Никола Икономов


1896 - 1959 г.

Никола Петков Икономов е роден на 25 ноември 1896 г. в Стара Загора,  в семейството на учители. Учи прогимназия в елитно училище в Цариград, където баща му е преподавател в Българската духовна семинария, покровителствувана от Българската Екзархия. Завършва с отличие гимназия в родния си град (1913), а през 1916 г. постъпва в Народния теа­тър в София. Артистичният му дебют е през 1919 г. в ролята на цар Асен („Иванко“ от Васил  Друмев). През 1921 г. е командирован   във Виена, където  изучава  история и теория на театралното изкуство. През 20-те години  на XX век играе различни роли в София,   налагайки се с яркото си сценично присъствие, с прекрасните си външни данни и с психологическата мотивираност на героите си – Язон („Медея“ от Еврипид), Рогожин („Идиот“ по романа на Фьодор М. До­стоевски), Андрей („Три сестри“ от Антон П. Чехов), Господина („Тоз, който получава плесници“ от Леонид Н. Андреев) и  др.  През 1930 г. Никола Икономов става директор-режисьор на Русенския общински театър. През сезона 1930 – 1931 г. поставя „Потъналата камбана“ от Герхард  Хауптман и „Цар Симеон“ от Стефан Л. Костов. Той е един от основателите  на Художествения театър в София (1936 – 1937), художествен ръководител  на театрите в Пловдив и  Варна. В артистичния  си репертоар се е превъплъщавал и в образите на Фердинанд Кобург-Готски („Царска милост“ от Камен  Зидаров), Шалимов („Дачници“ от Максим  Горки) и др.  Никола Икономов е автор на осем театрални пиеси, някои от които са: романтично-историческите драми „Хан Татар“ и „Калин Орелът“, по чиито сценарий  през 50-години на XX век е заснет  първият български пълнометражен филм;  битово-психологическите комедии „Бог да прости леля“ и  „Приятел в нужда се познава“;  историческата сага „Отвъд вековете“.  Автор е и на драматизацията „Село Борово“ по едноименния роман на Крум Велков, чиято премиера се осъществява под негово ръководство в Народния театър. При Никола Икономов се наблюдава една уникална симбиоза между артистичен свят и литературно преображение, с което той заема изключително място в романтично-психологическата ни драматургия. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1949), носител е и на „Димитровска награда“ (1950). Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 17 ноември 1959 г.  

1918-1968

  • Пленницата нощ

    (Драматизация миниатюра в 2 карт.)

  • Хан Татар

    (Драма в 3 д.)

  • Война

    (Драма в 3 д.)

  • Калин Орелът

    (Пиеса в 3 д.)

  • Бог да прости леля. Наследници

    (Комедия в 3 д.)

  • Отвъд вековете

    (Историческа драма в 3 д.)

  • Приятел в нужда се познава

    (Комедия в 4 д.)

  • Хан Татар

    (Пиеса)

  • Калин Орелът

    (Пиеса)

  • Между изкуството и живота

    (Спомени)

Никола Икономов


1896 - 1959 г.

Ту заблее, ту за миг се вслуша
и нощта притихне като лес…
В триста бели агнета, Ваклуша,
не намери агнето си днес.

Роден в с. Нова махала (дн. Люляк), Старозагорски окр. Завършва гимназия в Стара Загора. Първите си стихотворения печата в местния в. „Септември“ (1950). Сътрудничи на в. „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, сп. „Пламък“, печата в сб. „Литературна Стара Загора“ (1962) и др. Работи в ч-ще „Родина“ в Ст. Загора. Чл. на СБП.

Първата стихосбирка на К. „Сърце под ямурлука“ разкрива здравите му връзки със земята и със селския народ — народ от орачи, хайдути и поети. Сърдечност и нежност крият огрубелите от труд селяни. С по-голямо тематично разнообразие е стихосбирката „Селски песни“. „Сто работни вола“ съдържа по-зрели и идейно осмислени художествени творби, с обществена ангажираност и конкретен адрес — съвременника. К. е автор и на пиесата „Студена земя“, поставена в Старозагорския драматичен театър (1965) и във Врачанския театър (1966). Творбите му са превеждани на рус. и словаш. език.

Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.

1918-1968

  • Пленницата нощ

    (Драматизация миниатюра в 2 карт.)

  • Хан Татар

    (Драма в 3 д.)

  • Война

    (Драма в 3 д.)

  • Калин Орелът

    (Пиеса в 3 д.)

  • Бог да прости леля. Наследници

    (Комедия в 3 д.)

  • Отвъд вековете

    (Историческа драма в 3 д.)

  • Приятел в нужда се познава

    (Комедия в 4 д.)

  • Хан Татар

    (Пиеса)

  • Калин Орелът

    (Пиеса)

  • Между изкуството и живота

    (Спомени)

Снимки

Видео материали

Никола Икономов


1896 - 1959 г.

Никола Петков Икономов е роден на 25 ноември 1896 г. в Стара Загора,  в семейството на учители. Учи прогимназия в елитно училище в Цариград, където баща му е преподавател в Българската духовна семинария, покровителствувана от Българската Екзархия. Завършва с отличие гимназия в родния си град (1913), а през 1916 г. постъпва в Народния теа­тър в София. Артистичният му дебют е през 1919 г. в ролята на цар Асен („Иванко“ от Васил  Друмев). През 1921 г. е командирован   във Виена, където  изучава  история и теория на театралното изкуство. През 20-те години  на XX век играе различни роли в София,   налагайки се с яркото си сценично присъствие, с прекрасните си външни данни и с психологическата мотивираност на героите си– Язон („Медея“ от Еврипид), Рогожин („Идиот“ по романа на Фьодор М. До­стоевски), Андрей („Три сестри“ от Антон П. Чехов), Господина („Тоз, който получава плесници“ от Леонид Н. Андреев) и  др.  През 1930 г. Никола Икономов става директор-режисьор на Русенския общински театър. През сезона 1930-1931 г. поставя „Потъналата камбана“ от Герхард  Хауптман и „Цар Симеон“ от Стефан Л. Костов. Той е един от основателите  на Художествения театър в София (1936-1937), художествен ръководител  на театрите в Пловдив и  Варна. В артистичния  си репертоар се е превъплъщавал и в образите на Фердинанд Кобург-Готски („Царска милост“ от Камен  Зидаров), Шалимов („Дачници“ от Максим  Горки) и др.  Никола Икономов е автор на осем театрални пиеси, някои от които са: романтично-историческите драми „Хан Татар“ и „Калин Орелът“, по чиито сценарий  през 50-години на XX век е заснет  първият български пълнометражен филм;  битово-психологическите комедии „Бог да прости леля“ и  „Приятел в нужда се познава“;  историческата сага „Отвъд вековете“.  Автор е и на драматизацията „Село Борово“ по едноименния роман на Крум Велков, чиято премиера се осъществява под негово ръководство в Народния театър. При Никола Икономов се наблюдава една уникална симбиоза между артистичен свят и литературно преображение, с което той заема изключително място в романтично-психологическата ни драматургия. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1949), носител е и на „Димитровска награда“ (1950). Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 17 ноември 1959 г.  

1918-1968

  • Пленницата нощ

    (Драматизация миниатюра в 2 карт.)

  • Хан Татар

    (Драма в 3 д.)

  • Война

    (Драма в 3 д.)

  • Калин Орелът

    (Пиеса в 3 д.)

  • Бог да прости леля. Наследници

    (Комедия в 3 д.)

  • Отвъд вековете

    (Историческа драма в 3 д.)

  • Приятел в нужда се познава

    (Комедия в 4 д.)

  • Хан Татар

    (Пиеса)

  • Калин Орелът

    (Пиеса)

  • Между изкуството и живота

    (Спомени)

Никола Икономов


1896 - 1959 г.

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа...

Из „Посвещение“

Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.

Биографията на автора

1958-1976

 

  • Сърце под ямурлука

    (Стихосбирка)

  • Селски песни

    (Стихосбирка)

  • Сто работни вола

    (Стихосбирка)

  • СТУДЕНА ЗЕМЯ

    (Пиеса в 5 д)

  • ЕСЕННА ТИШИНА

    (Стихове)

  • Сърце под ямурлука

    (Стихосбирка)

  • Селски песни

    (Стихосбирка)

  • Сто работни вола

    (Стихосбирка)

  • СТУДЕНА ЗЕМЯ

    (Пиеса в 5 д)

  • ЕСЕННА ТИШИНА

    (Стихове)