като гражданин и творец. Но от друга страна тази му отзивчивост се явява уникален индикатор за българското бъдеще. Критикът Вазов предупреждава – вещае опасностите, посочва изход, въоръжава етнически българите със собствените им морални ценности – укрепва вярата им в корените на историческата традиция, дава духовен оплот на нацията! При това цялото мироздание на Иван Вазов – естетическите му позиции, националните му устои, дълбоко реалистичният и призивен дух на поета, а и социалният патос на статиите му – всичко у него е просмукано и кръвно споено от един неизменен национален български колорит.
След 80-те години на XIX век, та до самата си смърт през 20-те години на ХХ век Иван Вазов отстоява твърдо и непоклатимо схемата, но и същината на литературно-критическите си възгледи! Зоркият му поглед не пропуща нито един фрагмент от българския литературен процес. Не съществува литературна проява, свързана с националното самосъзнание, за която Вазов да не е казал нещо по страниците на „Народний глас“, „Наука“ или „Зора“. С истинско задоволство и благоговение той пише за книгата на Светослав Миларов „Спомени от Цариградските тъмници“, с радост посреща и „Миналото“ на Стоян Заимов. Пръв открива и окриля неспокойната и неподражаема лира на двадесетгодишния старозагорец Кирил Христов. А отношението му към апологетите на индивидуализма и символизма от кръга „Мисъл“ на д-р Кръстев, към идеалистичните теории за „самоцелността на изкуството“ личи в неговата писмена изповед пред близкия му приятел – литературният историк проф. Иван Д. Шишманов от 2 април 1920 година: „Аз никога не съм писал само за себе си или да забавлявам. Принципът „изкуство за изкуството“ във всички случаи не е мой. Мисля, ще поетът е длъжен преди всичко да поучава. Това е неговата социална мисия!“. И тази мисия Вазов ще припомня винаги в критическите си отзиви, в разговорите си, дори в своите лични писма. Явно, художествено-социалният мироглед на Вазов остава до края на дните му (през септември 1921 година) класически. Той сякаш е формиран (с глобалния си утилитарен, хуманитарен и подчертано обществен заряд) в Древна Елада по времето на Перикъл, но пък служи на България и духовно я въздига двадесет и пет столетия по-късно…
Безспорен белег на Вазовите критически прозрения е подчертано емоционалната багра, която те винаги носят. Неотменимо преплетени, мисловността и чувствата в тях се менят в зависимост от изследвания обект, но се влияят и от душевното състояние на критическия творец. При Иван Вазов писателят и културният деец, литературният критик и публицистът вървят ръка за ръка, взаимно се допълват – те са в хармонично съзвучие, в практическо единение. Именно с това се обяснява обстоятелството, че значителна част от критическото Вазово наследство третира културно-образователни, научни, етични, социално-хуманитарни, обществено-педагогически и дори чисто исторически проблеми. Писателят-критик е вършил цялата тази непосилно-обемна и разнопосочна работа в продължение на четири десетилетия (от 80-те години на XIX век до 20-те години на ХХ век) упорито и целенасочено, с ясното съзнание и с непоколебимото убеждение, че подпомага правилното насочване и стабилното уреждане на културно-историческия процес у нас. А тъкмо този дял от неимоверно широкия диапазон на Вазовата литературно-естетическа дейност (като цяло) говори особено красноречиво за мащабите, за спонтанността и остротата, за отговорността на писателския и критически поглед на Вазов. Свидетелства за огромната му ерудиция, за безграничната му осведоменост, за неговия неимоверно точен усет, относно върховните нужди на времето.
Ето, буквално в тази преломна насока Иван Вазов продължава класическите традиции на идещата от времето на Нешо Бончев (1839 – 1878 г.) българска възрожденска критика, осигурявайки нейната органична връзка с новото модерно време.
Литература:
1. Георги ЦАНЕВ. Иван Вазов, История на българската литература – т. III, Българска академия на науките – Институт за литература, София, 1970, с. 86 – 213.
2. РЕЧНИК на българската литература – т. I (А – Д), ВАЗОВ, Иван Минчев (27. VI.1850 – 22.IX.1921), Българска академия на науките – Институт за литература, София, 1976, с. 172 – 186.
3. Иван Д. ШИШМАНОВ. Иван Вазов. Спомени и документи, Изд. БАН, София, 1930.
4. Михаил АРНАУДОВ. Иван Вазов. Живот и дело, Изд. БАН, София, 1939.
5. Милена ЦАНЕВА. Из поетичния свят на Иван Вазов, София, 1965.
6. Стоян КАРОЛЕВ. Иван Вазов. Художествен метод и литературна позиция, София, 1951.
7. Георги КОНСТАНТИНОВ. Иван Вазов. Велик реалист и патриот, София, 1950.
8. Георги ДИМОВ. Литературно-критическите и естетическите възгледи на Иван Вазов, Литературен фронт, София, бр. 28, 9 юли 1970.
9. Петър ДИНЕКОВ. От повестта към драмата, Литературни образи (Иван Вазов), София, 1957.
10. Людмил СТОЯНОВ. Иван Вазов и славянството, Славяни, кн. 4 – 5, София, 1947.
11. Иван МАТЕВ. Малко познатият Вазов. (130 години от рождението на Иван Вазов), Септември, Стара Загора, бр. 82, 08.VII. 1980, стр. 4.
12. Георги ДИМОВ. Иван Вазов в борбата за създаване на национално-самобитна реалистична литература, Литературна мисъл, Изд. БАН, София, 1967.
13. Иван МАТЕВ. Непреходното у литературния герой, Септември – Съвремие, Стара Загора, бр. 155, 27.XII.1980, с. 3 – 6.
14. Енрико ДАМИАНИ. Български поети. Български писатели, Ривиста ди култура, бр. 3 – 4, 1925, „Фиали“, Рим.
15. Иван МАТЕВ. Едно италианско списание за българската литература, Литературна мисъл, кн. 7, 1988, БАН, София, с. 118 – 122; Иван МАТЕВ. Близост на духа и характера (Проф. Енрико Дамиани и българската литература в Италия), Участие, г. III, бр. 3, 1993, Стара Загора, с. 20 – 22.
16. Георги КОНСТАНТИНОВ. „Иван Вазов (1850 – 1921)“, Литературно-критическа студия. – В: Г. Константинов. „Творци на българската литература“, Историко-документален сборник; Книгоиздателство „Хемус“ – Печатница „Изгрев“, София, 1941 г., 304 с, – вж. конкр. с. 90 – 97 (с графичен портрет на Иван Вазов).
17. Иван МАТЕВ. „Иван Вазов, теоретик и строител…“, Литературо-оценъчна студия. – В: „Иван Вазов – патриархът на българската литература“, Сборник с доклади от Юбилейна научна сесия: „150 години от рождението на народния поет (Иван Ваозов)“; Изадват Съюзът на учените в България – Клон Стара Загора и Тракийският университет в Стара Загора, Издателска къща „Форум“, Стара Загора, 2001 г., 212 стр. – вж. конкр. с. 51 – 57.
18. Иван МАТЕВ. „Пламъкът на Възраждането“, Критически диптих: „Литературно-асоциативни възпоменания за двама велики българи – Иван Вазов (1850, Сопот – 1921, София) и Захарий Стоянов (1850, Медвен – 1889, Париж), – По повод 150 години от рождението им, Литературо-документална, оценъчна студия. – В: „КУЛА“, Периодично списание за литература, изкуство и култура, Г. XIII, бр. 2, 2000 г., Казанлък, с. 3 – 14 (вж. конкр. за Иван Вазов, с. 3 – 9).
19. Димо МИНЕВ. „Иван Вазов“, Документална литературно-критическа монография. (Проучвания и извори на Вазовото творчество); Издателство: „Народна култура“, София, 1967 г., 184 стр. (с приложение на художествен фотопортрет на Иван Вазов от зрелия му период).
Фоторепродукции от оригиналните експонати: Яна Ленова
Български