Георги Бакалов

1873 - 1939 г.

За автора

„Литературата не е предмет на кабинетни занимания,
а поле, на което всеки ден трябва да се воюва“.

Георги Иванов Бакалов е роден на 27 ноември 1873 г. в Стара Загора – той е наследник на видния възрожденски Даскал Атанасов род. След гимназията заминава в Женева, където само за две години завършва висше образование, получавайки титлата „лисансие по естествените науки“ (1891-1893). По това време Женева е средище на модерната социално-философска мисъл и авангардните течения в областта на европейската литература и естетика. Попаднал в тази среда, Бакалов изгражда у себе си висок литературно-художествен мироглед, свързан преди всичко със социалните тежнения на обществото. След завръщането си в България, учителства във Враца , Сливен, Варна… Георги Бакалов е надарен критик, литературен историк, преводач, философ и естет. Той е всепризнат издател и организатор на литературния живот в новоосвободена България и особено в най-интензивното й духовно тридесетилетие: 1895-1925 г. Бакалов пише статии, превежда брошу¬ри от основните европейски езици, директно свързва българската литературна мисъл със социалните обществено-художествени явления в реформиращия се исторически процес и хуманитарен дух на Европа. Под негова редакция излизат редица актуални списания и вестници: „Работнически другар“, „Работнишко дело“, „Съвременник“, „Борба“, „Нов път“, „Звезда“, „Нова литература“ и „Мисъл“. Георги Бакалов се откроява и като задълбочен учен – носител на енциклопедични хуманитарни и естествени знания. През 1932 г. в Москва е избран за чл.-кор. на Руската академия на науките. Автор е на трудове по социология, история на социалните движения, политическа икономия, философия, естетика, теория и история на литературата, история на българското Възраждане. През 30-те години на XX век сам съставя пълен Руско-български речник, а малко преди смъртта си през 1939 г. и Речник на чуждите думи в българския език – оригинални издания, които и сега са в книжовно обръщение. Негова житейска и духовна максима винаги е била: „Литературата не е предмет на кабинетни занимания, а поле, на което всеки ден трябва да се воюва“. Умира в София на 14 юли 1939 г.

Творчество

1918 – 1974

  • Иван Вазов. Критически етюд

  • Христо Ботев социалист

  • Иван Вазов и социализмът

  • Христо Ботев и пролетариатът

  • Литературни очерки и бележки

  • Беседи по изкуството

  • Пашите революционери: Раковски, Левски, Ботев

Петър Иванов

1847 - 1927 г.

За автора

Ах, другари, чуйте мене:
Може би за сетен път.
Другаря ви клетник стене,
че оставя бащин кът.

Без да има на гроба ми
някой да заплаче с глас.
Сбогом, братя, спомняйте си;
И за мене в този час.

Из „Затворник на заточение“

Петър Иванов Иванов  е роден в Стара Загора през 1847 г. Тук получава първо­началното си образование и като отличен ученик е изпратен в Белград, където завършва VI клас, а след това постъпва  в тамошната Духовна семинария (1864-1870). Воден от силни патриотични чувства   се включва във Втора българска легия в Белград. Завръщайки се в България започва като учител в родния си град (1871-1872), учителствува в Сливен (1872),   в Карнобат (1873 )  и отново в Стара Загора (1874-1875 ).  През 70-те години участва активно в работата на читалището в Стара Загора, като организира хор и оркестър, поставя първите театрални представления в града.  Младият интелигент Петър Иванов е един от най-дейните участници  в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание през 1876 г.  Заради тази си дейност  е арестуван и съден от турските власти. Престоява в Старозагорския конак и Одринския затвор, но поради недостатъчни доказателства е освободен. Забранено му е да учителства в пределите на Турската империя и през 1876 г. Даскал Петър Иванов заминава за Цариград, където неговата съпруга е назначена за преподавателка в Българското училище  в Ортакьой. Руско-турската война от 1877/78 г. го заварва в Цариград. След дълго и опасно пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния успява да се завърне в Стара Загора.  След Освобождението заема различни административни длъжности, а по-късно е назначен  за първия български търгов­ски консул  в град Серес. През 80-те години на XIX век Петър Иванов се включва активно в строителството на нова България. Бил е Областен управител  в Кюстендил, Видин, Шумен; Околийски управител в Пловдив и Казанлък;  Окръжен училищен инспектор в Стара Загора… От 1874 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН), а от 1884 г. – негов  действителен член. През 60-те и 70-те години на XIX век Петър Иванов сътрудничи с дописки, статии и рецензии, със стихотворения и преводи на редица вестници и списания, между които: „Македония“, „Право“, „Шу-тош“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. В публицистичните си произведения, още в предосвобожденската епоха, той ратува за прогресивна учебно-образователна система, изтъква необходимостта от обща българска граматика, от единен правопис. През 1875 г. в Цариград обнародва и първата си стихосбирка „Стихотворения“, превежда повестите „Ракийска чума“ от Х.Чоке (1873), разказа  „Сиромах Клавдий“ от Виктор Юго (1875), „Хигиена на българския народ“ от М. Йованович. Отпечатва етнографски, политически, географски, икономически и други оригинални студии в различни издания, като „Наука“, „Искра“, „Български преглед“, „Периодическо списание“, „Марица“, „Южна България“, „Илюстрация светлина“… Автор е на драмата „Апостоли за свободата“, показваща погрома на Старозагорското въстание от 1875 г. и на трагичните мемоари „Възпоменания от разбърканите времена“ за опожаряването и геноцида в Стара Загора от Сюлеймановите войски през юли 1877 г. В изстраданото  лирическо  творчество на Петър Иванов, както и в могъщата му обществена дейност като строител на нова България, се открояват спасително прозренията му от българското Възраждане до наши дни.    Умира в Стара Загора на 2 февруари 1927 г.