Иван Хаджихристов


1892 - 1970 г.

...А нявга в стария квартал -
/аз: млад поет, ти: моя Анна!/
свърши се буйний карнавал;
аз ида: вечерта е странна!
И чуден бледният опал.
А некролог, на него: Анна
умря за всички ни. Печал...


И Анна – във далечна смърт,
и Анна – онемяла птица,
която за последен път
прeмрежи тежките ресници
във ярък, карнавален ден,
и Анна – онемяла птица,
и гледам тъмен, изумен.

Из „Анна“

Иван Мирчев Хаджихристов е роден на 1 април 1892 г. в Стара Загора. През 1912 г. завършва гимназия в родния си град. Живее и работи в Стара Загора като подсекре¬тар на Окръжния съд (1920 – 1922), завеждащ Градската библиотека (1924-1934), директор на Радио Стара За¬гора (1935-1948), началник-отдел „Наука и изкуство“ при Окръжния народен съвет. Член на Съюза на българските писатели. Иван Хаджихристов е драматичен поет, чиято лирика не е лишена и от мистични отенъци. Както и Лилиев, той е представител на късния европейски символизъм в поетическата панорама на България. Първото си стихотворение „Хризантеми“ печата през 1908 г. в списание „Светлина“. Сътрудничи непрестанно с лирически творби на изданията “Везни“, „Барабан“, „Кавал“, „Хиперион“, „Литературен глас“, „Съвременник“, „ЛИК“, „Хризантеми“, „Гребец“, „Кула“, „Златорог“, „Златно руно“, „Начало“ и др. В по-ново време негови стихове активно се появяват в „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Пламък“, „Септември“ и други национални издания. В лирическата си палитра Иван Хаджихристов влага драматично изживяни и от самия него социални акценти, разработвайки мотивите на скръбта и крушението на идеалите. Поемите му „Гибел“ и „Анна“ са истински психологически шедьоври, но и трагични откровения за следвоенните поколения – до края на 30-те години на XX век. Лирическият му герой е надарен с особена чувствителност, той е лесно раним, подтиснат е от суровостта на живота, сякаш носи у себе си кайновска обреченост. Иван Хаджихристов умира в София на 23 декември 1970 г.

1924 – 1968

  • Гибел

    (Стихотворения)

  • Елен и тора

    (Стихотворения)

  • Денят

    (Стихотворения)

  • Избрани стихотворения

  • Месецът слиза зад мен

Петър Иванов


1847 - 1927 г.

Ах, другари, чуйте мене:
Може би за сетен път.
Другаря ви клетник стене,
че оставя бащин кът.

Без да има на гроба ми
някой да заплаче с глас.
Сбогом, братя, спомняйте си;
И за мене в този час.

Из „Затворник на заточение“

Петър Иванов Иванов  е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първо­началното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва  в тамошната Духовна семинария (1864-1870). Воден от силни патриотични чувства   се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871-1872), учителствува в Сливен (1872),   в Карнобат (1873 )  и отново в Стара Загора (1874-1875 ).  През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града.  Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници  в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.  Заради тази си дейност  е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище  в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора.  След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен  за първия български търгов­ски консул  в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител  в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък;  Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов  действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа  „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото  лирическо  творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни.    Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.