Иван Матев
Директор на Музей
“Литературна Стара Загора”
ПЛАМЪКЪТ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО
I.
Иван Вазов, теоретик и строител на българската литературна критика 1880 – 1920 година[1]
Понякога традиционните ни представи за колосалната идейно-творческа и житейска изява на Иван Вазов са причина да гледаме на него едностранчиво, да му оставаме длъжници. (Разбира се, явлението е логично). Макар че това се отнася по-скоро до широката читателска аудитория, която знае Вазов предимно като народен поет – възпял Възраждането и героичните епопеи при Шипка и Сливница, и написал най-българския роман „Под игото“, констатацията сама по себе си е парадоксална. Защото за патриарха, за светилника на новата българска литература, ние трябва да знаем всичко! Та неговото дело съгражда цяла епоха – името му е сюблимен национален символ. А могъщото му творчество въздига над българската географска и етническа карта такъв шеметен връх, че пленявайки магически въображението с духовната си сила, идеята за предопределението на Вазовата личност превръща поета в своего рода бог-олимпиец: едновременно познат и близък, но и недостижим.
Закономерен е следователно фактът, че освен лириката, прозата и драматургията, необикновеният (бих казал Богоогласеният) литературен талант на Иван Вазов намира своето естествено (категорично отредено) поприще и в лоното на критиката. Като критик и съвременник на тогавашните европейски литературни идеолози, Вазов не ни е завещал специални теоретични трактати, а позициите му се определят от философията и нуждите на времето – те са практическо-утилитарни, насочени са към конкретната българска духовна действителност. Не е чудно тогава, че критикът Иван Вазов се изявява и определя от ограничени по обем (и предназначени тъкмо за периодични издания) рубрики, прегледи, хроники, отзиви, а и от статии пак с конкретен литературно-естетически или общокултурен характер – понякога дори с буквално художествено-дидактическо съдържание.
Обаче, това не означава, че изказаните в литературната критика на Иван Вазов съждения – твърде богати с аналитичните си оценки, същевременно – универсални и мъдри с оригинално-обобщаващите си изводи, нямат своята трайна проекция и в наши дни. В този смисъл състоянието и бъдещето на българската литература – ето основният двигател на Вазовото литературно-критическо перо. Върху тези два художествено-морални стълба Вазов е положил с национална грижа (обогатена от историческа предвидливост) фундамента, и свода на своето критическо поприще. Това е голямата притегателна цел, която по същество катализира естетико-оценъчната мисъл на литературния критик Иван Вазов. И абсолютно всички критически опити на носителя ѝ са адресирани към тази нова за българската литература, но съдбовно значима цел!
Годината 1880-та бележи раждането на критика Вазов. Но тя регистрира появата и на организатора на модерния литературно-критически процес у нас – Вазов. Именно тогава (по негова лична препоръка) във вестник „Народний глас“ се учредява специализиран „Книжовен дял“ за „преглед и оценка на литературния живот“ в България. Тук начеващият литературен критик Иван Вазов, който тогава е на тридесет години, публикува и първата си рецензия за стихосбирката на М. Стефанович „Лира“ . Още в тия съвсем ранни години Вазов пределно вярно улавя опасностите и безкомпромисно извежда на показ (той дори поругава) причините за наличието на такива безперспективни и жалки „псевдоявления в българската литература“ като: беден дух и култура, нисък естетически вкус, тесногръдие, битовизъм, архаика, самозатваряне в локални проблеми, липсата на обективна и жизнеутвърждаваща литературно-критическа оценка.
Надянал без колебание тогата на литературен съдник (а самото поприще на съдия не му е чуждо!), Вазов посвещава по-сетне много десетилетия от съзнателната си критическа дейност в борба за отстраняване на литературните недъзи и успоредно с това – за формиране на класическия високопрофесионален модел на бъдещата българска литературна критика. И прозорливото му, и перспективно по замисъл народопсихологическо светоусещане, закърмено върху здравата, рационална и плодна почва на възрожденската ни традиция, съумява да изтръгне в зародиш пошлото от едва възмъжаващия организъм на българския литературен процес. Критикът Иван Вазов успява да разчисти, макар в нелеки схватки, прекия спасителен път за появата на обективна и пълноценна, на жизнена национално-художествена книжнина.
Сравнителното проучване на Вазовата литературно-критическа дейност в жанрово отношение показва, че най-голям е нейният дял по отношение на драматургичните произведения. Подобен афинитет към българския театър се наблюдава и в предосвобожденската епоха, но у Вазов това явление е много по-зряло, по-завършено – по-страстно. В този смисъл, разглеждайки причините за изостаналостта на родната литература (в контекста на общоевропейските духовни процеси) и в частност – на театъра, Вазов обвинява не само хората на перото. Търсейки причините за бедата, приложеният от него подход е не само конкретно-естетически, но и панорамно-социален. Публично и директно Вазов съди късогледата и егоистична, а и национално нихилистична буржоазна администрация и лабиринта на нейните бюрократични институции. Възрожденският му гняв припомня, че „В Европа правителствата жертват милиони, за да създадат монументални паметници на науката и изкуството, да тласнат напред и без това развития си прогрес, а в едва освободена България се правят неискани от никого „икономии“ в ущърб на духа и светлината.“ Наистина, колко горчиви, но актуални като обвинение и към днешни дни са словата на дядо Вазов!
Всеизвестно е, че като създател на високохудожествени литературни ценности, Иван Вазов е тънък познавач и на творческия процес. Подсъзнателно и реално той владее интелектуалните и психологически механизми на сътворяването. Към това в пълен мащаб се причисляват и актовете на критическата му изява – не само в театъра. Естествено, необикновеният, необятният критически размах на Иван Вазов не отминава и другите два основни литературни жанра: прозата и поезията. Вазовият полет на духа и в лириката, и в белетристиката обаче е неотделим от критическото витло, движещо, но и оценяващо присъствието му и там. Въпреки това, категорично трябва да подчертаем, че оценките на Вазов са общовалидни – те не са заключени егоистично в собствения му интимен микросвят, не изчерпват единствено и фатално личното му творчество. А това не би могло никога да се случи, самата мисъл за подобен подход у Вазов е абсурдна, защото Иван Вазов е народен поет – духовен баща на България. В литературно-критическата си дейност Вазов е универсален, неподвластен на времето, но макар и общочовешки – той е изконно национален. Неговите съждения и позиции са концентриран израз на българския народностен и художествен дух – при тях няма минало, настояще, бъдеще – те третират мирозданието на целокупната българска литература и както пише през 20-те години на ХХ век големият италиански българист проф. Енрико Дамиани – олицетворяват огледално нацията.
Ето защо в своите критически и литературоведчески преценки Вазов влага искреното си разбиране, че значимостта на едно литературно произведение се определя основно от това, до каква степен то буди национални и хуманни чувства у хората; доколко – макар и съвършено построена – художествената творба дава познание за живота, тласка към емоционално-нравствени изживявания и усъвършенстване на личността; как, реализираната от автора и разпространена в обществото книга или пиеса очиства и извисява това общество, и подпомага ли се с това културното му и национално възмогване? Като писател и критик, изключително строг – безкомпромисен към себе си, Иван Вазов безпрекословно изисква и от събратята си по перо да осъзнаят реално, та чак болезнено трудностите на призванието, да осмислят с разума, но и със сърцето си необратимата отговорност, а и тоталните рискове пред творческия труд – така да подчинят и съчетаят таланта и труда, че никога да не съжаляват за написаното…
В този смисъл подчертаната критическа отзивчивост на Иван Вазов към българските произведения, подчинени на национална и патриотична тема, се определя от една страна от условията на национално-революционен подем, при който Вазов се е формирал като гражданин и творец. Но от друга страна тази му отзивчивост се явява уникален индикатор за българското бъдеще. Критикът Вазов предупреждава – вещае опасностите, посочва изход, въоръжава етнически българите със собствените им морални ценности – укрепва вярата им в корените на историческата традиция, дава духовен оплот на нацията! При това цялото мироздание на Иван Вазов – естетическите му позиции, националните му устои, дълбоко реалистичният и прѝзивен дух на поета, а и социалният патос на статиите му – всичко у него е просмукано и кръвно споено от един неизменен национален български колорит.
След 80-те години на XIX век, та до самата си смърт през 20-те години на ХХ век Иван Вазов отстоява твърдо и непоклатимо схемата, но и същината на литературно-критическите си възгледи! Зоркият му поглед не пропуща нито един фрагмент от българския литературен процес. Не съществува литературна проява, свързана с националното самосъзнание, за която Вазов да не е казал нещо по страниците на „Народний глас“, „Наука“ или „Зора“. С истинско задоволство и благоговение той пише за книгата на Светослав Миларов – „Спомени от Цариградските тъмници“, с радост посреща и „Миналото“ на Стоян Заимов. Пръв открива и окриля неспокойната и неподражаема лира на двадесетгодишния старозагорец Кирил Христов. А отношението му към апологетите на индивидуализма и символизма от кръга „Мисъл“ на д-р Кръстев, към идеалистичните теории за „самоцелността на изкуството“ личи в неговата писмена изповед пред близкия му приятел – литературния историк проф. Иван Д. Шишманов от 2 април 1920 година: „Аз никога не съм писал само за себе си или да забавлявам. Принципът „изкуство за изкуството“ във всички случаи не е мой. Мисля, ще поетът е длъжен преди всичко да поучава. Това е неговата социална мисия!“. И тази мисия Вазов ще припомня винаги в критическите си отзиви, в разговорите си, дори в своите лични писма. Явно, художествено-социалният мироглед на Вазов остава до края на дните му (през септември 1921 година) класически. Той сякаш е формиран (с глобалния си утилитарен, хуманитарен и подчертано обществен заряд) в Древна Елада по време на Перикъл, но пък служи на България и духовно я въздига двадесет и пет столетия по-късно…
Безспорен белег на Вазовите критически прозрения е подчертано емоционалната багра, която те винаги носят. Неотменимо преплетени, мисловността и чувствата в тях се менят в зависимост от изследвания обект, но се влияят и от душевното състояние на критическия творец. При Иван Вазов писателят и културният деец, литературният критик и публицистът вървят ръка за ръка, взаимно се допълват – те са в хармонично съзвучие, в практическо единение. Именно с това се обяснява обстоятелството, че значителна част от критическото Вазово наследство третира културно-образователни, научни, етични, социално-хуманитарни, обществено-педагогически и дори чисто исторически проблеми. Писателят-критик е вършил цялата тази непосилно-обемна и разнопосочна работа в продължение на четири десетилетия (от 80-те години на XIX-ти до 20-те години на ХХ век) упорито и целенасочено, с ясното съзнание и с непоколебимото убеждение, че подпомага правилното насочване и стабилното уреждане на културно-историческия процес у нас. А тъкмо този дял от неимоверно широкия диапазон на Вазовата литературно-естетическа дейност (като цяло) говори особено красноречиво за мащабите, за спонтанността и остротата, за отговорността на писателския и критически поглед на Вазов. Свидетелства за огромната му ерудиция, за безграничната му осведоменост, за неговия неимоверно точен усет, относно върховните нужди на времето.
Ето, буквално в тази преломна насока Иван Вазов продължава класическите традиции на идещата от времето на Нешо Бончев (1839 – 1878 г.) българска възрожденска критика, осигурявайки нейната органична връзка с новото модерно време.
Библиография:
Арнаудов, Михаил. „Иван Вазов. Живот и дело“, Изд. БАН, София, 1939.
Дамиани, Енрико. „Български поети.“, „Български писатели“. – В: “Rivista di cultura”, № 3 – 4, 1925, „Фиали“, Рим.
Димов, Георги. „Иван Вазов в борбата за създаване на национално-самобитна реалистична литература“. – В: Сп. „Литературна мисъл“, Изд. БАН – Институт за литература, София, 1967.
Димов, Георги. „Литературно-критическите и естетическите възгледи на Иван Вазов“. – В: В-к „Литературен фронт“, Орган на СБП, бр. 28, 9 юли 1970. София.
Динеков, Петър. „От повестта към драмата“. – В: „Литературни образи“ (Иван Вазов), София, 1957.
Илиева, Християна. „Между епохи две бурливи“, Есеистична статия, посветена на народния поет Иван Вазов. – В: „Иван Вазов и Стара Загора“, Сборник – статии, документи и спомени, фрагменти от произведения на Вазов и библиография. Издават: Универсална научна библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора и Старозагорски исторически музей; Художник на корицата – Михаил Косев, Стара Загора, 1990 г., вж. с. 35 – 37.
Каролев, Стоян. „Иван Вазов“. – В: „Художествен метод и литературна позиция“, София, 1951.
Константинов, Георги. „Иван Вазов (1850 – 1921)“, Литературно-критическа студия. – В: Г. Константинов. „Творци на българската литература“, Историко-документален сборник; Книгоиздателство „Хемус“ – Печатница „Изгрев“, София, 1941 г., 304 стр. – вж. конкр. с. 90 – 97 (с графичен портрет на Иван Вазов).
Константинов, Георги. „Иван Вазов. Велик реалист и патриот“, София, 1950.
Матев, Иван. „Малко познатият Вазов“. (130 години от рождението на Иван Вазов). – В: В-к „Септември“, Стара Загора, бр. 82, 08.VII.1980, стр. 4.
Матев, Иван. „Непреходното у литературния герой“. – В: В-к „Септември“ – Литературна притурка „Съвремие“, Стара Загора, бр. 155, 27.XII.1980, с. 3 – 6.
Матев, Иван. „Едно италианско списание за българската литература“. – В: Сп. „Литературна мисъл“, кн. 7, 1988, БАН, София, с. 118 – 122; Също: Матев, Иван. „Близост на духа и характера“ (Проф. Енрико Дамиани и българската литература в Италия). – В: „Участие“, Списание за литература и социален живот, г. III, бр. 3, 1993, Стара Загора, с. 20 – 23.
Матев, Иван. „Пламъкът на Възраждането“, Критически диптих: „Литературно-асоциативни възпоменания за двама велики българи – Иван Вазов (1850, Сопот – 1921, София) и Захарий Стоянов (1850, Медвен – 1889, Париж)“, – По повод 150 години от рождението им, Литературно-документална, оценъчна студия. – В: „Кула“, Периодично списание за литература, изкуство и култура, г. XIII, бр. 2, 2000 г., Казанлък, с. 3 – 14 (вж. конкр. за Иван Вазов, с. 3 – 9).
Минев, Димо. „Иван Вазов“, Документална литературно-критическа монография. (Проучвания и извори на Вазовото творчество); Издателство: „Народна култура“, София, 1967 г., 184 стр. (с приложение на художествен фотопортрет на Иван Вазов от зрелия му период).
Речник на българската литература – т. I (А – Д), „Вазов, Иван Минчев (27. VI.1850 – 22.IX.1921)“, Българска академия на науките – Институт за литература, София, 1976, с. 172 – 186.
Стоянов, Людмил. „Иван Вазов и славянството“. – В: Сп. „Славяни“, кн. 4 – 5, 1947, София.
Терзиев, Пеньо. „Иван Вазов и Казанлък“ (150 години от рождението на народния поет), – Документално изследване в три части: I. „Казанлък в сближаването и враждата между Иван Вазов и д-р Кръстьо Кръстев“; II. „Казанлъшкото депутатство и първият юбилей на Иван Вазов“; III. „Неизвестни Вазови ръкописи в албуми на казанлъшкия етнограф и документалист Иван Енчев – Видю“. – В: „Кула“, Списание за литература и изкуство – Юбилеен брой № 4, 1999 г., Казанлък, с. 67 – 79.
Цанев, Георги. „Иван Вазов“. – В: „История на българската литература“ – т. III, Българска академия на науките – Институт за литература, София, 1970, с. 86 – 213.
Цанева, Милена. „Из поетичния свят на Иван Вазов“, София, 1965.
Шишманов, Иван Д. „Иван Вазов. Спомени и документи“, Издание на Българската Академия на науките, София, 1930.
ИВАН ВАЗОВ, ТЕОРЕТИК И СТРОИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА 1880 – 1920 ГОДИНА
(резюме)
Разраборката разглежда в идейно-тезисен и в подчертано концептуален план недооценения в много аспекти, но изключително значим проблем за литературно-критическата и теоретико-литературоведческата дейност на Иван Вазов в четиридесетилетието 1880 – 1920 година. Глобалната личност на поета, белетриста, драматурга Иван Вазов тук е представена синтетично и балансирано в контекста на възгледите му като критик и ценител на модерния български литературен процес – негов идейно-художествен, историко-философски, национално-тематичен и универсален духовен законодател. Отделено е място за първите регистрации на литературния критик Вазов. Подчертани са тенденциите и насоките, както и неотменимите постулати, които той налага в дългогодишната си народополезна дейност и в качеството си на безспорен лидер (а и всепризнат координатор) на българския следосвобожденски, но вече европеизиран естетичски живот. Категорично са изведени и формулирани идейно-естетическите приноси, перспективните цели, както и оптималните градивни прогнози, които метежната личност на Иван Вазов поставя като алтернатива пред бъдещото разввитие на новата българска литература – нейната славянска и православна първооснова, но и задължителната ѝ интеграция с върховете на европейския художествен прогрес – и всичко това в неразрушима връзка с яките корени на българската възрожденска традиция, за съхраняване и въздигане на българския национален дух.
Иван МАТЕВ
II.
Иван Вазов в Музей „Литературна Стара Загора“[2]
На Жана
Сред духовните стълбове, върху които се крепи храмът, приютил архивно-документалната съкровищница на Музей „Литературна Стара Загора“, със своята могъща величавост, безспорно, се откроява името на Иван Вазов (1850, Сопот – 1921, София). Оригиналното ръкописно и книжовно присъствие на Вазов – този колос на българския литературен и национален дух, е автентично засвидетелствано и в тематично преобразуваната (открита официално на 25 октомври 2019 година) експозиция на старозагорския комплексен литературен музей.
А тъкмо там, в средищната експозиционна част, двете пространни витрини – No 97 и No 99, изпълнени с артефакти от Основния музеен фонд, представят патриарха на българската литература като редактор и рецензент на Кирил Христов. Показан е Вазовият ръкописен предговор към сборника „Избрани стихотворения“ от Кирил Христов, издаден през 1903 г. в София. Но четем и автентичните ръкописни бележки и препоръки на зрелия Вазов към все още младия 28-годишен, но вече национално изявен поет – старозагорец, а и към неговия столичен издател, относно посочените Кирил-Христови „Избрани стихотворения“…
Особено впечатляващ в този късновъзрожденски експозиционен кът, е оригиналът на второто издание на Вазовия национално-епохален роман „Под игото“, отпечатан през 1894 г. в София от видния български книгоиздател и колекционер от края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век, копривщенецът Тодор Филипов Чипев (1867-1944). Боязнено внушителната, подвързана между тъмни кожени корици книга, е одухотворена от един изразителен художествен фотопортрет на писателя Иван Вазов, който в съответния период е изпълнил 44 години.
Не по-малък интерес, обаче, буди и редом представеният автентичен екземпляр от драматично обагрената, национално пресътворена Вазова стихосбирка „Под нашето небе“, издадена през 1900 г. в Стара Загора от редакцията на Старозагорското естетско литературно списание „Надежда“. Самото мото на стихосбирката е твърде показателно за духовната християнска насока, за хуманната морална сърцевина, за човеколюбивия национален, а и социален повик, който Вазов изповядва, но и отправя към своето, освободено вече от чуждия гнет съвремие:
Сейте ламтеж камто правда божествена,
сейте любов – не вражда.
Милост в сърцата, и обич мъжествена
камто дълга и труда
Според признанието на автора петдесет и седемте стихотворения, включени в книгата му, трябва да изразяват преди всичко „любов към Отечеството и ония граждански добродетели, които са в основата на силата и величието на един народ“.
Но библиофилът-ценител би се възторгнал и от знаменития лирически сборник с Вазовите сантиментално-носталгични стихотворения – „Люлека ми замириса“, излязъл в София през 1919 г. под № 2 в Националната литературна сбирка „Български писатели“ на Книгоиздателство „Слънце“, с прочувствен с откровението си послеслов на автора и негов художествен фотопортрет. А би трябвало да отбележим, че въпросната, развълнувала още навремето българските читатели книга, е била лично притежание на друг мастит старозагорски и национален наш литератор – Георги Бакалов, съхранена е (ведно с цялата му библиотека) във фонда на Музей „Литературна Стара Загора“, отличена е и с Бакаловия ръкописен автограф.
В дясната половина на по-ниската витрина, под стъкления похлупак, магнетично привлича вниманието ни изключително рядката за литературната ни документалистика „Старозагорска Възпоменателна брошура“, посветена в края на ХІХ век на „национално почитаната личност и духовно спасителните творчески дела на народния поет Вазов“. В случая пълният текст на нейното подзаглавие, отпечатан върху лицевата корица на брошурата, е твърде показателен, както за тематичното й съдържание, така и за възторженото преклонение на тогавашната старозагорска културна общественост, представена чрез знаменателната реч на обичаната от всички старозагорци възрожденска педагожка Теофано Попова, към специално присъстващия на тържеството 45-годишен юбиляр Иван Вазов. Ето и самият заглавен текст:
„Реч, произнесена на 24-ти Септемврий 1895 год., по случай Юбилея на българския поет и литератор г-н Иван Вазов в салона на Старозагорското окръжно четверокласно училище от г-жа Теофано Попова, учителка при Държавната Мариинска Девическа Гимназия в Стара-Загора“.
И по-нататък, вместо традиционното, „запечатващо“ края библиографско каре, също на корицата с изненада четем претенциозно подбраните, но и добре премислени от старозагорските спомоществователи и издатели, социално ангажирани слова – всъщност, своего рода утилитарно гражданско послание към бъдното поколение:
„Издават почитателите на поета в град Стара Загора в полза на Фонда „Иван Вазов“, – Печатница и книговезница на Никола С. Кирилов, Стара-Загора – 1895 година“.
Но четвърт век по-сетне – на 20 октомври 1920 година, вече възстановената след Сюлеймановия погром Стара Загора става за втори път всенароден Вазов домакин – този път по повод 70-годишния юбилей на поета.[3] Второто Вазово честване в Стара Загора е характерно с това, че то и сега оставя в литературния процес на града, а и на България свое книжовно-документално наследство. Старозагорци – в лицето на нововъзникналото идейно-теоретично младежко списание „Ехо“, съумяват, тъкмо в неговата втора годишнина, а и в юбилейната 70-годишнина на народния поет, да организират и издадат първия в Стара Загора литературен сборник „Орион“.
А това, че в Стара Загора народният поет Иван Вазов е имал многобройни почитатели и горещи духовни последователи, говори фактът, че в края на ХІХ и първите две десетилетия на ХХ век, той бил чест гост на „града на поетите“. Старозагорската литературна периодика от онова време, значителна част от която съумяхме да проучим през 2010 година[4], е регистрирала негови критически отзиви и редакционни участия в редица издания, както и първите публикации на много от знаменитите му стихотворения- при това обособени в отделни тематични библиотеки. Вазов споделял, че сред старозагорци се чувствал като сред свои съграждани! Още повече, че със седмици писателят престоявал при брат си – генерал Владимир Вазов, който в навечерието на Балканската война служил в командния състав на старозагорския 12-ти пехотен Балкански полк. А посещавал и другия свой брат – Д-р Кирил Вазов, чиято къща и лекарски кабинет до началото на 60-те години на ХХ век бяха запазени в центъра на Стара Загора.
Явно, националният ни поет Иван Вазов, освен рожденото си сопотско потекло и по-сетнешните периодични букурещко, русенско, берковско, пловдивско, цариградско, одеско и софийско „гражданства“, в житейския си многопосочен път се е сдобил отчасти и с духовния статут на старозагорски гражданин, което го прави в определена степен съпричастен и в реалното строителство на старозагорския литературен процес.
Преброждайки с поглед многоликата панорама на изложената „Вазова сбирка“ в Музей „Литературна Стара Загора“, ние задължително се спираме и пред една неголяма по размери, керемидено червена книга, сътворена във второто десетилетие на ХХ век от лирическия ученик и непроменим духовен почитател на великия български застъпник Вазов – вторият след него и последно титулуван „народен поет“ Кирил Христов. Става въпрос отново за значима старозагорска литературна следа, вградена този път в библиографски също рядката биографично-оценъчна Кирил-Христова книга: „Иван Вазов – кратък животопис“. Издадено през 1920 г. в София от Министерството на Народното просвещение, това луксозно томче – внасящо несъмнен принос във Вазоведението, е същевременно илюстрирано и с красива графична скица с образа на Иван Вазов, дело на драматичния художник-портретист Георги Черкезов.
В галерията от портретни изображения на Иван Вазов в старозагорския литературен музей, следва да посочим и други шест самостоятелни черно-бели фоторепродукции на оригинални архаични снимки и художествени картини с лика на народния поет от различни периоди на бурливия му живот, включително и от изгнаническите му години, между които и впечатляващата профилна литография на Вазов от Преслав Кършовски. Както и репликата на експресивно-монументалния маслен портрет на Иван Вазов – импозантна класическа творба, в която, епично преживяващият майстор на четката Златю Бояджиев е пресъздал царствено писателя – седнал достолепно на високо кресло пред своето писалище, разгърнал средновековна българска книга на фона на светъл загадъчен прозорец, открояващ далечен планински пейзаж…
Обаче, едва ли е случайно, че в експозицията на Музей „Литературна Стара Загора“, измежду автентичните Вазови ръкописи и книги, е намерило възлово място и уникалното (ръкописно) писмо на революционера и поета Стефан Стамболов, изпратено от Стара Загора на 28 август 1875 г. до Българския Революционен Централен Комитет (БРЦК) в Букурещ, относно подготовката на Старозагорското въстание от същата 1875 година. В писмото си, като упълномощен апостол – отговарящ (заедно с Георги Икономов и Георги Апостолов) за предстоящото Старозагорско въстание, Стефан Стамболов сочи, че, съобразявайки се с конспиративната същност на делото, за да дойде инкогнито в Стара Загора, той пътувал по море до Цариград, където безуспешно търсил Петко Славейков, а след това по суша се озовал в Ески Загра (Стара Загора) и т.н.
Разглеждайки въпросното оригинално Стамболово писмо – датирано и подписано собственоръчно от автора му, задължително трябва да изтъкнем, че то не случайно е поместено във „Вазовата витрина“ – при това в непосредствена близост до оригинала на най-българския роман „Под игото“, чието заглавие, впрочем, симптоматично се откроява и във Вазовия портрет на Златю Бояджиев… Защото автентетиката на идейно-съдържателната част и натрупващият се историко-психологически ефект от двата значими, уникални артефакта – апостолското красноречиво писмо на Стамболов и народоведческото белетристично прозрение у Вазовия паметен роман, уедряват емоционалното, а и националното възприятие. Предизвикват и разтърсващо преображение у ангажирания зрител, потопен във величавата и съдбоносна възрожденско-революционна българска сага.
Предлагайки дълбоко изживяна документална среща с литературното минало на Старозагорския край, в това число и проникновеното визуално представяне на Вазовото книжовно и ръкописно наследство в трезора на Музей „Литературна Стара Загора“, експозиционното впечатление от двете (двойни) музейни витрини, посветени на народния поет, внушават обективно и то пряко, неотразимо уважение, а и обясним респект към непреходните духовни открития, завещани на българската нация от любородното перо на дядо Вазов.
18 април 2020 г.
Велика Събота, Стара Загора.
Иван Вазов до старозагорци
(Към старозагорската депутация)
Предайте, господа, моята най-дълбока признателност на старозагорци. Тия знакове на симпатия ме безконечно покъртиха. Винаги съм хранил жива любов към Стара Загора, като един от най-интелигентните центрове на България, и сега, и в турско време. Затова честта, която ми се прави, за мене има висока цена и аз се гордея с това. Благодаря Ви! Предайте, г. Илиев (Атанас Илиев – бел. И. М.), благодарността ми и на учителите и учителките от Чирпан за изказаното съчувствие.
Вазовият отговор на приветствието, отправено през 1895 година по повод 25-годишния му писателски юбилей.
(„Събрани съчинения“, т. Х, София, 1977, с. 398)
ДОКУМЕНТАЛНА ВИТРИНА
III.
ПРИЛОЖЕНИЕ
Реч на възрожденската учителка Теофано Попова, произнесена на 24 септември 1895 г. в Стара Загора по повод 45-годишнината на народния поет Иван Вазов и 25 години от творческата му дейност
За Теофанό Попова[5]
(1856, Стара Загора – 1929, Стара Загора)
Теофано Попова е родена през 1856 година в Стара Загора – издънка е от виден възрожденски род. Баща ѝ – Нено Тодоров е спомоществувател на книжовното дело и член на Училищната комисия в предосвобожденска Стара Загора. А майка ѝ – Милка, е сестра на прочутия възрожденец и педагог Даскал Атанас Иванов.
Още на 15 години – с благословията на народната учителка Анастасия Тошева (1837 – 1919) и с разрешението на месното Училищно настоятелство, тя става преподавателка в Старозагорското девическо училище. Оженва се за изтъкнатия старозагорски гражданин Васил Попов, от когото ражда двама сина – Димитър и Васил, които смъртта прибира твърде рано. Почива преди това и съпругът ѝ, покосен от холера.
Теофано Попова превъзмогва мъката от голямата загуба, продължавайки да работи и след Освобожднието като учителка в Свищов, Казанлък, Севлиево, Солун, Стара Загора. Проявява се и като отличен преводач, владеещ четири езика – френски, руски, испански и турски. Същевременно намира време и за литературно творчество. Успява да напише 13 художествени книги, между които историческата драма „20-тий априлий“, посветена на българската съдба през Априлското въстание от 1876 година. Исторически правдиви, социално и национално пророчески са нейните творби, някои от които („Старозагорското въстание през Септемврий 1975 г.“ и „Царъ Иванъ Шишманъ – или падането на Търновското царство“) се съхраняват във фондовете на Музей „Литературна Стара Загора“.
Но Теофано Попова посвещава дълги години от живота си и в грижа за нещастните си съграждани – сираци, онеправдани, безпризорни. През 1899 година основава първото Благотворително дружество в Стара Загора – „Добрий самарянин“, както и Дом за сираци към него. И до смъртта си, в родната Стара Загора през 1929 година, тя е техен председател!
„Иван Вазов“ – Юбилейна брошура с речта на Теофано Попова
в чест на народния поет, Стара Загора, 1895 г.
(Музей „Литературна Стара Загора – Фонд „Иван Вазов“)
[1] Матев, Иван. „Иван Вазов, теоретик и строител на българската литературна критика 1880 – 1920 година“, Литературно-оценъчна студия. – В: „Иван Вазов – патриархът на българската литература“, Сборник с доклади от Юбилейна научна сесия: „150 години от рождението на народния поет (Иван Вазов)“; Издават: Съюзът на учените в България – Клон Стара Загора и Тракийският университет в Стара Загора, Издателска къща „Форум“, Стара Загора, 2001 г., 212 стр. – вж. конкр. с. 51 – 57.
[2] Вж. Матев, Иван. Под същ. загл. („Иван Вазов в Музей „Литературна Стара Загора“). – В: „Птици в нощта“, Периодично списание за поезия, проза, критика, публицистика, г. XIII, бр. 2 -3 (Юни – Октомври), 2020 г.; ИК „Кота“, Стара Загора, с. 58 – 63. (С репродукции от оригинални експонати от сектора „Иван Вазов“ в експозицията на Музей „Литературна Стара Загора“)
[3] Коняров, Константин. – В: „Градът на поетите“ (Принос към литературната история на Стара Загора); Книгоиздателска къща „Труд“, София“, 2007 г., с. 110.
[4] Вж. Матев, Иван. „Литературната периодика – огледало на Духа. (Към старозагорския предмодерен печат: 1882 – 1944 г.)“. – В: „Кула“, Списание за култура, г. XXIII, бр. 3 – 4, 2010 г., Казанлък, с. 85 – 95.
[5] Фотографският портет на Теофано Попова е любезно предоставен от фонда на Регионален исторически музей – Стара Загора.
______________
Дизайн: Мария Сидерова
Български