ПЛЕННИК НА ИСТИНАТА И КРАСОТАТА

/Тайният глад на душата/

Николай Лилиев е най-светлият и най-чистият лирик в новата българска, а вероятно – и в европейската символистична поезия на XX век! Всъщност, Лилиевата поезия, уподобима на серафичен небесен стон, затваря бавно и смирено – с предопределението на древна тракийска поличба, една от последните и най-съкровени страници на късния символизъм в европейското духовно преосъществяване – в мисленето, в глобалното мистическо изживавяне на модерните творци, които ражда радикално преобразувалата се вече Европа…

„Пленник на Истината и Красотата“ е материалната веществено-документална реализация на един мой личен, подчертано субективен, дългогодишен рейд в света на Лилиев, където, осъзнал привилегированата си кауза, аз неотклонно – с изследователски опити, анкети и творчески интерпретации – съм се стремил, но и трепетно приближавал към духа на големия старозагорски, на непостижимия български поет…

Благодаря за този свиш дар, който дълбоко вярвам, че ми е разрешен от самия Лилиев!

Самият аз – подвластен на фактите, но и вдъхновен от истината за моралната красота на Лилиевата личност, постепенно достигнах до изконната за същността на поета формула: Лилиев е бил винаги абсолютно убеден в това, което пише, той никога не е изговарял думи, в които не вярва! И това е, може би, най-важният аспект в неговия благороден индивидуализъм…В един от разговорите ми за Лилиев, навремето – през 80-те години на изминалия XX век, проф. Боню Ангелов буквално възкликна: „Николай Лилиев бе най-човечният човек, когото познавах!“…И сякаш, за да потвърди анахронично тази оценка за себе си, поетът някога пророчески бе написал:

Аз виждам брат у всеки непознат,

и сред тълпата, що гърми край мене,

мечтите неродени се възеха.

/из „Градът“/

Но макар и вътрешно свръхдраматична и социално неспокойна, лириката на Лилиев е винаги символистично извисена, устремена е фатално и, разбира се, спасително към отвъдните селения на Духа. Окъпана в слънце, песента му получава интимните духовни измерения на молитвения призив:

Боже, в тоя цветен кът

мойта вяра окрили.

 

Ето как още през 1920 година в една от „песните“ му благодатната интуиция е докоснала с озарение Николай Лилиев и той преминава отвъд видимата удивителна хармония на „сърдечния свиден кът“, тъй като предусеща другата, Божията несътворена светлина, усеща как от плещите на душата се снемат и решават „свръхземните въпроси“, които и според Яворов „никой век не разреши“…И смутеният, но и екстатичен Лилиев възклик иска да задържи мига на прозрението като Гьотевия Фауст, но и трансцедентно вопие към скритото присъствие на Бога, „за да окрили духом него, маловереца, с явната исихастка вяра в Себе Си“. Защото, както пише проф. Димитър Кенанов в труда си за „Симеон Метафраст и православната славянска агиография“ /Изд. „ПИК“, Велико Търново, 1997/: „Да бъдеш духом крилат е върховен дар Божи за светиите, а цялото сътворено мироздание е разтворена книга, която мълви за Божието всеприсъствие в „непристъпната Светлина, в която обитава Бог…“. /Из 1 Послание на Св. апостол Павел до Тимотей, 6:16/ Но нима това лирическо състояние у поета Лилиев, не е класическият атестат за духовното смирение у човека Лилиев – онова субективно промислено, тихо християнско смирение и благородно себеотричане, което по същество е постигане на висше житейско, морално и личностно извисяване!

В тази гносеологическа перспектива – относно универсалния дух на Лилиев, бихме запитали: Какво, все пак, остава недоизказано, непреживяно, непостигнато в Лилиевата естетика, в мисловните и сърдечни Лилиеви пориви? Според мен, остава: недописаното, неоскверненото, неизплаканото – остава „тайният глад на душата“ у Лилиев, чиито оцелели стонове /заключени и под абстрактните похлупаци на моите изследователски спомени/ ще изяснят защо съм назовал есеистичното си слово за Лилиев „Пленник на Истината и Красотата“…