Никола Петков Икономов е роден на 25 ноември 1896 г. в Стара Загора, в семейството на учители. Учи прогимназия в елитно училище в Цариград, където баща му е преподавател в Българската духовна семинария, покровителствувана от Българската Екзархия. Завършва с отличие гимназия в родния си град (1913), а през 1916 г. постъпва в Народния театър в София. Артистичният му дебют е през 1919 г. в ролята на цар Асен („Иванко“ от Васил Друмев). През 1921 г. е командирован във Виена, където изучава история и теория на театралното изкуство. През 20-те години на XX век играе различни роли в София, налагайки се с яркото си сценично присъствие, с прекрасните си външни данни и с психологическата мотивираност на героите си – Язон („Медея“ от Еврипид), Рогожин („Идиот“ по романа на Фьодор М. Достоевски), Андрей („Три сестри“ от Антон П. Чехов), Господина („Тоз, който получава плесници“ от Леонид Н. Андреев) и др. През 1930 г. Никола Икономов става директор-режисьор на Русенския общински театър. През сезона 1930 – 1931 г. поставя „Потъналата камбана“ от Герхард Хауптман и „Цар Симеон“ от Стефан Л. Костов. Той е един от основателите на Художествения театър в София (1936 – 1937), художествен ръководител на театрите в Пловдив и Варна. В артистичния си репертоар се е превъплъщавал и в образите на Фердинанд Кобург-Готски („Царска милост“ от Камен Зидаров), Шалимов („Дачници“ от Максим Горки) и др. Никола Икономов е автор на осем театрални пиеси, някои от които са: романтично-историческите драми „Хан Татар“ и „Калин Орелът“, по чиито сценарий през 50-години на XX век е заснет първият български пълнометражен филм; битово-психологическите комедии „Бог да прости леля“ и „Приятел в нужда се познава“; историческата сага „Отвъд вековете“. Автор е и на драматизацията „Село Борово“ по едноименния роман на Крум Велков, чиято премиера се осъществява под негово ръководство в Народния театър. При Никола Икономов се наблюдава една уникална симбиоза между артистичен свят и литературно преображение, с което той заема изключително място в романтично-психологическата ни драматургия. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1949), носител е и на „Димитровска награда“ (1950). Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 17 ноември 1959 г.
1918-1968
-
Пленницата нощ
(Драматизация миниатюра в 2 карт.)
-
Хан Татар
(Драма в 3 д.)
-
Война
(Драма в 3 д.)
-
Калин Орелът
(Пиеса в 3 д.)
-
Бог да прости леля. Наследници
(Комедия в 3 д.)
-
Отвъд вековете
(Историческа драма в 3 д.)
-
Приятел в нужда се познава
(Комедия в 4 д.)
-
Хан Татар
(Пиеса)
-
Калин Орелът
(Пиеса)
-
Между изкуството и живота
(Спомени)
Ту заблее, ту за миг се вслуша
и нощта притихне като лес…
В триста бели агнета, Ваклуша,
не намери агнето си днес.
Роден в с. Нова махала (дн. Люляк), Старозагорски окр. Завършва гимназия в Стара Загора. Първите си стихотворения печата в местния в. „Септември“ (1950). Сътрудничи на в. „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, сп. „Пламък“, печата в сб. „Литературна Стара Загора“ (1962) и др. Работи в ч-ще „Родина“ в Ст. Загора. Чл. на СБП.
Първата стихосбирка на К. „Сърце под ямурлука“ разкрива здравите му връзки със земята и със селския народ — народ от орачи, хайдути и поети. Сърдечност и нежност крият огрубелите от труд селяни. С по-голямо тематично разнообразие е стихосбирката „Селски песни“. „Сто работни вола“ съдържа по-зрели и идейно осмислени художествени творби, с обществена ангажираност и конкретен адрес — съвременника. К. е автор и на пиесата „Студена земя“, поставена в Старозагорския драматичен театър (1965) и във Врачанския театър (1966). Творбите му са превеждани на рус. и словаш. език.
Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.
1918-1968
-
Пленницата нощ
(Драматизация миниатюра в 2 карт.)
-
Хан Татар
(Драма в 3 д.)
-
Война
(Драма в 3 д.)
-
Калин Орелът
(Пиеса в 3 д.)
-
Бог да прости леля. Наследници
(Комедия в 3 д.)
-
Отвъд вековете
(Историческа драма в 3 д.)
-
Приятел в нужда се познава
(Комедия в 4 д.)
-
Хан Татар
(Пиеса)
-
Калин Орелът
(Пиеса)
-
Между изкуството и живота
(Спомени)
Снимки
Видео материали
Никола Петков Икономов е роден на 25 ноември 1896 г. в Стара Загора, в семейството на учители. Учи прогимназия в елитно училище в Цариград, където баща му е преподавател в Българската духовна семинария, покровителствувана от Българската Екзархия. Завършва с отличие гимназия в родния си град (1913), а през 1916 г. постъпва в Народния театър в София. Артистичният му дебют е през 1919 г. в ролята на цар Асен („Иванко“ от Васил Друмев). През 1921 г. е командирован във Виена, където изучава история и теория на театралното изкуство. През 20-те години на XX век играе различни роли в София, налагайки се с яркото си сценично присъствие, с прекрасните си външни данни и с психологическата мотивираност на героите си– Язон („Медея“ от Еврипид), Рогожин („Идиот“ по романа на Фьодор М. Достоевски), Андрей („Три сестри“ от Антон П. Чехов), Господина („Тоз, който получава плесници“ от Леонид Н. Андреев) и др. През 1930 г. Никола Икономов става директор-режисьор на Русенския общински театър. През сезона 1930-1931 г. поставя „Потъналата камбана“ от Герхард Хауптман и „Цар Симеон“ от Стефан Л. Костов. Той е един от основателите на Художествения театър в София (1936-1937), художествен ръководител на театрите в Пловдив и Варна. В артистичния си репертоар се е превъплъщавал и в образите на Фердинанд Кобург-Готски („Царска милост“ от Камен Зидаров), Шалимов („Дачници“ от Максим Горки) и др. Никола Икономов е автор на осем театрални пиеси, някои от които са: романтично-историческите драми „Хан Татар“ и „Калин Орелът“, по чиито сценарий през 50-години на XX век е заснет първият български пълнометражен филм; битово-психологическите комедии „Бог да прости леля“ и „Приятел в нужда се познава“; историческата сага „Отвъд вековете“. Автор е и на драматизацията „Село Борово“ по едноименния роман на Крум Велков, чиято премиера се осъществява под негово ръководство в Народния театър. При Никола Икономов се наблюдава една уникална симбиоза между артистичен свят и литературно преображение, с което той заема изключително място в романтично-психологическата ни драматургия. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1949), носител е и на „Димитровска награда“ (1950). Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 17 ноември 1959 г.
1918-1968
-
Пленницата нощ
(Драматизация миниатюра в 2 карт.)
-
Хан Татар
(Драма в 3 д.)
-
Война
(Драма в 3 д.)
-
Калин Орелът
(Пиеса в 3 д.)
-
Бог да прости леля. Наследници
(Комедия в 3 д.)
-
Отвъд вековете
(Историческа драма в 3 д.)
-
Приятел в нужда се познава
(Комедия в 4 д.)
-
Хан Татар
(Пиеса)
-
Калин Орелът
(Пиеса)
-
Между изкуството и живота
(Спомени)
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа...
Из „Посвещение“
Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.
Биографията на автора
1958-1976
-
Сърце под ямурлука
(Стихосбирка)
-
Селски песни
(Стихосбирка)
-
Сто работни вола
(Стихосбирка)
-
СТУДЕНА ЗЕМЯ
(Пиеса в 5 д)
-
ЕСЕННА ТИШИНА
(Стихове)
-
Сърце под ямурлука
(Стихосбирка)
-
Селски песни
(Стихосбирка)
-
Сто работни вола
(Стихосбирка)
-
СТУДЕНА ЗЕМЯ
(Пиеса в 5 д)
-
ЕСЕННА ТИШИНА
(Стихове)