Никола Петков Икономов е роден на 25 ноември 1896 г. в Стара Загора,  в семейството на учители. Учи прогимназия в елитно училище в Цариград, където баща му е преподавател в Българската духовна семинария, покровителствувана от Българската Екзархия. Завършва с отличие гимназия в родния си град (1913), а през 1916 г. постъпва в Народния теа­тър в София. Артистичният му дебют е през 1919 г. в ролята на цар Асен („Иванко“ от Васил  Друмев). През 1921 г. е командирован   във Виена, където  изучава  история и теория на театралното изкуство. През 20-те години  на XX век играе различни роли в София,   налагайки се с яркото си сценично присъствие, с прекрасните си външни данни и с психологическата мотивираност на героите си– Язон („Медея“ от Еврипид), Рогожин („Идиот“ по романа на Фьодор М. До­стоевски), Андрей („Три сестри“ от Антон П. Чехов), Господина („Тоз, който получава плесници“ от Леонид Н. Андреев) и  др.  През 1930 г. Никола Икономов става директор-режисьор на Русенския общински театър. През сезона 1930-1931 г. поставя „Потъналата камбана“ от Герхард  Хауптман и „Цар Симеон“ от Стефан Л. Костов. Той е един от основателите  на Художествения театър в София (1936-1937), художествен ръководител  на театрите в Пловдив и  Варна. В артистичния  си репертоар се е превъплъщавал и в образите на Фердинанд Кобург-Готски („Царска милост“ от Камен  Зидаров), Шалимов („Дачници“ от Максим  Горки) и др.  Никола Икономов е автор на осем театрални пиеси, някои от които са: романтично-историческите драми „Хан Татар“ и „Калин Орелът“, по чиито сценарий  през 50-години на XX век е заснет  първият български пълнометражен филм;  битово-психологическите комедии „Бог да прости леля“ и  „Приятел в нужда се познава“;  историческата сага „Отвъд вековете“.  Автор е и на драматизацията „Село Борово“ по едноименния роман на Крум Велков, чиято премиера се осъществява под негово ръководство в Народния театър. При Никола Икономов се наблюдава една уникална симбиоза между артистичен свят и литературно преображение, с което той заема изключително място в романтично-психологическата ни драматургия. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1949), носител е и на „Димитровска награда“ (1950). Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 17 ноември 1959 г.  

Петър Иванов Иванов  е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първо­началното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва  в тамошната Духовна семинария (1864-1870). Воден от силни патриотични чувства   се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871-1872), учителствува в Сливен (1872),   в Карнобат (1873 )  и отново в Стара Загора (1874-1875 ).  През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града.  Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници  в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.  Заради тази си дейност  е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище  в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора.  След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен  за първия български търгов­ски консул  в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител  в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък;  Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов  действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа  „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото  лирическо  творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни.    Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.