Димитър Борисов Митов е роден на 8 март 1898 г. в Казанлък, където родителите му учителствуват. Баща му, брат на известните художници Антон и Георги Митови, е автор на учебници и ръководства по естествена история и биоло­гия. Димитър Б. Митов завършва прогимназия в Стара Загора, гимназия в София през 1918 г. и литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през 1923 г. Работи като сътрудник в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи (1920-1921), от 1921 г. става редовен сътрудник на вестник „Развигор“, а по- късно — уредник и негов самостоятелен редактор. Димитър Митов е библиотекар  във Френския институт в София (1922-1929) и през 1925 г.  специализира в Париж история на френската и западноевропейска литература. Той е изявен преподавател  по френска и западноевропейска литература при Френския институт в София (1926-1941), представяйки в България и в чужбина авторитета на културния институт. От 1926 г. е редактор в Издателство „Иван  Г. Игнатов“, където ръководи библиотеката „Би­сери“ — знаменити романи от класическата и съвременната европейска литература. Същевременно той е редактор  на специализирани естетски издания, между които: вестник „Ли­тературни новини“ (1927-1928), библиотека „Из­брани съчинения на класически писатели“ (1928—1929), Книгоиздателство „Хемус“, редактира и  авторитетния  вестник  „Литературен глас“ (1928-1944), в който дебютират едни от най-талантливите български творци: Александър Геров, Валери Петров, Радой Ралин, Веселин Ханчев… Димитър Митов е член на редица международни хуманитарни организации, в които чрез литературата и новата естетика се защитава индивидуалната позиция на отделната личност.   Заедно с Антон Страшимиров и Асен Златаров е член на Комитета за защита на ев­реите от нацизма. Научно-педагогическата му дейност се определя от неговата дългогодишна катедра по история на театъра  в Държавната театрална школа, датираща от 1944 г. В периода от 1948 г. до 1961 г. той е професор по история на западноевропейската литература и ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Творческото дело на Д. Б. Митов е огромно и многопосочно – има всепризнати самостоятелни приноси в изучаването и преоткриването на френската, западноевропейската и българската литература, което осъществява чрез трудовете си в периода между двете световни войни. Димитър Митов е от малцината български литературоведи и театроведи, които от прогресивните позиции на европейската хуманитаристика още през 30-те години на XX век повеждат целенасочена борба за въвеждане на реализма в естетиката на европейската култура.  Сериозен изследовател и учен, неговите книги, студии, портрети и очерци са написани с изключителна ерудиция и вещина. Истински шедьоври са публикациите му в списваните от него сборници и самостоятелни издания: „Изкуство и живот“ (1929), „Литературен глас“ (1931), „Духът на новия свят“ (1932), „История на западноевропейската литература“ в четири части, „Сто години български театър“ (1956), „Избрани съчинения“ на Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, както и паметната книга за Александър Дзивгов… Духовната панорама, очертана от Димитър Б. Митов в културния свод на България, го представя и днес като културолог и издател, свързващ литературната класика със съвремието. Член е на Съюза на българските писатели. Умира в София на 30 юни 1962 г.  

Петър Иванов Иванов  е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първо­началното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва  в тамошната Духовна семинария (1864-1870). Воден от силни патриотични чувства   се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871-1872), учителствува в Сливен (1872),   в Карнобат (1873 )  и отново в Стара Загора (1874-1875 ).  През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града.  Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници  в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.  Заради тази си дейност  е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище  в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора.  След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен  за първия български търгов­ски консул  в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител  в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък;  Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов  действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа  „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото  лирическо  творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни.    Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.