И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци...
Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх -
че моят свят остава скъпа тайна.
Из „Довиждане“
Иван Мирчев Мирчев е роден на 11 октомври 1897 г. в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град през 1921 г. Започва трудовия си път като чиновник в Българска народна банка в Стара Загора, където работи до 1948 г. Първите си стихове печата през 1914 г. в столичното списание „Бисери“, издавано от Иван Ст. Андрейчин. От 1916 до 1918 г. списва в Стара Загора литературно-художественото списание „Хризантеми“, една от най-авторитетните и предпочитани трибуни на българските символисти. В следващите десетилетия поетът Иван Мирчев сътрудничи активно на множество елитни български издания: „Везни“, „Начало“, „Съдба“, „Златорог“, „Читалище“, „Пламък“, „Септември“, на „Млада България“, „Светлоструй“, „Кормило“, „Литературен час“, „Литературен подем“, „Златно руно“, „Гребец“, „Кула“, „Лост“, „Литературен фронт“ и др. Почти през целия XX век, като се започне от драматичната епоха около Първата световна война, та чак до 70-те и 80-те години, името му не слиза нито за година, нито за месец дори от страниците на специализирания или популярния периодичен печат. Ранната поезия на Иван Мирчев е определено свързана с традициите на символизма, но не само с българския му характер, а и с европейските реминисценции на това духовно извисено течение. Поетът дава свой оригинален принос в обогатяването на символистичната ни лирика, внасяйки откривателски елементи на предметното си въображение. Въпреки това при Иван Мирчев се наблюдава постепенно отдръпване от „чистата поезия“ на символистите. В неговите романтични видения се отваря и духовен прозорец към действителността, с нейните драматични явления. Трагичните настроения в ранните му стихосбирки „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Елегии“ в по-късен период се заменят с духовна хармония, жизнелюбие и социална заостреност, проличаващи най-добре в книгите му „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“. Хуманистичният духовен прелом у Иван Мирчев не е бурен, нито драстичен, той е тих, но последователен, затрогващ читателя със своята искреност, дълбочина и правдивост. Самият поет изповядва: „И аз мълчах и тръпнех дни, години…“. Явно, късният български символизъм у Иван Мирчев се определя като „поезия на оцеляването“! Истински аристократ на духа, поетът поддържа лична и творческа близост с най-видните интелектуалци на своето време, между които и съгражданите му Николай Лилиев и Иван Хаджихристов. Показателна е духовната му връзка с гениалния млад художник Иван Милев, на когото в началото на 20-те години на XX век той организира в дома си в Стара Загора първата самостоятелна изложба. Иван Мирчев е член на Съюза на българските писатели и на Асоциацията на европейските поети. През 1967 г. е отличен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“, а през 1970 г. е обявен за „Заслужил деятел на културата“. Носител е и на орден „Народна Република България“ (1977) и юбилеен орден „1300 години България“. Умира в Стара Загора на 14 април 1982 г.
Никола Петков Икономов е роден на 25 ноември 1896 г. в Стара Загора, в семейството на учители. Учи прогимназия в елитно училище в Цариград, където баща му е преподавател в Българската духовна семинария, покровителствувана от Българската Екзархия. Завършва с отличие гимназия в родния си град (1913), а през 1916 г. постъпва в Народния театър в София. Артистичният му дебют е през 1919 г. в ролята на цар Асен („Иванко“ от Васил Друмев). През 1921 г. е командирован във Виена, където изучава история и теория на театралното изкуство. През 20-те години на XX век играе различни роли в София, налагайки се с яркото си сценично присъствие, с прекрасните си външни данни и с психологическата мотивираност на героите си– Язон („Медея“ от Еврипид), Рогожин („Идиот“ по романа на Фьодор М. Достоевски), Андрей („Три сестри“ от Антон П. Чехов), Господина („Тоз, който получава плесници“ от Леонид Н. Андреев) и др. През 1930 г. Никола Икономов става директор-режисьор на Русенския общински театър. През сезона 1930-1931 г. поставя „Потъналата камбана“ от Герхард Хауптман и „Цар Симеон“ от Стефан Л. Костов. Той е един от основателите на Художествения театър в София (1936-1937), художествен ръководител на театрите в Пловдив и Варна. В артистичния си репертоар се е превъплъщавал и в образите на Фердинанд Кобург-Готски („Царска милост“ от Камен Зидаров), Шалимов („Дачници“ от Максим Горки) и др. Никола Икономов е автор на осем театрални пиеси, някои от които са: романтично-историческите драми „Хан Татар“ и „Калин Орелът“, по чиито сценарий през 50-години на XX век е заснет първият български пълнометражен филм; битово-психологическите комедии „Бог да прости леля“ и „Приятел в нужда се познава“; историческата сага „Отвъд вековете“. Автор е и на драматизацията „Село Борово“ по едноименния роман на Крум Велков, чиято премиера се осъществява под негово ръководство в Народния театър. При Никола Икономов се наблюдава една уникална симбиоза между артистичен свят и литературно преображение, с което той заема изключително място в романтично-психологическата ни драматургия. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1949), носител е и на „Димитровска награда“ (1950). Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 17 ноември 1959 г.
Ах, другари, чуйте мене:
Може би за сетен път.
Другаря ви клетник стене,
че оставя бащин кът.
Без да има на гроба ми
някой да заплаче с глас.
Сбогом, братя, спомняйте си;
И за мене в този час.
Из „Затворник на заточение“
Петър Иванов Иванов е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първоначалното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва в тамошната Духовна семинария (1864-1870). Воден от силни патриотични чувства се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871-1872), учителствува в Сливен (1872), в Карнобат (1873 ) и отново в Стара Загора (1874-1875 ). През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града. Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г. Заради тази си дейност е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора. След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен за първия български търговски консул в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък; Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото лирическо творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни. Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.
1918 – 1974
-
Птици в нощта
(1920 г.)
-
Лунни петна
-
Стихотворения
-
Избрани стихотворения
(Избрани стихотворения с предговор от Г. Константинов)
-
Събрани съчинения в три тома
-
Стихотворения
(Подбор и предговор от Г. Константинов)
-
Стихотворения
…