I място – Поля Лалева, 6 клас
Коледно чудо
Живели някога, не много отдавна, две братчета – Тони и Андрей. Техните родители починали рано, като не им оставили нито дом, нито някакви пари с които децата да живеят. Тони и Андрей се скитали по улиците и просели храна. Всеки ден се молели на Бог, да си намерят ново семийство и някой да ги обича. Двете деца гледали със сълзи на очи как връстниците им се гушкат в родителите си, как се смеят с тях или ги държат за ръка. Един ден, точно на Коледа, те обикаляли града за да изпросят парченце хляб и някой коледен сладкиш от добри хора. Богата жена с две препълнени чанти, минала покрай тях на път за лъскавата си кола. От едната чанта изпаднал шоколадов десерт. Жената го погледнала небрежно и го оставила на земята, защото не и се щяло да се спира в студа. Когато колата потеглила, Тони и Андрей се втурнали към лакомството. Тони го взел:
– Ще си го разделим! – обявил той.
В същото време една старица с окъсани дрехи минавала покрай тях. Тя погледнала с гладни очи към десерта. Сълзи потекли по бузите ѝ, но не посмяла да си поиска от бедните деца и си тръгнала.
– Почакай бабо! – извикал Андрей. – Вземи, не е много, но засища глада.
– Защо ми го давате? – проплакала бабата. – И вие сте гладни. На вас ви трябва повече, Коледа е.
– Ние сме деца. – казал Тони. – Все някой ще ни даде нещо сладко. Ние бабичко, знаем какво е да си гладен. Виждали сме как хората ядат по няколко неща в ресторанта и дори не си дояждат храната, а ние нямаме дори парче хляб. Затова те разбираме.
– О, милички, дайте да си разделим храната на три. Няма да Ви откажа, гладна съм много, но кажете как да Ви се отблагодаря? – казала бабата.
– Никак бабо, радваме се, че можем да поговорим с теб. Всички хора ни подминават.
– Вие дом имате ли? – попитала бабата.
– Нямаме. – отговорил Андрей.
– Защо не дойдете у дома? Малка е къщичката ми, но е топла. Печката ще запаля, аз от кога си мечтая да имам семейство, нека да изкараме заедно Коледа.
Децата се съгласили. Придружили бабата до бедния ѝ дом. В него имало стара елха, отрупана със хартиени украшения. Една добра съседка донесла топла баница, а бабата сложила дърва в печката и малката стая станала топла.
– Имаме баница, имаме си и десерт – казала тя. – Ето, че за нас е истинска Коледа.
– Няма звезда на върха на елхата – забелязал Тони. – Дали да не изрежем една от станиола на десерта?!
– Може пък тази коледна звезда да е нашето ново семейство – усмихнал се Андрей. – Нали на коледа стават чудеса.
II място – Лара Ибрям, 6 клас
Всичко започна от една снежинка
Всичко започна от една снежинка, падаща от небето – също като падаща звезда. Тя беше по-различна от другите снежинки в небесните селения. Беше като малка бяла звезда, светеща безкрай в тъмното небе. Ала това не бе обикновена снежинка! Да, тя не сбъдвала желания или мечти, но вдъхвала вяра и сила на тези, които не вярвали в коледните чудеса. Именно тази снежинка накарала едно дете да има една незабравима Коледа и да повярва в Коледното чудо.
Имало едно време едно момиче с алено личице, розови бузки и сини очички. То се казвало Люси. Ала това дете имало много тежко минало… Преди много време Люси била едно много щастливо и обичано дете, докато един ден я сполетяла беда, която развалила цялото ѝ щастие. Майката на момичето загинала в тежка катастрофа. А баща ѝ решил, че не може да се грижи са за дъщеря си. Затова взел решение да остави момичето в приемен дом за деца. Това обаче била най-голямата грешка, която допуснал. В дома Люси не общувала с никого и винаги стояла тъжна и изолирана от всички. Всяка година на Коледа си пожелавала да види родителите си – поне да се сбогува с тях. Но това никога не се осъществило, затова тя започнала да губи надежда.
Минали години. Люси пораснала. Навършила десет години. Отново дошла Коледа. Момичето този път се отказало да напише писмо с желанието си и да го прати на Дядо Коледа. Нали тя вече не вярвала в него! Минали дни. Помислила пак и два дена преди Коледа, Люси решила да не се предава и да бъде силна, затова седнала и написала същото писмо до добрия старец, както винаги досега:
“Скъпи Дядо Коледа, тази година бях много послушна, но въпреки това аз не искам кукла или плюшено мече като другите деца. Единственото нещо, което желая да получа като дар от теб, е да видя родителите си и да се сбогувам с тях.“
Разбира се, желанието на момичето не се сбъднало и то тъжно седнало до прозореца. С просълзени очи, гледало пухкавия бял сняг. Изведнъж една алена снежинка паднала на малката ѝ ръчичка. Люси погледнала снежинката и в нейното отражение видяла майка си и баща си, които ѝ казали:
– Никога не губи надежда, защото ние винаги ще сме до теб!
– Къде бяхте до сега? Липсвате ми много? – развълнувало се момичето.
– Може би не сме до теб наистина, но ние винаги ще сме в малкото ти сърчице и ще те подкрепяме във всяко твое решение, – обяснили родителите ѝ.
– Благодаря ви, мамо, тате! Вие ме насърчихте отново да вярвам в Коледа и никога да не губя надежда – пошепнала Люси и в този момент снежинката се стопила в ръката ѝ.
От този ден нататък тя никога не губела надежда и продължавала да вярва в Коледните чудеса. И всичко, само с помощта на една малка снежинка!
III място – Искра Кирчева, 7 клас
Приказна магия
Ани се промъкна безшумно през входната врата и излезе.
Тази вечер се закриваше зимният фестивал и нищо нямаше да я спре да отиде, и да гледа бляскавата заря, която чакаше цяла година, дори и да ѝ се наложеше да прекрачи забраната на родителите си.
Скоро започна да вижда ярки пъстроцветни светлинки в далечината, а ноздрите ѝ се напълниха със сладникав аромат, което я водеше до мисълта, че приближава. Жалко, че тази година нямаше сняг, което не беше обичайно за средата на декември, макар да беше доста студено. Ани толкова се надяваше да натрупа сняг за фестивала, за да е още по-приказно преживяването ѝ, но това така и не се случи. Сега, докато вървеше по улицата, единствено смразяващият вятър я брулеше и блъскаше златистите ѝ къдрици в лицето, което много я ядосваше.
Не след дълго пред погледа ѝ се простряха безброй малки къщички и работилнички, от които можеш да си купиш хиляди вкусотии или да се позабавляваш и да изработиш нещо красиво с ръцете си. Виждаше се и ледена пързалка, която бе украсена с разноцветни лампички, както и другите атракционни. Елха се извисяваше високо в небето и се открояваше с магичния блясък на златисто-червените си играчки, а огромна звезда блестеше на върха ѝ и ѝ предаваше още по-магически вид. Във въздуха се носеше божествен аромат на канела, ябълки и шоколад, което допълнително допринасяше за празничната атмосфера и подчертаваше радостното настроение.
Ани беше толкова въодушевена от заобикалящата я обстановка, че просто стоеше застинала на едно място и не можеше да повярва къде се намира. На нея ѝ се струваше, сякаш току-що бе прескочила от реалността в някоя вълшебна приказка, и ей сега щеше види пред себе си Червената шапчица или Снежанка и седемте джуджета. Синьо-зелените ѝ очи блестяха от вълнение и шареха във всички посоки, за да запечатат, колкото се може повече, от заобикалящата я магия.
След като се осъзна, Ани реши да разгледа всичко, а след това си купи горещ шоколад, за да се сгрее малко. Докато вървеше през тълпата, една жена я бутна неволно и падна на земята, а горещата напитка се разля. Ани веднага се наведе да види как е дамата и забеляза колко бледа изглеждаше тя, и колко студени са ръцете ѝ. Помогна ѝ да стане и отиде да вземе две горещи напитки и джинджифилови бисквити, за да се сгреят. След това двете седнаха на една пейка и започнаха да си говорят. Ани усети едно странно чувство на хлад, което в същото време ѝ донесе и спокойствие. Тя попита жената как се казва и дали се чувства по-добре, а дамата ѝ отговори, че може да я нарича Снежа, и горещо благодари за загрижеността.
Сега, когато Ани имаше повече време да огледа непознатата, тя забеляза колко естествено красива е. Косата ѝ беше сплетена небрежно в плитка и два-три непокорни кичура се спускаха покрай лицето ѝ. Тя носеше дълга дантелена рокля, на която отпред бяха сложени три бляскави копчета. Ани се почуди дали не ѝ е студено, но предпочете да не любопитства повече.
Дамата реши да наруши мълчанието и попита момичето какво търси сама в този студ навън. Ани отговори, че много е искала да дойде на фестивала и да прекара една магична нощ под звездното небе, а след това отправи същия въпрос. Снежа отвърна, че няма проблем със студа и че винаги е обичала разходките във вълшебна атмосфера. Девойката добави, че би могло да бъде още по-магично ако прехвърчат снежинки и земята е покрита със сняг. Тогава жената я окуражи и отвърна, че нощта все още не е свършила и нищо не е невъзможно.
Двете продължиха да си говорят за най-различни неща. Ани задаваше въпроси на жената, но получаваше странни отговори. Скоро Снежа започна да разпитва девойката какви неща харесва. Тя отговори, че обожава приключенията, шоколадовите кексчета и красивите розови панделки, с които захваща косата си, но най-много обича да помага на хората. Също така добави, че именно заради това иска един ден да стане лекар. Непознатата се усмихна доволно от толкова чистосърдечния отговор. Тя прегърна Ани и ѝ каза, че нейното благородство няма да остане неоценено и рано или късно то ще получи своето възнаграждение.
Девойката отново почувства едно странно спокойствие и осъзна, че Снежа беше причината. Сега, когато бе в прегръдката ѝ, тя усети аромат, който не можеше да конкретизира, но много ѝ напомняше на веселите зимни дни, в които се забавлява с приятелите си сред снега. Имаше нещо необикновено и магично в непознатата и момичето го знаеше, но не можеше да определи какво точно е то. Сякаш пропускаше малка подробност, с помощта на която пъзелът щеше да се подреди.
Оставаха броени минути до зарята и Ани прогони тези мисли от главата си. Тя дръпна Снежа за ръката и я поведе сред тълпата към малкото площадче с елхата. Беше толкова развълнувана, че не спираше да се усмихва, а очите ѝ бяха залепени във висините на коледното дърво, от където се очакваше да излетят фойерверките. Тогава жената каза, че е искрено благодарна за неочакваното им запознанство, и че никога няма да го забрави. Момичето ѝ се усмихна одобрително и върна очите си върху елхата.
Изведнъж Ани видя нещо бяло в небето. Не може да бъде! Валеше сняг и то не как да е, а на едри парцали. След няколко минути всичко беше побеляло като в приказка. Всичко! Девойката не можеше да повярва какво се случва. Дали не сънуваше?! След секунди зарята избухна и оцвети небето в най-различни цветове – червено, златисто, зелено и розово. Ани стоеше застинала и се наслаждаваше на шоуто. Беше по-хубаво отколкото очакваше. Снегът продължаваше да вали и правеше гледката още по-красива.
Когато зарята приключи, момичето се обърна, за да сподели своите емоции с новата си приятелка, но нея я нямаше. Къде беше отишла? Дали изобщо бе гледала зарята? Дали се беше насладила на падащия сняг?
Тогава Ани осъзна нещо. Последният път, в който си говореха, бе точно преди да завали сняг и това не беше случайно. Не бе случайно и това, че дамата носеше бяла дантелена рокля и не ѝ бе студено, въпреки че ръцете ѝ замръзваха. Нито пък, че беше бледа, красива, носеше спокойствие и прохлада и миришеше на щастлив снежен ден. Мистериозната непозната наистина беше необикновена. Тя не беше коя да е. Тя беше Зимата.
Български