И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци...
Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх -
че моят свят остава скъпа тайна.
Из „Довиждане“
Иван Мирчев Мирчев е роден на 11 октомври 1897 г. в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град през 1921 г. Започва трудовия си път като чиновник в Българска народна банка в Стара Загора, където работи до 1948 г. Първите си стихове печата през 1914 г. в столичното списание „Бисери“, издавано от Иван Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 г. списва в Стара Загора литературно-художественото списание „Хризантеми“, една от най-авторитетните и предпочитани трибуни на българските символисти. В следващите десетилетия поетът Иван Мирчев сътрудничи активно на множество елитни български издания: „Везни“, „Начало“, „Съдба“, „Златорог“, „Читалище“, „Пламък“, „Септември“, на „Млада България“, „Светлоструй“, „Кормило“, „Литературен час“, „Литературен подем“, „Златно руно“, „Гребец“, „Кула“, „Лост“, „Литературен фронт“ и др. Почти през целия XX век, като се започне от драматичната епоха около Първата световна война, та чак до 70-те и 80-те години, името му не слиза нито за година, нито за месец дори от страниците на специализирания или популярния периодичен печат. Ранната поезия на Иван Мирчев е определено свързана с традициите на символизма, но не само с българския му характер, а и с европейските реминисценции на това духовно извисено течение. Поетът дава свой оригинален принос в обогатяването на символистичната ни лирика, внасяйки откривателски елементи на предметното си въображение. Въпреки това при Иван Мирчев се наблюдава постепенно отдръпване от „чистата поезия“ на символистите. В неговите романтични видения се отваря и духовен прозорец към действителността, с нейните драматични явления. Трагичните настроения в ранните му стихосбирки „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Елегии“ в по-късен период се заменят с духовна хармония, жизнелюбие и социална заостреност, проличаващи най-добре в книгите му „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“. Хуманистичният духовен прелом у Иван Мирчев не е бурен, нито драстичен, той е тих, но последователен, затрогващ читателя със своята искреност, дълбочина и правдивост. Самият поет изповядва: „И аз мълчах и тръпнех дни, години…“. Явно, късният български символизъм у Иван Мирчев се определя като „поезия на оцеляването“! Истински аристократ на духа, поетът поддържа лична и творческа близост с най-видните интелектуалци на своето време, между които и съгражданите му Николай Лилиев и Иван Хаджихристов. Показателна е духовната му връзка с гениалния млад художник Иван Милев, на когото в началото на 20-те години на XX век той организира в дома си в Стара Загора първата самостоятелна изложба. Иван Мирчев е член на Съюза на българските писатели и на Асоциацията на европейските поети. През 1967 г. е отличен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“, а през 1970 г. е обявен за „Заслужил деятел на културата“. Носител е и на орден „Народна Република България“ (1977) и юбилеен орден „1300 години България“. Умира в Стара Загора на 14 април 1982 г.
1920 – 1976
-
Реките викат
(Стихотворения)
-
Тринадесет мистерии
(в съавт. е Ив. Хаджихристов)
-
Есенна флейта
(Стихотворения)
-
Елегии
(Стихотворения)
-
Видения
(Стихотворения)
-
Отстранена земя
(Стихотворения)
-
Златно и синьо
(Стихотворения)
-
Сонети
(Стихотворения)
-
Кажете небеса
(Стихотворения)
-
Сонети за житото
(Стихотворения)
-
Самарско знаме
(Поема)
-
Среща с Гео
(Стихотворения)
-
Прозорецът се отваря
(Стихотворения)
-
Звезди над Нева
(Стихотворения)
-
Чудесното преображение
(Стихотворения)
-
Парламент на чувствата
(Стихотворения)
-
Часовникът на стареца
(Стихотворения)
-
Избрани стихове
-
Есенни наздравици
(Стихотворения)
-
Гнездо от стъчки
(Стихотворения)
И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци...
Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх -
че моят свят остава скъпа тайна.
Из „Довиждане“
Иван Мирчев Мирчев е роден на 11 октомври 1897 г. в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град през 1921 г. Започва трудовия си път като чиновник в Българска народна банка в Стара Загора, където работи до 1948 г. Първите си стихове печата през 1914 г. в столичното списание „Бисери“, издавано от Иван Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 г. списва в Стара Загора литературно-художественото списание „Хризантеми“, една от най-авторитетните и предпочитани трибуни на българските символисти. В следващите десетилетия поетът Иван Мирчев сътрудничи активно на множество елитни български издания: „Везни“, „Начало“, „Съдба“, „Златорог“, „Читалище“, „Пламък“, „Септември“, на „Млада България“, „Светлоструй“, „Кормило“, „Литературен час“, „Литературен подем“, „Златно руно“, „Гребец“, „Кула“, „Лост“, „Литературен фронт“ и др. Почти през целия XX век, като се започне от драматичната епоха около Първата световна война, та чак до 70-те и 80-те години, името му не слиза нито за година, нито за месец дори от страниците на специализирания или популярния периодичен печат. Ранната поезия на Иван Мирчев е определено свързана с традициите на символизма, но не само с българския му характер, а и с европейските реминисценции на това духовно извисено течение. Поетът дава свой оригинален принос в обогатяването на символистичната ни лирика, внасяйки откривателски елементи на предметното си въображение. Въпреки това при Иван Мирчев се наблюдава постепенно отдръпване от „чистата поезия“ на символистите. В неговите романтични видения се отваря и духовен прозорец към действителността, с нейните драматични явления. Трагичните настроения в ранните му стихосбирки „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Елегии“ в по-късен период се заменят с духовна хармония, жизнелюбие и социална заостреност, проличаващи най-добре в книгите му „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“. Хуманистичният духовен прелом у Иван Мирчев не е бурен, нито драстичен, той е тих, но последователен, затрогващ читателя със своята искреност, дълбочина и правдивост. Самият поет изповядва: „И аз мълчах и тръпнех дни, години…“. Явно, късният български символизъм у Иван Мирчев се определя като „поезия на оцеляването“! Истински аристократ на духа, поетът поддържа лична и творческа близост с най-видните интелектуалци на своето време, между които и съгражданите му Николай Лилиев и Иван Хаджихристов. Показателна е духовната му връзка с гениалния млад художник Иван Милев, на когото в началото на 20-те години на XX век той организира в дома си в Стара Загора първата самостоятелна изложба. Иван Мирчев е член на Съюза на българските писатели и на Асоциацията на европейските поети. През 1967 г. е отличен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“, а през 1970 г. е обявен за „Заслужил деятел на културата“. Носител е и на орден „Народна Република България“ (1977) и юбилеен орден „1300 години България“. Умира в Стара Загора на 14 април 1982 г.
Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.
1920 – 1976
-
Реките викат
(Стихотворения)
-
Тринадесет мистерии
(в съавт. е Ив. Хаджихристов)
-
Есенна флейта
(Стихотворения)
-
Елегии
(Стихотворения)
-
Видения
(Стихотворения)
-
Отстранена земя
(Стихотворения)
-
Златно и синьо
(Стихотворения)
-
Сонети
(Стихотворения)
-
Кажете небеса
(Стихотворения)
-
Сонети за житото
(Стихотворения)
-
Самарско знаме
(Поема)
-
Среща с Гео
(Стихотворения)
-
Прозорецът се отваря
(Стихотворения)
-
Звезди над Нева
(Стихотворения)
-
Чудесното преображение
(Стихотворения)
-
Парламент на чувствата
(Стихотворения)
-
Часовникът на стареца
(Стихотворения)
-
Избрани стихове
-
Есенни наздравици
(Стихотворения)
-
Гнездо от стъчки
(Стихотворения)
Снимки
Видео материали
И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци...
Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх -
че моят свят остава скъпа тайна.
Из „Посвещение“
Иван Мирчев Мирчев е роден на 11 октомври 1897 г. в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град през 1921 г. Започва трудовия си път като чиновник в Българска народна банка в Стара Загора, където работи до 1948 г. Първите си стихове печата през 1914 г. в столичното списание „Бисери“, издавано от Иван Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 г. списва в Стара Загора литературно-художественото списание „Хризантеми“, една от най-авторитетните и предпочитани трибуни на българските символисти. В следващите десетилетия поетът Иван Мирчев сътрудничи активно на множество елитни български издания: „Везни“, „Начало“, „Съдба“, „Златорог“, „Читалище“, „Пламък“, „Септември“, на „Млада България“, „Светлоструй“, „Кормило“, „Литературен час“, „Литературен подем“, „Златно руно“, „Гребец“, „Кула“, „Лост“, „Литературен фронт“ и др. Почти през целия XX век, като се започне от драматичната епоха около Първата световна война, та чак до 70-те и 80-те години, името му не слиза нито за година, нито за месец дори от страниците на специализирания или популярния периодичен печат. Ранната поезия на Иван Мирчев е определено свързана с традициите на символизма, но не само с българския му характер, а и с европейските реминисценции на това духовно извисено течение. Поетът дава свой оригинален принос в обогатяването на символистичната ни лирика, внасяйки откривателски елементи на предметното си въображение. Въпреки това при Иван Мирчев се наблюдава постепенно отдръпване от „чистата поезия“ на символистите. В неговите романтични видения се отваря и духовен прозорец към действителността, с нейните драматични явления. Трагичните настроения в ранните му стихосбирки „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Елегии“ в по-късен период се заменят с духовна хармония, жизнелюбие и социална заостреност, проличаващи най-добре в книгите му „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“. Хуманистичният духовен прелом у Иван Мирчев не е бурен, нито драстичен, той е тих, но последователен, затрогващ читателя със своята искреност, дълбочина и правдивост. Самият поет изповядва: „И аз мълчах и тръпнех дни, години…“. Явно, късният български символизъм у Иван Мирчев се определя като „поезия на оцеляването“! Истински аристократ на духа, поетът поддържа лична и творческа близост с най-видните интелектуалци на своето време, между които и съгражданите му Николай Лилиев и Иван Хаджихристов. Показателна е духовната му връзка с гениалния млад художник Иван Милев, на когото в началото на 20-те години на XX век той организира в дома си в Стара Загора първата самостоятелна изложба. Иван Мирчев е член на Съюза на българските писатели и на Асоциацията на европейските поети. През 1967 г. е отличен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“, а през 1970 г. е обявен за „Заслужил деятел на културата“. Носител е и на орден „Народна Република България“ (1977) и юбилеен орден „1300 години България“. Умира в Стара Загора на 14 април 1982 г.
И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци...
Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх -
че моят свят остава скъпа тайна.
Из „Посвещение“
Иван Мирчев Мирчев е роден на 11 октомври 1897 г. в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град през 1921 г. Започва трудовия си път като чиновник в Българска народна банка в Стара Загора, където работи до 1948 г. Първите си стихове печата през 1914 г. в столичното списание „Бисери“, издавано от Иван Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 г. списва в Стара Загора литературно-художественото списание „Хризантеми“, една от най-авторитетните и предпочитани трибуни на българските символисти. В следващите десетилетия поетът Иван Мирчев сътрудничи активно на множество елитни български издания: „Везни“, „Начало“, „Съдба“, „Златорог“, „Читалище“, „Пламък“, „Септември“, на „Млада България“, „Светлоструй“, „Кормило“, „Литературен час“, „Литературен подем“, „Златно руно“, „Гребец“, „Кула“, „Лост“, „Литературен фронт“ и др. Почти през целия XX век, като се започне от драматичната епоха около Първата световна война, та чак до 70-те и 80-те години, името му не слиза нито за година, нито за месец дори от страниците на специализирания или популярния периодичен печат. Ранната поезия на Иван Мирчев е определено свързана с традициите на символизма, но не само с българския му характер, а и с европейските реминисценции на това духовно извисено течение. Поетът дава свой оригинален принос в обогатяването на символистичната ни лирика, внасяйки откривателски елементи на предметното си въображение. Въпреки това при Иван Мирчев се наблюдава постепенно отдръпване от „чистата поезия“ на символистите. В неговите романтични видения се отваря и духовен прозорец към действителността, с нейните драматични явления. Трагичните настроения в ранните му стихосбирки „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Елегии“ в по-късен период се заменят с духовна хармония, жизнелюбие и социална заостреност, проличаващи най-добре в книгите му „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“. Хуманистичният духовен прелом у Иван Мирчев не е бурен, нито драстичен, той е тих, но последователен, затрогващ читателя със своята искреност, дълбочина и правдивост. Самият поет изповядва: „И аз мълчах и тръпнех дни, години…“. Явно, късният български символизъм у Иван Мирчев се определя като „поезия на оцеляването“! Истински аристократ на духа, поетът поддържа лична и творческа близост с най-видните интелектуалци на своето време, между които и съгражданите му Николай Лилиев и Иван Хаджихристов. Показателна е духовната му връзка с гениалния млад художник Иван Милев, на когото в началото на 20-те години на XX век той организира в дома си в Стара Загора първата самостоятелна изложба. Иван Мирчев е член на Съюза на българските писатели и на Асоциацията на европейските поети. През 1967 г. е отличен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“, а през 1970 г. е обявен за „Заслужил деятел на културата“. Носител е и на орден „Народна Република България“ (1977) и юбилеен орден „1300 години България“. Умира в Стара Загора на 14 април 1982 г.
1920 – 1976
-
Реките викат
(Стихотворения)
-
Тринадесет мистерии
(в съавт. е Ив. Хаджихристов)
-
Есенна флейта
(Стихотворения)
-
Елегии
(Стихотворения)
-
Видения
(Стихотворения)
-
Отстранена земя
(Стихотворения)
-
Златно и синьо
(Стихотворения)
-
Сонети
(Стихотворения)
-
Кажете небеса
(Стихотворения)
-
Сонети за житото
(Стихотворения)
-
Самарско знаме
(Поема)
-
Среща с Гео
(Стихотворения)
-
Прозорецът се отваря
(Стихотворения)
-
Звезди над Нева
(Стихотворения)
-
Чудесното преображение
(Стихотворения)
-
Парламент на чувствата
(Стихотворения)
-
Часовникът на стареца
(Стихотворения)
-
Избрани стихове
-
Есенни наздравици
(Стихотворения)
-
Гнездо от стъчки
(Стихотворения)