Ах, другари, чуйте мене:
Може би за сетен път.
Другаря ви клетник стене,
че оставя бащин кът.
Без да има на гроба ми
някой да заплаче с глас.
Сбогом, братя, спомняйте си;
И за мене в този час.
Из „Затворник на заточение“
Петър Иванов Иванов е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първоначалното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва в тамошната Духовна семинария (1864 – 1870). Воден от силни патриотични чувства се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871 – 1872), учителствува в Сливен (1872), в Карнобат (1873 ) и отново в Стара Загора (1874 – 1875 ). През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града. Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г. Заради тази си дейност е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора. След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен за първия български търговски консул в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък; Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото лирическо творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни. Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.
1921-1942
-
Т. I. Цариград
(Стихотворения)
-
Апостоли за свободата
(Драма в 3 д. Пловдив)
-
Възпоминания от разбърканите времена
(Пловдив)
-
Песни из българската история
(2 изд. Видин, 1891)
-
Баща. Шумен
(Шумен)
-
Долу Румелия!
(Историческа брошура)
-
Български триумф.
(1885—1910 г.)
-
Нашите обществени недъзи и превъзпитанието на младото ни поколение
(Реч, Стара Загора)
-
Въздишки, и сълзи.
(Стихотворения. С предг от Ив. Х. Христов и Ив. Мирчев. Стара Загора)
Ту заблее, ту за миг се вслуша
и нощта притихне като лес…
В триста бели агнета, Ваклуша,
не намери агнето си днес.
Роден в с. Нова махала (дн. Люляк), Старозагорски окр. Завършва гимназия в Стара Загора. Първите си стихотворения печата в местния в. „Септември“ (1950). Сътрудничи на в. „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, сп. „Пламък“, печата в сб. „Литературна Стара Загора“ (1962) и др. Работи в ч-ще „Родина“ в Ст. Загора. Чл. на СБП.
Първата стихосбирка на К. „Сърце под ямурлука“ разкрива здравите му връзки със земята и със селския народ — народ от орачи, хайдути и поети. Сърдечност и нежност крият огрубелите от труд селяни. С по-голямо тематично разнообразие е стихосбирката „Селски песни“. „Сто работни вола“ съдържа по-зрели и идейно осмислени художествени творби, с обществена ангажираност и конкретен адрес — съвременника. К. е автор и на пиесата „Студена земя“, поставена в Старозагорския драматичен театър (1965) и във Врачанския театър (1966). Творбите му са превеждани на рус. и словаш. език.
Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.
1921-1942
-
Т. I. Цариград
(Стихотворения)
-
Апостоли за свободата
(Драма в 3 д. Пловдив)
-
Възпоминания от разбърканите времена
(Пловдив)
-
Песни из българската история
(2 изд. Видин, 1891)
-
Баща. Шумен
(Шумен)
-
Долу Румелия!
(Историческа брошура)
-
Български триумф.
(1885—1910 г.)
-
Нашите обществени недъзи и превъзпитанието на младото ни поколение
(Реч, Стара Загора)
-
Въздишки, и сълзи.
(Стихотворения. С предг от Ив. Х. Христов и Ив. Мирчев. Стара Загора)
Снимки
Видео материали
Ах, другари, чуйте мене:
Може би за сетен път.
Другаря ви клетник стене,
че оставя бащин кът.
Без да има на гроба ми
някой да заплаче с глас.
Сбогом, братя, спомняйте си;
И за мене в този час.
Из „Затворник на заточение“
Петър Иванов Иванов е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първоначалното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва в тамошната Духовна семинария (1864-1870). Воден от силни патриотични чувства се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871-1872), учителствува в Сливен (1872), в Карнобат (1873 ) и отново в Стара Загора (1874-1875 ). През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града. Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г. Заради тази си дейност е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора. След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен за първия български търговски консул в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък; Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото лирическо творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни. Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.
1921-1942
-
Т. I. Цариград
(Стихотворения)
-
Апостоли за свободата
(Драма в 3 д. Пловдив)
-
Възпоминания от разбърканите времена
(Пловдив)
-
Песни из българската история
(2 изд. Видин, 1891)
-
Баща. Шумен
(Шумен)
-
Долу Румелия!
(Историческа брошура)
-
Български триумф.
(1885—1910 г.)
-
Нашите обществени недъзи и превъзпитанието на младото ни поколение
(Реч, Стара Загора)
-
Въздишки, и сълзи.
(Стихотворения. С предг от Ив. Х. Христов и Ив. Мирчев. Стара Загора)
Биографията на автора
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа...
Из „Посвещение“
Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.