25 години от кончѝната на художника Димитър Караджов (18 юли 1907 – 13 април 2000)

25 години от кончѝната на художника Димитър Караджов (18 юли 1907 – 13 април 2000)

 

 

Ще те догоня само в края…[1]

На художника и поета Димитър Караджов

Смирен и тъжен отлетя
от този свят духа ти.
При твоята Елена
или в сребристите селения
на твоя Николай –
къде звезда те приюти?
Навярно във мига прощален
два ангела
във бели кръстни мантии
са летяли –
единият от Бог изпратен,
а другият пред Бог да се яви.
Нима бе истина, че те познавах
тук – в пустинята на греховете?
Жадуваше душата ти за красота.
И търсеше в слова, и в багри
спасителните истини.
От образи градеше светлина.
Любов и мъдрост – твоите криле
нетленни с шепот ме закрилят.
Дано, дано ме те спасят…
О, Боже!
Безкрайни часове и дни.
Жилавите нощи догарят сляпо,
без остатък.
Върху безвремието като свод
увисна пустотата.
Последни канделабри от цветя.
Понесен върху стих е вече
споменът дълбок.
Печално чакат две очи.
След теб вървя унесен
и виновен –
ще те догоня само в края.
Прости, приятелю.
Прости…

Иван Матев

 
 
 

 
 

Иван Матев

Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“

 
 
 

Жажда за непреходното

 

Димитър Караджов (1907–2000)
(Житийно-творчески ескиз)

При една от срещите ми с художника Димитър Караджов на 7 октомври 1997 година, той ме посрещна в дома си натъжен, цитирайки Артур Шопенхауер:
„И все пак, г-н Матев, възвишеното се ограничава от някакъв идеал, докато трагичното се разширява безгранично в невъзможното“.

Скъпият ми приятел скърбеше за покойната си съпруга Елена…

 

* * *

Димитър Михайлов Караджов е роден на 18 (31) юли 1907 г. в Стара Загора. Завършва Мъжката гимназия „Иван Минчов Вазов“ в родния си град, а през 1930 г. се дипломира в Държавната художествена академия – София, в класа на професорите Стефан Иванов и Борис Митов. Един от неговите състуденти по това време е бъдещият голям познавач и художествен интерпретатор на византийската православна живопис Николай Егениевич Ростовцев (Харков, 1898 – София, 1988), завещал впоследствие – през 40-те и 50-те години на ХХ век, в новото храмово изкуство и на Старозагорската епархия уникалните си канонични фрески, одухотворили мистично интериора на старозагорските църкви „Св. Теòдор Тѝрон“ и „Св. Троица“, а и на Шипченския мемориален манастирски храм „Свето Рождество Христово“.

Забележително е обаче, че още през 1923 г., едва шестнадесет годишен, Димитър Караджов представя в Стара Загора първата си самостоятелна изложба, направила силно впечатление на културната общност със съкровеното си драматично-експресивно въздействие. От 1934 г. младият творец започва участията си в изложбите на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив, а от 1936 г. – в Дружеството на новите художници в София. По-сетне – в зрелия си период, като член на Съюза на българските художници, Димитър Караджов присъствува активно и оригинално в артистичния живот на страната – излагал е свои творби в национални, окръжни и самостоятелни изложби в София, Стара Загора, Пловдив, Бургас… Особено запомнящи се и покоряващи с панорамната си духовно-естетическа визия са трите му крупни Юбилейни ретроспективни изложби, организирани в Стара Загора през 1982, 1992 и 1997 година – ознаменували с порива на изкуството неговите 75, 85 и 90 житейски лета.
Изпълненото с очарование и копнежи съзнание на твореца прелива обективно и в одухотворените му витални пейзажи и натюрморти: „Пътища и облаци“ (1929), „Ученичка“ (1931), „Столетник“ (1936), „Отвъд Калофер“ (30-те год. на ХХ век), „Созополски къщи“ (1936), „Бургаското пристанище“ (1938), „Къща край морето“ (1938), „Карамфили“ (1939), „Зима в Стара Загора“ (1941), „Тополи“ (1946), „Край село Омарчево“ (1957), „Стара Загора след дъжд“ (1958), „Езерото“ (1959), „Улица в чаршията“ (1960), „Пленер“ (1970), „Заточеници“ (1975 – 76). А тези сърдечни картинни импресии, в които живописецът и лирикът са проявления на духовно единен художествен и светооценъчен модел, налагат Димитър Караджов като удивителен тълкувател не само на природата, но и на алегорично-неповторимата човешка същност. Същевременно картините на художника и стиховете на поета Димитър Караджов са трепетни блянове, родени в светлина и хармония, съкровени божествени открития на истината и красотата, жажда за непреходното…

Импресионистичният стил на художника Димитър Караджов се проявява отличително ярко и в сюблимното му естетико-психологическо пристрастие – портретът. Не случайно Димитър Караджов рисува предимно „аристократи на духа“ – хора с висок интелектуален и нравствен ръст, които той лично е познавал и, с които го свързва десетилетно приятелство – общи духовни томления. Така се раждат портретите му на Гео Милев (1969), Николай Лилиев (1984), Иван Мирчев (1980), Иван Хаджихристов (1981), Веселин Ханчев, Неделчо Николов (1959), портретът на неговата жена Елена (1946), а и собственият му драматично-артистичен „Автопортрет“ (1961) – творби, в които изобразителното внушение на персонажите е част от духовния идеал, от сакралното пространство на самия художник.

Димитър Караджов работи вдъхновено, при това твърде успешно и в областта на литературния жанр. Публикувал е спомени за поетите Николай Лилиев, Гео Милев, Иван Мирчев и Иван Хаджихристов, за Чудомир като художник, а и за магическият „ден първи“ на обявяването на Балканската война в Стара Загора. Гьотевият принцип, че „споменът – освен да бъде точен, задължително трябва да е и значим“, е стриктно правило и за Димитър Караджов. Но художникът печата също есеистични, културно-исторически, литературно-теоретични, литературно-оценъчни и философски творби. И, разбира се, затрогващи стихотворения, събрани през 1995 година във великолепната му естéтска, отпечатана в Стара Загора, лирическа книга „Отломки от недоизграденото“…

Освен личното му поетично творчество, значимо негово литературно проявление съставляват и неговите художествени преводи. В продължение на седем десетилетия (та до самата си смърт през 2000 г.) Димитър Караджов превежда от френски, немски и руски език лирически шедьоври на световни поети: Алфонс дьо Ламартин (1790–1869); Теофил Готие (1811–1872); Шарл Бодлер (1821–1867); Пол Верлен (1844–1896); Артюр Рембо (1854–1891); Стефан Маларме (1842–1898); Пол Валери (1871–1945); Йохан Волфганг фон Гьоте (1749 – 1832); Хайнрих Хайне (1797 –1856); Райнер Мария Рилке (1875–1926); Фьодор Тютчев (1803–1873); Михаил Юриевич Лермантов (1814 – 1841); Афанасий Фет (1820 – 1892); Александър Блок (1880 –1921).

В работата си на преводач, Димитър Караджов е също така прецизен и скрупульозен, както и в делата си на художник и поет. Преводачът Димитър Караджов винаги се е ръководил от желязното правило: „Трябва да правим върховни усилия, за да преведем шедьоври“. Блестящо е защитена тази му ýставна позиция в отпечатаната посмъртно, също в Стара Загора, негова прéводна книга „Цветя в огледалото“ (2002). Именно в нея, в началото на ХХI-то столетие, са намерили място повечето от посочените европейски автори, превеждани с възторг, но и със страхопочитание от Димитър Караджов през годините!

Безспорно, литературните творчески изяви на художника Димитър Караджов имат своята възходяща динамика в течение на годините. Но те притежават и своята буквална реализация в националния ни литературно-издателски процес. Така че авторски стихове, преводи и оценъчно-изследователски статии от художника-литератор Караджов се появяват, макар и спорадично, в редица специализирани периодични издания, фиксирани в половинвековния времеви отрязък от началото на 50-те до края на 90-те години на ХХ век. В случая бихме могли да посочим литературните и естетически приноси на Димитър Караджов в някои от съответните съвременни издания: Литературен алманах „Хоризонт“ (Стара Загора); Литературна притурка „Съвремие“ при Старозагорския окръжен вестник „Септември“; Списание за литература и социален живот „Участие“ (Стара Загора); Списание за литература, изкуство и култура „Кула“ (Казанлък); Списание за естетика, литературна история и критика към Института за литература при БАН – „Литературна мисъл“ (София); Периодичните литературни списания „Пламък“ и „Септември“, и маститият седмичник „Литературен фронт“ – органи на Съюза на българските писатели (София); Литературен сборник „Гласове от Тракия“ (Стара Загора); Старозагорските литературно-пристрастни вестници „Септември“, „Вик“, „Литературен глас“ и други регионални и национални издания.

Показвайки в така предложения идейно-синтетичен, смислово и словесно най-пестелив, но творчески наситен план личността на Димитър Караджов като художник, поет, преводач – естет и анонимен, но всепризнат художествен законодател в духовните дебри на двадесетото столетие, категорично ще подчертаем, че без да навлизаме в дълбоките подмоли на спомена, настоящият документално-публицистичен обзор би подпомогнал духовното осмисляне, а и библиографското естетическо уплътняване на представите ни за високо-етичната, непреходно-утилитарна и мащабно-просветителска дейност на любимия ни учител и приятел Димитър Караджов. Чрез нестандартно-доказателствения ъгъл, от който подхождаме към универсалната и безпределно скромна същност на сърцеведа и твореца, изградена върху непоклатимия енциклопедизъм на неговия мъдър дух.

* * *

Димитър Караджов склопява смирено очи в дома си в Стара Загора на 13 април 2000 година. Той бе от ония духовни люде, които, „като отминат, остават“… Самият той сякаш бе прозрял тази свише дарена му духовна орис в предсмъртното си лирическо послание – „Раздяла в облаците“:

Угасва и последното съмнение:
Отвъдното не е мъртвешка шир,
не е небитие,
а някакъв неземен, чист ефир
и нова звездна нощ – вселената.
– Какво все пак очакваш в тия бдения?
– Какво очаквам ли? … Раздялата
с това, което тук е било
за мене всичко: багри засияли
върху палитрата ми разцъфтяла
и полет на размахано крило.

 

Това интимно, но и космологично финално откровение на Димитър Караджов бе отпечатано в некролог по повод 40 дни от кончината му…

 

Иван Матев

26 март 2021 г.
 Стара Загора
 
 
 
 
 
 

„Как нарисувах портрета му…“[2]

 

 

Димитър Караджов – художник, поет, естет, бе от малцината наши съвременници, които са познавали лично Гео Милев. За една знаменателна среща между двамата старозагорци през 1924 година ще разкажем.

– Г-н Караджов, Вие сте съвременник и съгражданин на Гео Милев. Разкажете за срещите си с него.

– За първи път видях Гео Милев през 1920 година в старозагорския театър… Изнесе една развълнувана беседа за Байрон, за поезията му, за неговия революционен романтизъм. Знаех вече книгата му „Жестокият пръстен“ и в следващите години следях непрекъснато преводите му от френски, белгийски, немски, английски и руски поети, които той издаваше в отделни книги, лирични хвърчащи листове и антологии…

За нас в ония дни той беше антената, която улавяше най-новите тенденции в развитието на европейското изкуство и литературата от началото на века – и ги излагаше с рядко полиграфическо умение и артистичност върху страниците на своето списание „Везни“, а по-късно и в списание „Пламък“.

Отидох през 1924 година да уча живопис в Софийската художествена академия, но продължавах да чета и поезия. Запознах се с Гео Милев съвсем случайно… Един сив ноемврийски ден – същата година – аз се запътих да видя сестрите му, с които се познавах отдавна. Живееха в някакъв пансион. Ръмеше дъжд. Разговорът ми с тях се завъртя около старозагорските ни приятели и поети, около работата ми в академията. Готвех  се вече да тръгна, но те ме предупредиха да не бързам, защото щял да дойде Гео. Останах с обяснимо вълнение… Изминаха само няколко минути – вратата се отвори – и влезе той, без шапка, с тъмен балтон, с вдигната нагоре яка и вратовръзка на бели и черни отвесни ивици.

Когато се опита да избърше с кърпа дъждовните капки от челото си, кичурът черна коса се измести – и аз видях, изтръпнал, ужасните хлътнали белези върху разбития му череп. За чудене е, наистина, как е оцелял… Нямаше настроение, говореше бавно, замислен. Изряза с ножица някаква детска картинка от

едно илюстровано списание – и разговорът премина върху най-злободневни въпроси.

Не мина може би половина час, той кимна вежливо с глава и си излезе…

Запитах сестрите му защо Гео беше толкова замислен, какво се е случило? Обади се Веса:

„Какво да ти кажа – откакто е издал поемата си „Септември“, непрекъснато го следят къде ходи, с кого се среща. Не бих се учудила, ако и сега има долу някой, който го следи в дъжда къде ще отиде…“

Единствената ми среща с Гео Милев.

– Според Вас кое бе най-дълбокото и съществено чувство в характера на Гео?

– Емоционалният му заряд – това беше неговата стихия. Оттук се определя и развитието му: лиризмът, живописните меланхолии на естета и, по-късно, човекът, революционерът… Едно пламенно сърце, което се нараняваше от всичко, което обикваше. У него всичко е някакво стихийно отдаване, всичко е неудържимо и зашеметяващо като любов. Заблудите му дори, ако можем да ги посочим, са също любов, те са като измамите, които съпътстват всяка любов.

Знаем също, че тия негови пламенни увлечения прераснаха в едно по-съвършено чувство: състраданието към масите, към неизвестните, към ония, които са на дъното на живота.

Неволно си спомням думите на маджарския поет Петьофи:

„За любовта бих дал живота си, но за свободата бих дал и любовта.“

Шандор Петьофи загина.

Загина и Гео…

Удивителна, бих казал трагична последователност на един темперамент, който запали у нас пламъка на новите дни.

 

– Как Гео Милев възпитаваше естетическия вкус на своите съвременници чрез изобразителното изкуство? Беше ли сам той и художник?

– Едно е несъмнено: в своя кратък живот Гео рисува непрекъснато. И което е още по-важно: живописта, скулптурата и особено графиката го занимаваха постоянно, вълнуваха го така, както и поезията – и той им отдаваше широко място в своите изящни списания. Изборът му е своеобразен и с голяма амплитуда – от египетските рисунки и негърската скулптура до творбите на кубиста Франц Марк, до Шагал и Кандински.

Гео Милев не стана художник, но рисуваше и любовта му към изобразителното изкуство даде блестящо отражение върху цялостната му полиграфическа дейност. Книгите му и списанията, които той редактираше и издаваше, са пример за вкус и образцов печат.

Струва ми се уместно да припомня тук силата и релефността на изображението, мрачната декоративност и контрастните снопове светлина в поемата „Септември“. Не са ли те до известна степен плод на художническото виждане на Гео?

 

– Като художник Вие сте постигнали значителни резултати в областта на портрета. Какво Ви привлича в този жанр, породил желанието Ви да нарисувате и Гео Милев?

– Завърших академията, върнах се в Стара Загора, започнах да учителствам. Работата ми като художник се изявяваше с участието ми в окръжни и национални изложби. Рисувах предимно пейзажи, портрети, натюрморти. Особено ме увличаше портретът и ми създаваше немалко тревоги и проблеми. Знаех и дълбоко съзнавах, че рисуваният портрет трябва да има изразителна прилика, да свързва в неразбиваемо цяло физическия облик и духовните измерения на портретувания, като запази всичко, което е ценно в хубавата живопис: колорит, композиционно решение, целостта на образа, естетическите стойности…

Затова може би в опитите ми да нарисувам известни личности аз съм се залавял за работа само ако съм ги виждал, ако ги познавам, ако съм ги наблюдавал отблизо.

 

– Кое точно Ви вдъхнови да се насочите към пламенния певец на „Септември“?

– Когато през есента на 1969 година, в един особен час, у мене се яви желанието да нарисувам портрета на Гео Милев, в паметта ми изведнъж израсна оня негов цялостен образ, онова трагично обаяние, което ме обзе, когато го видях отблизо у сестрите му и имах завидната възможност да разговарям с него.

Направих няколко различни скици в естествена големина на главата му, скицирах и множество положения на фигурата. Единственото ми желание беше да получа пределна силуетна простота, устойчива линия и одухотвореност на израза… Най-доброто, най-правдивото нанесох на платното, като използвах и снимки – и за десетина дни портретът беше завършен. Усилията ми, когато го рисувах, бяха насочени главно към това: да свържа в един цялостен образ нещо от чертите на „ранния“ Гео с онова, което го хвърли в пламъците на революцията.

(Из интервюто на Димитър Караджов „Жажда за непреходното“, дадено на Иван Матев през юни 1990г.)

 
 
 
 
 

Лирическо припомняне за Димитър Караджов

 

Авторски стихотворения от поета Димитър Караджов. Из лирическата му книга „Отломки от неизграденото“ – Стара Загора, 1995 г.

(Подбор: Иван Матев)
 
 

З Е М Я

Залутан сам в ръжта сребриста,
аз гледам пролетния ден
как остро вече е обистрен
и газя вятъра зелен.

И злак, и острови червени,
където земна кръв тече,
се залюляват срещу мене
и плискат жадното сърце.

Ръката ми сбере ли само
жаравата ти, мак засмян,
от пръстите ми бликват пламъци
и аз вървя като пиян.

И стига ми в това безумие
несподелената ми страст,
която се задъхва, румена,
и ме разлистя като храст…

О, зная – тръпката е всичко,
влечението, сладостта,
с които празникът езически
започва в облаци, в цветя.

И ако някой ме запита
каква е крайната ми цел,
ще кажа, че не знам – и с птиците
ще гоня синия предел.
 
 
 
ЧАСОВЕ СЛЕД ВЯТЪР
И ДЪЖД

Земята пи диханието свежо
на бурята, отминала далеч,
и капки, светли капки се оцеждат
от клоните, облени в тъмна глеч.

Около гарата, подир дъжда,
файтоните, закичени с акация,
изчакват пътници от влаковете
и весело препускат към града.

И после – взор чаровен… Като птица
отнякъде към тебе прилетели
в навалицата празнична – и ти
се губиш, омагьосан, след момичето.

И възгласи, и махане с ръце,
и поздрави с познати, с непознати
упиват ненаситното сърце
И чезнат като облачното злато.

– Не бягай, хубав ден, и не гаси
огнивото в живота бързолетен,
за кратко тоя свиден зрак ни сети –
и няма после кой да ни спаси.
 
 

ЖАЖДА

Разгърнала зелената си пазва
от сенки, от листа и хлад,
градината лежи като оазис
в жаравата на тоя град.

Изпепелен от адски зной, от жажда,
аз влизам, за да се освободя
от мислите, които ме разяждат,
и да ограбя с поглед свежестта на розите.

Отгоре нейде вейки
раздвижени пропущат светлини
и аз горя, облегнат сам на пейката,
изгубил всичко. Чувства, младини.
улисан в чародейството си пъстро,
тук винаги под старите липи
се мярка някакъв човек и пръска
с вода неоросените лехи.

Разперена към тях като ветрило
огромно,
като глетчер заблестял,
тя връща на тревите силата
и весели дървета и цветя.

О, как жадувам в тоя зноен ден
да съм под струята на градинаря
и като храст, от силен дъжд ударен,
да пия капките, спасен…
 
 
 
 
КОГАТО ЗНОЯТ РАСТЕ

Разпъван от желания неясни,
ти чакаш нещо в тоя прашен град
и все така – прикрит и непознат –
опипваш границите на прекрасното.

Окото ти се губи ту в небето,
ту в някой отстранен градински кът,
където огнени цветя пламтят
и шумоли в липите битието.

Забравено, детинството те вика
и като в сън отново чуваш ти –
разхапаната ябълка пращи
и сокът се накипва на езика ти.

Зове те и далечното… Обичаш
онуй, което нямаш – и така
пътуваш все по картата с ръка,
опиянен от земното величие.

И облаците в тоя зноен ден
лежат като огромни бели мечки,
загледани към тайнствените глетчери
на полюса мъглив и заледен.
 
 
 
КОГАТО СИ ОТИВА
ЛЯТОТО

Окото ми поглежда все към вас,
тополи зашумели, гъстолистни,
и пита за изгубените истини
в живота ни,
за всеки хубав час.

Раздвижени в пространства охладени,
загребвате избистрената вис
и в своето неспирно възнесение
увличате и мене – като лист.

Къде летя, не знам. Необозрими
са бездните на чувството.
Шумят
в ушите ми столетия и зими –
незнайна стръв примамва моя път.

За малко само… Улицата с ярост
прегриза упоеното крило
на мислите.
Небето се затваря,
разпада се от наплива пазарен
и зейва като счупено стъкло.
 
 
 
 
ЕК ОТ ГОДИНИТЕ

Отсреща люлякът се олюлява
на облаци лилави и шуми
от вятъра…
Не, ти не си забравил
с каква неясна сладост и тогава
заничаше към него – в оня миг.

Кога бе то? Затрупана, картината
се губи в някакъв в далечен ден
с разцъфналия люляк, озарен,
зашепнал вън – в съседната градина,
където ти вървеше, удивен.

Отминали, нещата се повтарят,
целувани от спомена – и ти
си мислиш: няма ново, нито старо,
а само аметистът недогарящ
на земното в неземното пламти.
 
 
 
 
ОБЛАКЪТ

Отива си и тоя летен ден –
и слънцето, като кървяща рана,
залезе в избледнялото сияние
на небосклона чист, изпепелен.

Животът ни минава като сън,
роят се в паметта ми книги, стихове
опразнените улици затихват
и аз излизам, окъснял, навън.

Ще падне скоро нощ… И откъм изток
загасва бавно облакът единствен,
разцъфнал в недостъпни висини.

– Упивай ме, неутешима роза,
и ми върни ти в тоя миг тревожен
отблясъка на миналите дни.
 
 
 
УХАНИЕ В НОЩТА

Замислен край прозореца разтворен,
аз гледам – стаята ми се мени,
менят се облаците, здрачът, хората
и залезът изчезва в тъмнини.

Изпразнена е чашата до дъно
и няма времето над мене власт…
Къде ме носите, мечти безсънни,
какво да чакам в тоя късен час?

Обезсърчен, съсипан от умора,
ще падна аз в безстрастното легло
като сокол с пречупено крило,
ще се унасям в спомени, оборен…

И цяла нощ – ухаещ и незрим –
трендафилът отвън ще ми разказа
за пролети, които не залязват,
за свидното в мига неповторим.
 
 
 
ЗАЩО?

Защо са тия неспокойни мисли,
кому е нужен тоя вечен страх
от неизвестното, от облака надвиснал
на чувството, че вече си излишен
преди да се превърнеш в прах?

Не питай никога какъв ще бъде краят,
а улови отлитащия миг,
задръж го ти, за да изваеш
за всяко време нещо от безкрая,
небе и сила, някакъв светлик.

Отвън тополите шумят, обвеяни,
и техните чувствителни листа
треперят – езеро зелено,
в което се оглежда радостта
на цялата вселена…
 
 
 
НЕЩО ЗА СЛЪНЦЕТО

Огромно, лъчезарно, знойно слънце,
с какви ли думи да те назова?
изчерпани са земните езици,
безсилни са човешките слова –
и няма „прилагателно“ за тебе…

Когато всяко утро ти гасиш
звездите над разжарения хребет
и се издигаш бавно в свода чист
земята те посреща, озарена,
разсейват се безумните съмнения
и нежно се усмихва всеки лист.

И после – тия утринни камбани,
които славят вечния ти път
и ни отправят някакво възвание
за друг живот, за час благоуханен,
за нещо свидно – и звънят, звънят…

Загледано в овощните градини
ти омотаваш всеки плод в зари,
укрепваш и костилката му с вино,
което свети с тайни и гори
с безсмъртие…

Животът продължава
в сиянието ти, освободен
от сянката на вечната забрава,
от грижите за утрешния ден.

О, затова ли всеки изгрев нов
ще вкусвам като Чашата с причастие
и вечер ще изпращам с благослов
последния ти лъч, кървящ, прекрасен
като отчаяна любов?
 
 
 
НЕДОВЪРШЕНОТО
ТЕ ЧАКА…

Когато силите ти вече се изчерпват,
какво ще можеш да отсееш ти,
освен да размишляваш, да зачеркваш
и да тъжиш, че времето лети?

Отминаха годините – и всичко
потъна безвъзвратно в пропастта
на миналото… Есента завлича
и мислите с последните листа.

Единствено, което ти остава,
е може би сега страхът,
че недовършеното вика от забравата,
а няма в преспите обратен път.
 
 
 
ОБЛАЦИ В НЕБИТИЕТО

Ще свърши явно земният ми път,
а има ли небесен път – не зная,
ще се разпръсна може би в безкрая
като дихание без шум, без плът.

И ще изчезна… Купчината пръст,
останала в любимите предели,
щом вкуси напоителния дъжд,
ще запълзи с очите ми изтлели
към друг живот, към криновете бели,
които ще цъфтят околовръст.

И ни следа, ни вест от мене… Нищо.
Единствен вятърът, непроменен,
ще шепне пак в обвеяните листи,
че уж го слушам вечно, всеки ден… 

 

 

Стихотворения от класически западноевропейски и руски поети, преведени от Димитър Караджов. Из прéводната му книга „Цветя в огледалото“ – Стара Загора, 2002 г.

 (Подбор: Иван Матев):

 

Алфонс дьо Ламартин

ЕЗЕРОТО

И тъй – все тласкани към брегове незнайни,
към тебе, вечна нощ, запътени сами,
ще можем ли да хвърлим котва в океана
на времето за миг?

О, езеро, година оттогава само,
а виж, край тез вълни, които тя видя,
аз ида сам и сядам върху тоя камък
де сядаше и тя!

И в оня час така ти стенеше в скалите
и се разбиваше всред каменния зев,
и пяна хвъркаше така откъм вълните
до милите нозе.

Една нощ – помниш ли – гребяхме в тишината
и слушахме в захлас под ясни висини
как удряха едвам, отмерено веслата
по звучните вълни.

И в миг напев нечут се смеси с ековете
на омагьосания бряг около нас
и слушаше вълната думите въззети
на скъп за мене глас:

„О, време, не лети, минути всеотдайни,
запрете в тез вълни,
не ни отнемайте блаженството нетрайно
на хубавите дни!

Не малко клетници ви молят под небето –
отлитайте за тях,
вземете с вас и грижите им… Забравете
щастливите в света!

Но аз напразно гоня времето крилато,
то бяга… Остани,
не бързай – казвам на нощта – ала зората
се сипва в тъмнини.

О, да обичаме… и в кипналата сладост
набързо да горим,
човекът няма пристан, времето – прегради,
заминем – отлетим…“

Ревниво време, тез минути на забрава,
кога блаженството приижда на вълни,
отлитат ли и те, тъй както отминават
горчивите ни дни?

И как – следа поне не ще ли те оставят,
нима завинаги изчезват в пълен мрак?
Животът, що ни ги дари и заличава,
не ги ли връща пак?

Небитие и вечност, бездни непознати,
къде са дните ни, погълнати от вас,
ще върнете ли тук възвишената радост,
що грабнахте от нас?

О, езеро, скали безмълвни, лес разлистен,
що времето щади и кити с нова мощ,
пазете, ах, пазете спомена единствен
за тая дивна нощ.

И нека той отеква в бурите, в покоя,
прекрасно езеро, в усмихнатия рид,
в елите тъмни, в канарите диви твои,
надвесени в зари.

И нека той трепти в зефира отминаващ,
в крайбрежния ти шум, повтарян от брега,
в звездата сребърна, която озарява
лика ти с блясък плах.

И нека вятърът, в тръстиките въздъхнал,
уханията леки, въздухът свещен
и всичко, що плени очи и слух, да шъпне:
„Обичаха се те!..“
 
 
 
Теофил Готие

РАННА УСМИВКА НА ПРОЛЕТТА

Задъхани така, додето
сновем в пороци, в суета,
усмихнат, март и в дъждовете
подготвя тайно пролетта.

За мъничките астри свити,
когато всичко още спи,
якички глади той в лехите
и златни копчета пили.

Из двора, от лози обсебен,
той тръгва, чародеец вещ,
за да напудри с пух от лебед
бадема в бяло – като скреж.

Оттам с неуловими стъпки
кръжи в градината весден
и стяга розовите пъпки
в корсет от кадифе – зелен.

И цял огласян от солфежи,
подал на всеки кос гласа,
кокичета облъхва нежно
и теменуги сей в леса.

Край вирове, да пий сърната
с уши нащрек, с нозе в роса,
звънчета рони пак ръката му –
сребриста момина сълза…

– За тебе ягодите сладки
между тревата посади
и ти плете от листи шапка
за слънце – да се пазиш ти.

И щом – навсякъде надникнал –
приключи своите дела,
към тебе, пролет яснолика,
се кланя и шепти: „Ела!…“
 
 
 
Шарл Бодлер

СЪОТВЕТСТВИЯ

Природата е храм… Колоните му живи
понякога шептят, неясен глас мълви,
човекът в лесове от символи върви
и с поглед родствен те го гледат приветливо.

И както екове се сливат надалеко
в единство мрачно и дълбоко, в отзвук общ,
като сияние обширен, като нощ –
звук, цвят, ухания си схождат и отекват.

Знам аромат, по-свеж от детска плът, отраден,
като обои благ, зелен като ливади,
и друг – богат, разстройващ, с властна широта:

тамянът, мискът, амбрата и нардът…
Разпространим като безкрайните неща,
той слави чувствата, възнася мисълта.
 
 
 
КЪМ ЕДНА, КОЯТО МИНА…

Ечеше улицата шеметна край мене.
Опечалена, в траур, там една жена
премина – аз видях ръката скъпоценна
как люшкаше поли красиви отстрана
върху нозе изваяни, с походка жива.

Обезумял, аз пих от нейните очи –
Печални небеса, де буря се извива –
Наслади гибелни, забрава и лъчи.

Една светкавица – и пак нощта… О, прелест
нетрайна, чийто взор ме възкреси безцелно,
отвъд света ли ще те видя, в чужд ли край
далече, някой ден?
Ох, никога, защото
не знаем де отвя и двама ни животът,
но как те бих обичал – ти за миг разбра!
 
 
 
ЕКЗОТИЧЕН АРОМАТ

Когато, склопил взор след залез, в топла есен,
аз вдъхвам аромата чужд на твойта гръд –
пред мене бряг честит израства всеки път,
задрямал в ослепителния плам небесен:

Един ленив от зной, глух остров, де се раждат
невиждани у нас дървета, плод ранил,
лодкари с тънко, яко тяло и жени,
които смайват – с поглед откровен и жаден.

Отнесен от дъха ти в климати чаровни,
аз виждам кей, препълнен с мачти и платна,
сънливи, грохнали от морската вълна.

И сладък мирис на зелени тамаринди,
изпълнил ноздрите ми, вредом разпилян,
се смесва с песните моряшки в моя блян.
 
 
 
МЪГЛИ И ДЪЖДОВЕ

О, край на есента, кал, сняг, дъждовна пролет,
обичам ви, сънливи дни, и ви се моля:
обвийте в лек саван, в гробовни мрачини
сърцето, мислите, що нищо не плени.

Знам – в тая равнина, де леден вятър свири
и ветропоказателят кръжи, неспирен,
духът ми, по-пиян от птица в цъфнал злак,
ще маха тъмните си гарвански крила.

О, бледни утрини, кралици на мъглите,
сърцето осланено – в тайния си плач –
не знай по-сладък чар от вечния ви здрач,
от изгледа ви сив, непроменим, безлистен,
– ако по двама не приспиваме скръбта
в тъми, върху легло случайно през нощта.

              * * *

За теб е тоя стих… И ако мойто име
отплува в дни далечни, в други векове
и вечер ще люлей четеца в бленове,
фрегата, носена от бури, невредима,

знай, споменът за тебе – приказка любима –
кънти като цинбал, нестихнал часове
и с примка тайнствена и братска заловен,
виси като обесен в мойте горди рими.

Охулена – тук нищо не откликва с глас
към тебе в тез пространства, никой – само аз.
– О, ти, която като сянка лека, жива,

нехайно тъпчеш оглупялата тълпа,
онез, които те осъдиха горчиво,
мой ангел смел, с очи от черен кехлибар.
 
 
 
ЖАЛБИ НА ЕДИН ИКАР

Развратниците нощем се завръщат
щастливи, сити, с весело сърце,
а скършени са моите ръце
все облаците бели да прегръщам.

Затуй, че с ярки светила пред мене
възпламеняваше небесният пожар,
сега очите ми изпепелени
си спомнят само слънце, само жар…

Напразно исках да намеря края
на зиналата шир – и в своя скок
усещах: тайно огнено око
разтапяше крилете ми нетрайни.

И обгорен от всичко най- любимо,
аз нямам таз висока чест да дам
неволно името си, свойто име
на бездната, в която гина сам.
 
 
 
Пол Верлен

ЗЕЛЕНИНА

Ей, листи, злак, цветя и плодове узрели,
а също и сърцето ми – то бий за вас,
не го разкъсвайте вий с пръстите си бели
и нека взорът ви го къпе в синева.

За вас пристигам, цял измокрен от росата
на челото ми тя от хлад се вледени,
умората ми тук – в нозете ви – очаква
минути сладостни и все към вас клони.

На младата ви гръд главата ми се свлича,
звънти все още от целувките ви тя,
утихва бурята, покоят ни увлича,
щом вий отдъхвате, аз малко ще поспя.
 
 
 
ЛУННА СВЕТЛИНА

Красив пейзаж е твоята душа:
където идват маски карнавални,
на лютни свирят с вид сантиментален,
танцуват в причудливи облекла.

О, без да вярват в щастието свое,
те славят с тъжни звуци любовта,
победната любов, живота зноен
и техният напев звучи в нощта,

разпръснат волно в светлината лунна,
где птиците бленуват с часове
всред клоните – и водоскоци шумни
въздишат между мрамори отвред.
 
 
 
Артюр Рембо

УДИВЛЕНИЕ

Ще бродя в сини летни вечери, избоден
от житни класове… И в ситната трева
ще газя, замечтан, пътеки ще обходя
и вятърът ще къпе моята глава.

Не ще говоря, ни ще мисля, сам, негален,
ала любов без край ще ме упие, знам,
и ще отмина аз в природата скиталец,
щастлив – като че ли е с мене и жена.
 
 
 
Стефан Маларме

ЛЕБЕДЪТ

Непримирим, красив и непорочен – той
дали ще разломи с крило опиянено
туй зимно езеро, прозрачно, вкаменено,
рояци полети сковало в скрежа свой?

И лебедът си спомня миналото – бди
великолепен, сам, но чезне без надежда
за да не пее той за топлите крайбрежия,
когато в бяла скука зимата блести.

Ранена от простора, птицата трепери,
отрича го… И ужасена от пръстта,
влече перата си, сломена, неуверена.

Застинал призрак, тя отдава, непотребен,
пречистия си блясък – и ненавистта
облича в леден сън заточения лебед.
 
 
 
Пол Валери

НАРОВЕ

Корави нарове, разбити
от наедрелите зърна,
чела сте вдъхновени, знам,
с избликналите в тях открития.

И ако зноят нетърпим
заставя, нарове разтворени,
да пукат с гордо непокорство
прегръдките ви от рубин,

ако кората – сухо злато –
от силата ви непозната
се пръсва в сок червен и свеж –

това разпукване сияйно
ми спомня тайния строеж
на размисли недомечтани.
 
 
 
Йохан Волфганг Гьоте

НОЩНА ПЕСЕН НА СКИТНИКА

Над планинските чуки –
покой,
всред върхарите тука
ни полъх, ни зной,
нийде птичка в леса не цвърти…
Още малко почакай –
и в мрака
ще отдъхнеш и ти.
 
 
 

Райнер Мария Рилке

ЛЕОПАРДЪТ

Забързан, той се лута неотлъчно
с отпаднал взор край пръчките, нерад,
край него се изнизват само пръчки,
зад пръчките железни няма свят…

И виж – вървежът гъвкав, обиколен
и тия стъпки меки с устрем жив
са като танц на сила – в тях кръжи,
замаяна, една велика воля.

Клепачът се отместя – и тогаз
в окото пламва някаква картина,
опъва крайниците му застинали
и чезне тя в сърцето му завчас.
 
 
 

Михаил Лермонтов

 * * *
Кой в зимно утро вън, кога вали
лек пухкав сняг – и в румената шир
зарята гледа плахо степните мъгли,
е чул камбаните на някой манастир?
Отнесен в схватка с вятъра студен,
ечи в небето звън отдалечен
и често пътникът е слушал в ням захлас
ту вест за погребение, ту райски глас.

Обичам тоя звън – жив цвят е той
от гробищна могила, мавзолей
неизменим… И ни съдбовен вой,
ни грижата, която ни люлей,
го заглуши… Непроменен, един
от кулата висока мрачен властелин,
той възвестява всичко на света, но сам
е чужд за вас, земя и небеса!
 
 
 

Афанасий Фет

 * * *
О, как е свежо тука – под липата,
не се провира жегата насам
и на уханни листи ветрилата
висят над мене, люшнати едвам.

Задъхан, въздухът блести далече,
люлее се, унесен като в сън
и рязко-сух, приспивен, безконечен
е на щурците пладнешкия звън.

Зад клоните синее небосводът,
покрит като с воал, а там – отвъд,
като мечти на сънната природа,
вълнисти, бели облаци пълзят.
 
 
 

ЗАЩО?

Защо, когато – озарена – скланяш
над ръкоделието своята коса,
все мисля, че кръгът благоуханен
те приближава всеки миг насам?

Защо обърквам ясното значение
на думите и трудно ги следя,
защо обикновени изречения
като неясна тайна ти шептя?

Защо когато горещо жило мигом
в гърдите ми се впива лъч огрял,
защо и въздухът не ми достига,
че искам да въздъхна, занемял?

 * * *

Прости!.. В мъглявите възпоминания
съзирам вечер късна, самовар,
самата тебе в плахото мълчание
и твоята камина, цяла в жар.

Загледан в огъня, не питах нищо,
гнетеше ме тоз глух, вълшебен кът
и щастието сякаш бе излишно,
горчеше нещо в него, в нежността.

И що за бягство от целта несмела,
къде безумието ме отвя,
в какъв затънтен край, в какви виелици
отнесох твоя пламък, тоя свян?

Къде си ти? Нима сега, замаян,
без видим път, с премръзнали ръце
и побелял от снежната веявица,
аз чукам пак на твоето сърце?
 
 
 

ОЩЕ Е ПРОЛЕТ

Злак пролетен… Като че ли духът
на близка нощ градината владее,
вървя без шум – и с мене в таз алея
профилът ми се движи сив, без плът…

Не мръква още в тоз огреян кът,
зад клоните небето се синее
и аз вървя… Хладът ухаен вее
в лицето ми – и славеи звънтят.

Несбъднато блаженство на земята
отново се вести като мечта –
и трепвам аз, разтворил пак обятия,
за да прегърна някого в нощта!

Ще дойде време – скоро може би,
тревите жадно сока нов ще пият,
ала това сърце ще спре да бие
и няма то да люби, да скърби.
 
 
 

Фьодор Тютчев

* * *
О, има кратко, ала дивно време
в началото на есента,
денят е сякаш от кристал, почти неземен,
и лъчезарна – вечерта.

Където падна клас от сърпи звънки,
сега е пуста шир – от снопи ни следа
и само нишка паяжинна, тънка
блести на празната бразда.

Не пеят птици, въздухът почива,
но първи зимни бури още са далеч
и топла, чиста синева залива
успокоеното поле…

* * *

Не крия своето пристрастие
към тебе, майчице земя,
не за уханно сладострастие –
твой верен син – жадувам аз.
Какво е благостта на рая
пред вас, любовни младини,
блаженство пролетно, омая
от златни сънища в зори?

Цял ден в бездействие дълбоко
да пиеш въздуха лъчист,
в небето чисто и високо
да гониш облака с очи,
да скиташ сам, без цел, на воля
и пътем в миг случайно ти
да вдъхнеш полъх свеж на люляк
или да полетиш в мечти!..
 

Картинна галерия „Димитър Караджов“

____________________

Дизайн: Мария Сидерова

[1] Матев, Иван. „Ще те догоня само в края…“, Реквием за художника Димитър Караджов (18 юли 1907 – 13 април 2000). – В: Сп. „Участие“, г. Х, бр. 3/ 4, 2000 г., Стара Загора, с. 33 – 36 (конкр. с. 33).

[2] Матев, Иван. „Как нарисувах портрета му…“. – В: „Участие“, Списание за литература и социален живот, г.V, бр. 1, 1995, Стара Загора, с. 19 – 20; Също: Матев, Иван. Из разговорите ми с художника и поета Димитър Караджов от цикъла „Жажда за непреходното“, 1980 – 2000 г. – В: „Септември“, Окръжен вестник – Стара Загора, г. XXXIX, бр. 10 (4901), 24 януари 1985 г., четвъртък, с. 3 (с илюстрация – „Портрет на Гео Милев“ от художника Димитър Караджов, 1969 г.). – Вж. Литературна притурка „Съвремие“, бр. 1 (януари) 1985 г.; Също: Матев, Иван. „Жажда за непреходното“. – В: Сп. „Участие“, г. VII, бр. 3, 1997, Стара Загора, с. 7 – 12.