Иван Мирчев


1897 - 1982 г.

И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци...


Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх -
че моят свят остава скъпа тайна.

Из „Довиждане“

Иван Мирчев Мирчев е роден на 11 октомври 1897 г.  в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град през 1921 г. Започва трудовия си път като чиновник в Българска  народна банка в Стара Загора, където работи до 1948 г.  Първите си стихове печата през 1914 г. в столичното списание „Бисери“, издавано от Иван  Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 г. списва в Стара Загора литературно-художественото списание „Хризантеми“, една от най-авторитетните и предпочитани трибуни на българските символисти. В следващите десетилетия поетът Иван Мирчев сътрудничи активно на множество елитни български издания: „Везни“, „Начало“, „Съдба“, „Златорог“, „Читалище“, „Пламък“, „Септември“, на „Млада Бъл­гария“, „Светлоструй“, „Кормило“, „Литературен час“, „Литературен подем“, „Златно руно“, „Гребец“, „Кула“, „Лост“, „Литературен фронт“ и др. Почти през целия XX век, като се започне от драматичната епоха около Първата световна война, та чак до 70-те и 80-те години, името му не слиза нито за година, нито за месец дори от страниците на специализирания или популярния периодичен печат. Ранната поезия на Иван Мирчев е определено свързана с традициите на символизма, но не само с българския му характер, а и с европейските реминисценции на това духовно извисено течение. Поетът дава свой оригинален принос в обогатяването на символистичната ни лирика, внасяйки откривателски елементи на предметното си въображение. Въпреки това при Иван Мирчев се наблюдава постепенно отдръпване от „чистата поезия“ на символистите. В неговите романтични видения се отваря и духовен прозорец към действителността, с нейните драматични явления. Трагичните настроения в ранните му стихосбирки „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Елегии“ в по-късен период се заменят с духовна хармония, жизнелюбие и социална заостреност, проличаващи най-добре в  книгите му „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“. Хуманистичният духовен прелом у Иван Мирчев не е бурен, нито драстичен, той  е тих, но последователен, затрогващ читателя със своята искреност, дълбочина и правдивост. Самият поет изповядва: „И аз мълчах и тръпнех дни, години…“. Явно, късният български символизъм у Иван Мирчев се определя като „поезия на оцеляването“!  Истински аристократ на духа, поетът поддържа лична и творческа близост с най-видните интелектуалци на своето време, между които и съгражданите му Николай Лилиев и Иван Хаджихристов. Показателна е духовната му връзка с гениалния млад художник Иван Милев, на когото в началото на 20-те години на XX век той организира в дома си в Стара Загора  първата самостоятелна изложба. Иван Мирчев е член на Съюза на българските писатели и на Асоциацията на европейските поети.  През 1967 г. е отличен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“, а през 1970 г. е обявен  за „Заслужил деятел на културата“. Носител е и на орден „Народна Република България“ (1977) и юбилеен орден „1300 години България“. Умира в Стара Загора на 14 април 1982 г.

Никола Икономов


1896 - 1959 г.

Никола Петков Икономов е роден на 25 ноември 1896 г. в Стара Загора,  в семейството на учители. Учи прогимназия в елитно училище в Цариград, където баща му е преподавател в Българската духовна семинария, покровителствувана от Българската Екзархия. Завършва с отличие гимназия в родния си град (1913), а през 1916 г. постъпва в Народния теа­тър в София. Артистичният му дебют е през 1919 г. в ролята на цар Асен („Иванко“ от Васил  Друмев). През 1921 г. е командирован   във Виена, където  изучава  история и теория на театралното изкуство. През 20-те години  на XX век играе различни роли в София,   налагайки се с яркото си сценично присъствие, с прекрасните си външни данни и с психологическата мотивираност на героите си– Язон („Медея“ от Еврипид), Рогожин („Идиот“ по романа на Фьодор М. До­стоевски), Андрей („Три сестри“ от Антон П. Чехов), Господина („Тоз, който получава плесници“ от Леонид Н. Андреев) и  др.  През 1930 г. Никола Икономов става директор-режисьор на Русенския общински театър. През сезона 1930-1931 г. поставя „Потъналата камбана“ от Герхард  Хауптман и „Цар Симеон“ от Стефан Л. Костов. Той е един от основателите  на Художествения театър в София (1936-1937), художествен ръководител  на театрите в Пловдив и  Варна. В артистичния  си репертоар се е превъплъщавал и в образите на Фердинанд Кобург-Готски („Царска милост“ от Камен  Зидаров), Шалимов („Дачници“ от Максим  Горки) и др.  Никола Икономов е автор на осем театрални пиеси, някои от които са: романтично-историческите драми „Хан Татар“ и „Калин Орелът“, по чиито сценарий  през 50-години на XX век е заснет  първият български пълнометражен филм;  битово-психологическите комедии „Бог да прости леля“ и  „Приятел в нужда се познава“;  историческата сага „Отвъд вековете“.  Автор е и на драматизацията „Село Борово“ по едноименния роман на Крум Велков, чиято премиера се осъществява под негово ръководство в Народния театър. При Никола Икономов се наблюдава една уникална симбиоза между артистичен свят и литературно преображение, с което той заема изключително място в романтично-психологическата ни драматургия. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1949), носител е и на „Димитровска награда“ (1950). Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 17 ноември 1959 г.  

Петър Иванов


1847 - 1927 г.

Ах, другари, чуйте мене:
Може би за сетен път.
Другаря ви клетник стене,
че оставя бащин кът.

Без да има на гроба ми
някой да заплаче с глас.
Сбогом, братя, спомняйте си;
И за мене в този час.

Из „Затворник на заточение“

Петър Иванов Иванов  е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първо­началното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва  в тамошната Духовна семинария (1864-1870). Воден от силни патриотични чувства   се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871-1872), учителствува в Сливен (1872),   в Карнобат (1873 )  и отново в Стара Загора (1874-1875 ).  През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града.  Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници  в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.  Заради тази си дейност  е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище  в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора.  След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен  за първия български търгов­ски консул  в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител  в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък;  Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов  действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа  „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото  лирическо  творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни.    Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.   

1918 – 1974

  • Птици в нощта

    (1920 г.)

  • Лунни петна

  • Стихотворения

  • Избрани стихотворения

    (Избрани стихотворения с предговор от Г. Константинов)

  • Събрани съчинения в три тома

  • Стихотворения

    (Подбор и предговор от Г. Константинов)

  • Стихотворения