Иван Матев
Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“
100 години от рождението на поета Павел Матев
(6 декември 1924 – 4 февруари 2006)
Жертвоприношението на поета[1]
Павел Матев – класик в съвременната литература
В тракийското ни ято – аз съм птица,
в крилата ѝ живее моя стих…
Павел Матев
Своите първи стихотворения Павел Матев печата през 1946 година в старозагорския вестник „Литературен подем“. Поетичната му дарба се проявява още в тях, но както показва цялото му по-сетнешно творчество – тя е генетично заложна в чернозема на Тракия, одухотворена е от родното всевиждащо тракийско небе…
Някой от литературните критици бе казал, че Павел Матев е от „щастливите“ ни поети. Съгласен съм с това определение, но съм длъжен да припомня – Павел Матев не получи даром признанието си! Неговата еволюция има твърде сложна характеристика, изпълнена е с много противоречия, нерядко – и с лични жертви, и не всеки творец би могъл да понесе тежестта ѝ. Драматичната социална борба за преоткриване на човешката индивидуалност, не по-малко съдбовните универсалистични стълкновения в поетовата душа, нравственият стоицизъм и всеотдайното творческо горене – това са някои от двигателите, извели Павел-Матевото дарование по стъпалата на отделните стихосбирки до комплексното му идейно-художествено звучене. А именно от тая полифония извира обаянието на поета. Тя е и ключът към разгадаване на естетическите му тайни. В този смисъл името на Павел Матев е символ на честно изпълняван дълг към националната поетична традиция, то е синоним на потомствена преданост към народа, узаконява духовното сливане на носителя му с българския характер, с патриотичните и естетическите ни идеали:
Защото в Дунав, Вардар и Марица
сме кръстени, и в техните води,
предречени от песни или жрици,
изгряват само български звезди…
(„Яворов в Чирпан“)
В явлението „Павел Матев“ сливането обаче не означава принизяване на поетовата индивидуалност, а – извисяване! То е акт на свещенодействие – висш художествен синтез на емоционално-психологическите и социални обособености на поета и съвременниците му, при който синтез индивидуалният мотив прераства в колективен, а колективният – в общочовешки. Но за да постигне този универсализъм на внушението си, създателят на „Родина“, „Спомен“, „Българска кръв“, „Към Отечеството“, „Корени“, „Сърце“, „Девиз“, „Кръговрат“, „Молитва“, „Предсказание“ трябваше да извърши личен подвиг. В течение на годините Павел Матев съумя да съхрани и култивира най-благородните пориви на своя човешки микросвят. Предостави ги изстрадани, чисти и опоетизирани на читателя, повери ги с надежда на обществото. И защото жестът му бе продиктуван от любов и доверие – поетовите слова покълнаха, те намериха безброй съмишленици. Ето как се обяснява прецедента, че почти всяко лирическо произведение, излязло през последвалите десетилетия (след 60-те години) изпод перото на Павел Матев, се явява не само художествен посредник, но и високо, хуманно стремление – мечта, покоряваща и автор, и почитатели:
Дори когато мама в гроба плаче,
когато ми изменя любовта,
и заговорници ме дебнат в здрача
да мога с песен да се защитя.
(„За Ботев“)
Творческият път на Павел Матев преминава през различни етапи, които са пряко свързани с конкретното историческо време. А то – естетизирано – е съхранено в преображенията на поета, всяко едно от които го приближава към собственото му усъвършенстване. Ярък хронологически момент в този възходящ процес бе 1982 година, когато стихосбирката „Повикан от щастливи бездни“ затвори кръга на едно интензивно творческо тридесетилетие. Превъплъщенията на поета след 1951 година са многобройни, могообразни и на пръв поглед – контрастни. Но всички те са подчинени на художествената му диалектика. Само след като се съобразяваме с неумолимите ѝ закони и единствено след като следваме непоклатимата ѝ личностно-психологическа първооснова, ние сме в състояние да проникнем в тайните на поетовия дух – така конфликтно, но и автентично проявен в драматичните му „Монолози“. Всяко механично разчленяване на цялостната художествена структура у Павел Матев и особено опитите да се отдели така наречения „първи период“ от общото му развитие, крият редица опасности и на първо място: да се отнеме здравата почва под нозете на поета, да бъде лишен той от младостта си – от ония страстни години, откърмили характера на бъдещия голям лирик. Макар и декларативни, първите стихове на Павел Матев имат своето реално място в съзнанието на предходното поколение. Сам поетът оценява този факт и живее с вярата, че е изпълнил своя „кръвен оброк“, че е завещал на миналото и една сюблимна частица от себе си. Да разлистим стихосбирката „Родословие“, документирала през 1963 година показателния му монолог:
Книги мои!
Степени на моите тревоги!
Искам да си поговоря с вас.
Да ви нарека ненужни
аз не мога
и не знам дали
ще дойде този час…
(„Разговор със себе си“[2])
А две години по-късно в „Чайките почиват на вълните“ – книга, която окончателно преобразява лирическия герой на Павел Матев и ориентира съзнанието му в една трайна изповедна траектория, поетът е не само откровен, но и категоричен: „Стихът ми е същинска биография“. Излишно е да коментираме тези думи! Друг е въпросът, че нормативната естетика от младостта на твореца ощети безмилостно индивидуалността му, подтисна задълго (с псевдохудожествения си диктат) растежа на неговите духовни кълнове, от които едва по-сетне – след 1965 година, избуяха съкровени и удивителни прозрения. Все пак, ретроспективният анализ показва, че сърдечни трепети и носталгия по „отвъдното“, по забраненото припламват още в ранните поетични сборници на Павел Матев „В строя“ (1951 г.), „Ясни дни“ (1953 г.) и „Дълг“ (1955 г.) – нека си припомним обещаващите му творби „Спомен“, „На тати“, „Писмо до мама“! Но трябваше да се изтърколи едно цяло десетилетие, за да се осъществи първият сериозен пробив в социално-психологическата конюнктура около твореца и, което е особено важно – в собствената му естетическа нагласа. Сигнал за зреещата промяна даде принципно новата му стихосбирка „Време, родина, любов“, чийто нравствено-психологически връх е творбата „Несъвършени и нещастни“. Година по-късно излезе и етапната му книга „Родословие“, но щеше да натежи и друго едно десетилетие, за да се отприщи бентът на натрупаните поетови мълчания:
Натрупани мълчания ме гонят.
Непоправими загуби гнетят.
И аз изравям спомен подир спомен
в тревясалия вече селски път.
(„Натрупани мълчания“)
Обаче, още в стихосбирката „Натрупани мълчения“ (1973 г.) се срещат и редове, подминавани неразумно от критиците, които бележат новия възлов ориентир в естетическата психография на Павел Матев. Ето някои от строфите, фиксирали истинска кулминация в духовното самоосъзнаване на твореца:
От щастие тогава боледувах.
О, тази болест, не ти ли се струва,
че и до днеска продължава тя?
Поетът вече „боледува“ от щастие! Той се гордее с това свое състояние, което е много по-обхватно от словесната си формулировка – той бленува, страда и се възторгва, преобразява се целият в драматичен стих… Ставаме свидетели на една щастлива и необикновена метаморфоза, при която Павел Матев отстоява достойно изконните си нравствени позиции, но преустройва естетическите им основи. Новото му художествено превъплъщение не е просто рутинна корекция, а дълбока и органична промяна – духовно прераждане. Сподирящите го обновителни събития (произтичащи от новата естетика на твореца) откликват мощно и в българската поезия от втората половина на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век, разтърсват и дискредитират оцелелите все още пластове на догматичното мислене в нея. С основание можем да приемем, че през следващото десетилетие стихосбирките „Неоскърбени светове“ (1965), „Натрупани мълчания“ (1973) и „Внезапни паузи“ (1976) разчистиха широки нравствени и интелектуални простори не само пред самобитния им самотен създател!
Но да останем при Павел Матев. Опиянението от художествената свобода след поетия индивидуален риск да прекрачи идеологическия Рубикон, произтеклата от това възможност да сподели публично своите терзания, „присвоената“ привилегия да изповяда, дори да изплаче мъката си не разводни неговата поетика, не обезцвети ярките естествени багри на душевната му палитра. Тези обективни естетико-личностни обстоятелства само ускориха процеса на задълбочаване в собствения интимен свят, стимулираха готовността на поета да преоцени „тихите бури“ в досегашното си житейско плаване, улесниха в крайна сметка и дифузирането на неговите „нестандартни“ помисли в неведомата макропсихика на съвремието. С присъщото му чувство за социален дълг и познатата ни човешка загриженост, навлизайки в неизследваните територии на новооткритата „нравствена планета“, Павел Матев смутено изрече: „И в този час сърцето ми рискува“. Да запомним това откровение! То е венец на поетовата доблест – зад него се крият неспокойствие и боязън, и страх дори, и обясним респект пред необятието на бъдното творческо дело:
Във тези слепи бездни ще се впусна
и там – сред мълчаливите гори –
във плътен слой от огорчени чувства
сърцето-спътник нека изгори.
(„Тревожен от жадуващи промени“)
Само един дълбоко страдащ и честен творец можеше да направи подобно признание. То бе в състояние да се изтръгне единствено от един силен и монолитен дух! Благородният „рицар на съвестта“ не се заслепи от сиянието на високата цел, а потегли към нея, воден от сърцето си. Следването на ренесансовия идеал – „Издигнете сърцата!“ – обаче изисква жертви. Какво бе Павел-Матевото жертвоприношение? То продължава до края на дните му: неспирни морални колизии, драматични съмнения и болки, лунатично бленуване по красотата, неистови опити да се открие истината чрез любовта – и невероятен, изтощителен труд – себеотдаване на словото, на този съвършен продукт на духа. Това осветява поетовото съзнание, подготвя го непрестанно за собственото му предопределение: „Аз съм обречен на горене“. Възпитан в Яворовата нравствена традиция, Павел Матев се рее тревожно в „дълбоките лазури“ на мисълта си, потапя се жертвено в „будните вълни“ на своите чувства, изгаря в името на себеподобните. Човешкото, което срещаме у поета, очарова със своя лиризъм, но то удивлява и с мъдрите си прозрения, със сентенциозните си философски обобщения:
Всеки ден, всеки час е предсмъртен.
Работи, работи, работи!
Колко сила и диалектика е събрал този девиз! И колко съдбовни открития прави! – за преходността на битието, за краткостта на живота, за добрата следа, която всеки е длъжен да остави. Като лайтмотив на лирическото поведение на Павел Матев, особено в стихосбирките му „Когато птиците летят по-бавно“ и „Повикан от щастливи бездни“, тази класическа формула възвеличава съзидателното усилие, но утвърждава и дълбоко изстраданото убеждение от необходимостта му. Тя загатва и за нравствено-философската система на поета, в която мъдростта и красотата се възприемат винаги символично – като проявления на общ житейски акт. Критерият-обединител, комуто те служат е по съдържание утилитарен: мъдростта е красива, защото е плодоносна, а красотата е във всички случаи синтезирана мъдрост. Това убедително е показано във втория тематичен раздел на сборника „Повикан от щастливи бездни“, където есента (далеч не така ярка и пищна, както в по-ранните Павел-Матеви творби) е красива, защото е опознала вечния закон на превъплъщението и преди да догори – великодушно е поднесла даровете си. Но тук тя е и време на равносметка, „сезон“ на тиха изповед, когото страстите отстъпват засрамени пред спокойното съзерцание, а от трезвото самонаблюдение спонтанно се раждат открития:
Жълта есен. Капят върху мен
хиляди листа опожарени.
И от огъня им нощ и ден
парят чувства и звънят антени.
(„Сезони“)
Развивайки тематично творчеството си в широкия контекст личност – общество, Павел Матев логично стига до оригинални съждения, нюанси от които обилно преливат в основните му мисловно-ѝзказни категории – тъга и щастие. Противопоставени диалектически, те са под контрола на една доминираща човешка уравновесеност, идваща несъмнено от високия поетов интелект. Това все пак не пречи на стихотворения като „Обет“, „Есенни изповеди“, „И ден, и нощ“, „Молитва“, „Преображение“, „Ноктюрно“, „Предопределение“, „Краят“ („Когато птиците летят по-бавно“ – 1979 г.) или „От дълбините на сърцето“, „Изповед“, „Махало“, „Закана“, „Послание“, „Почти притча“, „Самопризнание“, „Остарявам“ („Повикан от щастливи бездни“ – 1982 г.) да ни направят действащи лица в свободно режисираната авторова драма. В нея динамиката на интимното изживяване е проправила път на лирическото обобщение, а индивидуалното поведение на носителя ѝ – на общочовешкото. Сложната житейска същина е изцяло просмукана в поета, затова лекомисленото ѝ възприемане като безметежност за него е противоестествено. Обжарен от безброй конфликти, той се стреми да проумее драматичните, а дори и трагичните им измерения – ратува за едно хуманно съжителство на възгледи, характери, идеи, но с ясното съзнание, че пълен синхрон помежду им е ненужен. Тук релефно се откроява приносът на Павел Матев, който развивайки завещаната от Яворов естетика, съумява да овладее раздиращите го спазми и да претопи личната болка в мерена реч, чиято алхимия лекува…
Универсализмът във възгледите на зрелия Павел Матев е обаятелен. Проследим ли обаче дълбоките му корени, ние задължително ще стигнем до един езически чист, войнстващ дух, който респектира с оръжията на нравствената си непримиримост. Той – гражданинът, в избликнал от самото му сърце вопъл, признава: „Старах ме е – какво са те – душите ни без страст?“ А именно страстта е онзи вроден и спасителен фермент, който преобразява натрупаните у поета мълчания в предупреждения, възвисява ги във вик:
Приятели, не бива да ни пръсне
на времето сърдития камшик.
В Голготи-думи нека да възкръснем,
във тиха песен или странен вик.
(„Послание“)
Не е тайна, че стиховете на Павел Матев с право могат да се нарекат песни. За подчертано интимните, това дори е наложително, а потърсим ли отново примери в стихосбирката „Повикан от щастливи бездни“, то „Ти“, „Вечерен миг“, „Проклинай ме“, „Не ме очаквай“, „Прощаване“, „Завръщане“, „Съдница“ великолепно го доказват. Любовното чувство в тези творби е активно и градиращо, признанието и истината са изведени в нравствен закон. Експресията на чувствата, олицетворяващи поета, е многопластова, а психологизмът – всепроникващ. Това се дължи на вътрешностилистичната стихотворна оркестрация, обосновава се от авторовата взискателност към словото. В работата си над езика, Павел Матев стига до забележителни резултати – може би едни от най ярките в съвременната ни лирика. В много от стиховете си той се е домогнал до символното обобщение на идеята чрез думата. Словото за него е духовна субстанция – божествена и всемогъща! Отделната лексикална единица за Павел Матев е необятна система – истински космос, в който поетовата мисъл се ориентира не само по явното, а преди всичко – по подтекстовото значение на речта. Естествено, буквални аналогии със символизма в случая не бива да се правят, макар че, както и при символистите, подобен подход въвежда читателя в неподозирани асоциативни лабиринти.
Отговорността на твореца към това, което чрез труда му се влива в чуждия естетически свят, личи даже в прецизния подбор на заглавията – те са идейни носители на Павел-Матевата поезия. По подобие на фолклорните образци, стиховете на Павел Матев носят неотразимото внушение на мъдрата човешка природа. При тях от формата идва усетът за мелодията, а от нея – и пълноценното изживяване. И се изкушавам да цитирам знаменателните думи на Ефрем Каранфилов: „Героизмът на писателя се крие в съвършенството на неговите творби.“. Отнесени към сътвореното от Павел Матев, тези думи добиват класическо покритие.
„Пленник на Истината и Красотата“
Предлагаме извадка с участието на поета Павел Матев от литературно-документалната анкета на Иван Матев за духовната извисеност и хуманния универсализъм на Николай Лилиев
Писмо на Иван Матев до поета Павел Матев:
12 септември, 1985 г.
Стара Загора
За др. Павел Матев
Уважаеми др. Матев,
Предоставям Ви някои материали, с които скромно отбелязах 100-годишнината от рождението на Николай Лилиев.
Лилиев е човек и творец, който заслужава най-доброто. Неговите съвременници, взели участие в моята анкета, бяха категорични. Показателна в това отношение бе и научната сесия, която се проведе през юни в Стара Загора. Изпращам Ви една малка брошурка, посветена на Лилиевия юбилей, раздадена на всеки участник в сесията. Обърнете внимание и на фотокопието от портрета на поета, рисуван от старозагорския художник Димитър Караджов през 1984 година.
За Димитър Караджов аз и други път съм Ви писал. Неговата съпруга Елена Караджова (по баща – Мирчева) е сестра на поета Иван Мирчев. Караджов е свързан с Лилиев не само чрез родния град, но и чрез литературата. Душите на двамата старозагорци са сродени от едно тридесетилетно приятелство, протекло и в Стара Загора, и в София – изпъстрено с разлъки, носталгия и копнежи по света на поезията, на прекрасното…
В настоящето писмо Ви изпращам и новия брой на старозагорския литературен алманах „Хоризонт“ (2, 1985) – брой, посветен на Николай Лилиев. Според мен, тук особено ценна е полемичната статия на художника Димитър Караджов (стр. 54 – 57), която по същество е научно и естетически обоснован апостроф на една теза на Стоян Илиев за прословутата „девственост“ у Лилиев. Използвам случая да Ви припомня, че Караджов е автор на прекрасните философско-есеистични спомени за поета и неговото време – „Незаменим събеседник“, които още не са публикувани. А портретът му на Лилиев, за който вече Ви споменах, тази година се появи във вестниците „Септември“ и „Учителско дело“, и в алманаха „Хоризонт“. В продължение на два месеца (юни и юли 1985 г.) той беше изложен и в Художествената галерия в София (ул. „Шипка“6, II ет.) – на Предконгресната изложба на членовете на Съюза на българските художници.
Др. Матев,
Както обикновено, писмото ми е дълго. Но реших да Ви напиша по-подробно за направеното в Стара Загора в памет на един от най-големите интелигенти на България – Николай Лилиев.
Имам голямо желание да получа от Вас страница-две Ваши възпоменания и размисли за Лилиев, което ще обогати събираните от мен архивни и мемоарни материали. Тях аз съм предвидил да издам във вид на документалната Лилиева анкета „Пленник на Истината и Красотата“.
С най-искрени чувства и уважение към Вас: Иван Матев
Писмо на поета Павел Матев до Иван Матев
Др. Матев,
Едва сега можах да отговоря на твоята молба. Днес получих и свитъка, който си ми изпратил. Ще го прегледам най-съвестно.
Дано това, което ти давам, ти послужи. Всеки случай то е искреното ми и откровено мнение.
Желая ти здраве и успехи!
Твой:
Павел Матев
18.9.85
Благодарствено писмо-отговор от Иван Матев до поета Павел Матев
23 септември 1985 г.
Стара Загора
Уважаеми др. Матев,
Получих писмото Ви. Благодаря от сърце! Размислите Ви за Лилиев са съкровени, удивителни. В обем от една страница Вие сте постигнали психо-естетическа анализа на големия български поет. А като форма и художествено внушение, с градацията от антитези, с проникновените метафори и искреността си, Вашите думи покоряват.
Написали сте още едно великолепно стихотворение! – макар и в немерена реч.
Преоткриването и особено признаването на Лилиев е труден и – за съжаление – бавен процес. Но след всяка изминала година Лилиев ще бъде все по-близо до нас. Защото все повече хора ще го проумяват и обикват. А вечните духовни същности, които той ни нашепна, както и властното време, ще ни заставят да му вярваме…
Ваш: Иван Матев
Едно от последните писма на поета Павел Матев из творческата му кореспонденция с Иван Матев[3]
Драги Иване,
Благодаря ти за писмото, за статията, за добрите слова, отправени към мене. Трябва наистина да скърбим, че такъв искрен и драматичен поет като Жеко Христов си отиде токова неочаквано и ненавреме. Бях чел още през лятото неговия печален вик: „Господи, защо ме мъчиш / светец ли ще ме правиш?“ Така си отиват мърцина – българските поети! Въздухът на днешната оголяла и обосяла България ги праща в черната земя. Незавидна орис!
Аз не зная дали моите книги стигат до библиотеките (поне!) в Стара Загора. Две дебели книги избрано излязоха. Едната е озаглавена „Преображения“, а другата „Под облаци и синева“. Чак когато тя излезе се сетих за Яворовата „Подир сенките на облаците“. Нека да ми се впише тоя грях.
Аз Иване вече остарях. Скоро ще навърша 79, но още ме измъчва (или то мене) словото. Има красота и в последните песни. Сега оформям новата си книжка. Ако съм жив и здрав, с нея ще посрещна юбилея си догодина.
Поздравявам те, желая да си жив и здрав. Да са честити и твоите близки!
Павел Матев
S. Жеко ми пращаше списанието („Участие“ – бел. И. М.). Надявам се Вие да не прекъснете.
П. М.
София, 26.Х.2003 г.
Слово на Павел Матев, произнесено на поетичната вечер в Стара Загора по случай
80-годишниния му юбилей,
декември 2004 г.[4]
Скъпи мои приятели, другари и почитатели!
Съвсем естествено, логично и справедливо е първите мои слова да бъдат слова на благодарност към Вас, които почетохте тази моя поетична вечер. Сполай ти на тези, които я осъществиха, и на онези, които изрекоха такива слова за мене, че ме смутиха и притесниха. Защото ми се сториха почти неумерени. Но, какво да се прави – изглежда, че на така наречените юбилейни вечери това се смята за прилично.
Жест на признателност към организаторите, които положиха усилия тази вечер да прочете нормално и, блазня се да кажа, съдържателно. Не мога да подмина и благонравните имотни хора, които ме дариха със соята отзивчивост.
Какво друго да добавя? Другото е в редовете, които съм написал. Александър Сергеевич Пушкин, поетът на поетите, казва: „Словата на поета – това са неговите дела.“ Е, добре – моите дела са пред вашите придирчиви очи. Ваша е свободната Ви преценка. Аз съм селски син и е в природата ми да мисля със земни понятия. Поетите са орачи на духа и сеячи на идели. Това не е моя мисъл – чел съм я някъде. Аз само мога да я поздравя, защото е съставка на моята приземеност. Който няма идеали, едва ли има нещо в мисълта. В душата на поета читателят открива своята душа. Неслучайно се твърди, че най-главното в изкуството е съдбата на човека. Нали в това се състоят заветите на Ботев и Яворов, на Вазов и Дебелянов, на Смирненски и Вапцаров!
Аз изживях своето време като хората и за хората – простете ми тази самоизмама. Какво ли нямаше в моето време! И гордост, че си жив и си изживял всички негови перипетии, и вяра, която понякога е изтънявала, без да изчезва. Търсил съм правдата, но изглежда един живот, колкото да е дълъг, не достига, за да я достигнеш. Имал съм дни и вечери, в които ми се е струвало, че славата може да се превръща в позор. Убеждавах се, че безсмъртие няма, но животът е достоен тогава, когато си го посветил на безсмъртието. Виждах как лица с високо положение са губили своето достойнство. Съзрях как демокрацията, особено в своето начало, пък и досега, хвърля на сметището перото на поетите. Затова се казва, че за поетите всички часове на денонощието са усилни и тревожни.
Не зная дали ще оневините моите мисли, но аз ги изрекох гласно, за да Ви убедя в тях. Дали ще ме оправдаете или осъдите – оставям заключението на Вас.
* * *
„Светлата печал на спомена“[5]
Лирическо припомняне
за поета Павел Матев
Павел Матев. „Повикан от щастливи бездни“, Стихотворения, Рецензенти: доц. Иван Попиванов, Стефан Коларов. Редактор Цветан Николов, Художник Евгений Босяцки, Издателство „Профиздат“, София, 1981 г.
Посвещение на поета Павел Матев
към Иван Матев:
На др. Иван Матев –
с най-добри пожелания
и с благодарност за
хубавите слова за тази
книга.
Павел Матев
6.10.82
София
За Ботев
Би трябвало разумно да живея.
Би трябвало! Но нали си у мен.
И нали ти ме учеше да пея,
дори когато бъда оскърбен.
Дори когато мама в гроба плаче,
когато ми изменя любовта,
и заговорници ме дебнат в здрача
да мога с песен да се защитя.
И тук, където другите ругаят
и там, където другите мълчат –
аз мога много скрито да ридая
и много силно мога да крещя.
Тогава ме напуска моя разум
и ме обзема чувството за смърт.
Такава смърт, в която ти си разпнат,
а живите във тебе се кълнат.
Павел Матев
(Из „Повикан от щастливи бездни“)
Яворов в Чирпан
Заключен в камък, насаме със славата
поетът-мъченик е може би честит.
Стои пред нас и – победил забравата,
не знае, че е станал знаменит.
Икона е сега. А беше демон.
Възторжената завист го уби.
Но тръгналото към звездите време
на него се осланя може би.
Защото бе пророк и ни предсказа,
че идва ден и той ще разреши
на чувствата частици светъл разум
или от истини ще ги лиши.
Защото в Дунав, Вардар и Марица,
сме кръстени, и в техните води
предречени от песни или жрици
изгряват само български звезди…
Сред мъртви светила –
единосъщ, потаен.
Сам – празник. С други –
мъка или вик.
И – пленник на продумалите
тайни – той сътвори най-звучния език.
Кумир и божество, което гледа.
А божество той никога не бе.
И пожела смъртта като победа:
ревнив орел, останал без небе.
Павел Матев
(Из „Повикан от щастливи бездни“)
Павел Матев. „В часа, когато сенките се раждат“, Рецензент Симеон Хаджикосев, Редактор Иван Давидков, Художник Евгений Босяцки, Издателство „Български писател“, София, 1987 г.
Посвещение на поета Павел Матев
към Иван Матев:
На др. Иван Матев –
с чувство на приятелство
и благодарност за
вниманието.
Павел Матев
- април, 88
София
Памет
Оттука са вървели пришълци
и искали да стигнат чак до мене.
Изтекло в път едно летоброене,
предричано от жрици и жреци.
И свършил този стародавен мит.
Навлязла в сила вече нова ера.
Едва във нея мога да намеря
отсенки на наследствен колорит.
Но мойта страст ме води по-далеч,
и впрегнал стари ястребови сили,
издирвам под тракийските могили
рисунки или отзвуци от реч…
Благословени български земи,
натрупали в пръстта си кръв и драми,
защо ви нося в смъртната си памет,
защо към вас тя жадно се стреми?
Полята са възложени венци.
Балканите са ваши ореоли.
И птиците в небето ни се молят
за скъпите безчислени предци.
И ги оплакват речните води,
и ги венчават нови идеали.
Над ничий прах не са така огряли
слънца и ниви, страсти и звезди.
Павел Матев
(Из „В часа, когато сенките се раждат“)
Какъв изтънчен дух и доброта…
На Евг. Босяцки
Какъв изтънчен дух и доброта
осъществяват всяка моя книга!
В графичен жест и тъничка черта
ти чувството на времето постигаш.
Доброжелателно се взираш ти
във гънките от неразделни фрази.
Магия някаква ли ти шепти,
или привлечен от таланта разум?
Кога намираш оня щедър миг,
от който форма и емблема взимаш
и караш моя български език
и други верни символи да има!
Как писмения образ става зрим,
как става сложен и все пак понятен
чрез твоя щрих така неповторим,
общителен, релефен, вероятен!
Обичам този ненатрапчив плен,
където толкова свободно дишам.
Понякога със нощни букви пиша.
Ти как ме разгадаваш всеки ден?
Павел Матев
(Из „В часа, когато сенките се раждат“)
Павел Матев. „Един сокол пред залеза кръжи“, Стихотворения, Редактор Николай Стоянов, Художник Николай Младенов, Корица – фотопортрет на Павел Матев от Алексей Димитров, Издателство „Химиграф“ – „Библиотека 48“, София, 1999 г.
Посвещение на поета Павел Матев
към Иван Матев:
На Иван Матев –
за дългото приятелство,
което ни свързва!
Павел Матев
14.I.2000
Ст. Загора
Забрава
Няма никога вече да мога
да се върна в ония години,
да се грея на младия огън,
да целувам ония светини.
Няма никога пак да усетя
как кръвта ми кипи като вино.
Отшумя ненадейният шепот,
отзвучаха любовните струни.
Много тъмни тревоги отнеха
моя глас, моя вик, моя спомен.
Само якаква слаба утеха
ме държи търпеливо и скромно.
Само някакви сенки се мяркат.
Само няколко диви пелина
разгадават печално и рядко
благодатните святи години.
Павел Матев
(Из „Еди сокол пред залеза кръжи“)
Път
Все тоя път – къде ли води той?
Над него дремят небесата сини.
Край него – шипки, тръни и глогини,
по него – оскърбителен покой.
Къде е пронизителната страст?
Сърцето ми замира и не може
да я събуди. Тя се уталожи,
и аз над нея вече нямам власт.
Едва ли ще достигна до върха,
до оня – най-заветния – където
се вижда смисъла на битието,
възвишената същност на духа…
Вървя, но все по-бавно. А над мен
се свечерява. Храстите се сливат.
И кой ще каже пътят ли извива
или от тоя път съм отстранен?
Но стига! Зная, че съм остарял.
От миналото си не се отмятам.
И утре, като слеза под земята,
ще ви оставя чест, а не печал.
Павел Матев
(Из „Еди сокол пред залеза кръжи“)
Павел Матев. „В тайната родина на поетите“, Редактор Иван Гранитски, На корицата – картина от художника Никола Петров, Поредица „Съвременна българска поезия“, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2002 г.
Посвещение на поета Павел Матев
към Иван Матев:
На Иван Матев –
от все сърце!
Павел Матев
26.Х.2003 г.
Пътем
От шепа смес на стари чувства
със нови – рукнали сега –
пресъхват едрите ми устни
и надали ще изрека
това, което ме измъчв
и постоянно ме гнети…
Животът – тая стара кръчма
със изполющени врати
пред погледа ми се възправя.
А под таваните ехтят
псувни и викове „наздраве“!
Мяука котка като смърт.
О, аз ли съм объркал пътя
или нелепите ми дни
в душата ми натрупват мътни
ръждиво-черни новини.
Като осъден на изгнание
вървя по калния си път.
И рани като наказание –
се разлютяват и кървят.
Павел Матев
(Из „В тайната родина на поетите“)
Упование
Сред потреса да бъда стар,
да вехнат моите вълнения,
да ме остави без олтар
божественото вдъхновение –
аз още дишам, още съм
една учудена планета –
създание от реч и звън
на незабравени завети.
Все още в тръпната душа
звънят несрязаните струни.
Все още мога да внуша
отдавнашни и млади думи.
И няма да остана ням.
Ще си припомням свойта пролет
и тоя вятър разигран,
и тия люшнати тополи…
Но възрастта все пак горчи.
И аз не искам да я крия.
Дай боже да я озвучи
света лирическа магия!
Павел Матев
(Из „В тайната родина на поетите“)
Павел Матев. „Натрупани мълчания“, Лирика, Редактор Иван Николов, Художник Иван Богданов, Художник-фотограф Петър Божков, Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1973 г.
Ти сън ли си?
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда –
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми – тревожна бездна –
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!
Павел Матев
(Из „Натрупани мълчания“)
Сами. По жълтите листа
Сами.
По жълтите листа
четяхме зимни телеграми.
Безплътна беше есента,
неотразима – младостта ни.
Небето бе лиричен храм,
във който ангели са пели.
Заключени във син керван,
летяха птици закъснели.
И преживявахме съня,
съня на лятото зелено.
В неразделима тишина
вървяхме още разделени.
Не ни опомни ничий зов,
не каза ничий глас тогава,
че аз съм болен от любов,
че ти си невъзможно здрава…
Но много време отлетя.
И в есенните дни безмълвни
чета по жълтите листа,
но буквите са много тъмни.
Каква промяна в моя нрав!
Но може би и тук бълнувам.
А всички смятат, че съм здрав.
Ти скоро ли преболедува?
Павел Матев
(Из „Натрупани мълчания“)
Павел Матев. „Внезапни паузи“, Стихове, Редактор Иван Николов, Художник Тодор Динов, Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1976 г.
Един и същ
Един и същ, един и същ
е твоя поглед – син и влюбен.
В небето му един ли мъж
е бивал лъган и погубен:
от музика и тишина,
от страх и остро любопитство,
от волята на сатана
или от ангелска молитва…
Изминах вече този път:
преображение и мъка.
Видях, на края му
два знака:
среща и разлъка.
Два знака, вбити в жълта пръст,
жестоко и дълбоко вбити,
че ми приличаха на кръст
върху могила на убити
големи чувства…
Тъмнина.
Сърцето ми без капка гордост
изпълва с кръв и със вина
единствената си аорта.
Павел Матев
(Из „Внезапни паузи“)
Уморено зелено и жълто
Уморено зелено и жълто:
главни тонове на есента.
Късни гущери бавно изпъплят.
Тихо слънце гори в самота.
Мълчаливите птици отлитат
във лимоненожълта мъгла.
Отзивчивите мокри ракити
пазят спомен от топли крила.
Като чувства излишни окапват
пожълтели от ярост листа.
Ветровете, родени внезапно,
утешително ги въртят.
Те летят и звучат, и изтляват.
И не мога да разбера:
дали неми дървета запяват
или слаби надежди горят.
Павел Матев
(Из „Внезапни паузи“)
Павел Матев. „Мен ме измъчва красотата“, Любовна лирика, Редактор Йордан Милев, Художник Евгений Босяцки, Издателство „Народна младеж“, София, 1983 г.
Завръщане
И телом и духом, и нине и присно,
до края на моите дни
за мене ще бъдеш най-звучната истина,
събрана от всички жени.
Ти моето време събираш в минути,
минутите – във тържества.
Че има на тази земя абсолютност,
единствена знаеш това.
Единствена имаш и нежната сила,
и гордата слабост, и бялата жал.
И укора с ласка си ти заменила,
а мекото слово със звучен метал.
И може би аз съм и влюбен, и мъдър,
а святата лудост си ти:
щастливата лудост да си безразсъден
или безразсъден почти.
Павел Матев
(Из „Мен ме измъчва красотата“)
Съдница
И ето ни отново пак сами.
Проверката е честна и голяма.
И аз ти се покланям доземи,
и друго божество, повярвай, нямам.
Настане утро – слънцето си ти.
Настъпи вечер – ти си ми звездата.
За тебе още птицата лети
или извира в извора водата.
Каквото беше – вече отшумя.
Там страстите умираха от чувства.
Остана само родната земя
и в слово въплътеното изкуство.
Остана ти със тъжните очи,
за да ми вярваш или да ме съдиш.
И дойде ли часът да замълчим,
ти нямата ми съдница ще бъдеш.
Павел Матев
(Из „Мен ме измъчва красотата“)
Павел Матев. „Сърдечни затишия“, Стихотворения, Редактор Петър Анастасов, Художник Евгений Босяцки, Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985 г.
Видели ли сте как умира птица
Видели ли сте как умира птица,
когато свети есенно небе?
Тополите мълчат като вдовици,
а вятърът листата им краде.
И пада тя, крилата си присвила,
изгонена от път и небосвод,
загубила прозрачната си сила,
напуснала крилатия живот.
И тихо се унася. И не стене.
Очите си притваря. Порив тих
заключва в тях лъчите разрушени…
И святото небе. И моя стих.
Павел Матев
(Из „Сърдечни затишия“)
Приятелите честно се боят
Приятелите честно се боят,
че в болките потулени изтлявам,
че всичко на мига си отмъщава
и съкращава земния ми път.
Какво да правя: тъй върви света.
Познавам радостта, защото страдам.
Началото е зад оназ черта,
когато мама беше още млада.
И аз – дете – се вглеждах като луд
в зелените предели на живота.
И виждах: огънят се пали в студ,
религията почва от Голгота.
И сянката пониква в светлина.
Покоят пази най-ехиден вятър.
Пръстта на неспокойната страна
е с весел дъжд и тъжна кръв полята.
Пък и животът отшумя.
И намаляват сили и сюжети…
Не се боя от черната земя,
а от изчезването на небето.
Павел Матев
(Из „Сърдечни затишия“)
Павел Матев. „Коленича, благославям и възпявам“, Поетична фреска от творчеството на Павел Матев, Съставители: н.д.к. проф. Иван Чипев, к.и.н. Нино Луканов. Художник Михаил Косев, Издават: Окръжен съвет за култура – Стара Загора и Театър на поезията „П. К. Яворов“, Април 1984 г., Държавна печатница „Митьо Станев“ – Стара Загора.
Преди да бъда
Преди да бъда – имало любов,
която вероятно въплътявам.
И вслушан във родителския зов,
аз като знак на племето минавам.
Изтляват дни. Потъват векове.
Прииждат нови, пълни с гняв и жажда.
Тракийски гробници и градове
началото на моя род възраждат.
В кафява глина пръстите личат.
По фреските косите се ветреят.
А каменните идоли таят
идеята за нови мавзолеи.
И траки, и славяни се въртят
в прабългарски хора и ритуали…
Да бъде вечен като сън мигът,
във който някога са ме създали
от пориви, от страсти и от зов,
от минало и от сегашно време…
Преди да бъда – имало любов.
И не умира любовта у мене.
Павел Матев
(Из „Коленича, благославям и възпявам“)
И да стихнат големите страсти
И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров –
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.
Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи –
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.
Едно Черно море – да ме носи,
една чайка над мен да кръжи;
и тракийските коловози –
да ме водят при вити лози.
Един тръпен завой на Марица;
една южна печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.
Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи – които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.
Павел Матев
(Из „Коленича, благославям и възпявам“)
* * *
Представените книги на поета Павел Матев и авторските посвещения в тях, включително фрагментът от анкетата за Лилиев и едно от последните Павел-Матеви писма, са от личния архив на Иван Матев.
_______________________
Дизайн: Мария Сидерова
Бележки
[1] Същият стих е основателно посочен и от Петър Тонков в книгата му „Литературни светове и проблеми“, Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1982 г.
[2] Вж. Матев, Иван. „Мъдра, човешка поезия“, Естетико-психологическа рецензия за лирическата книга на Павел Матев – „Повикан от щастливи бездни“ (Профиздат, София, 1981). – В: „Хоризонт“, Литературен алманах за поезия, проза, критика, публицистика, Орган на Дружеството на писателите в Стара Загора, г. IX, бр. 2, 1982 г., Издателство „Български писател“ – София, Държавна печатница „Митьо Станев“, Стара Загора, с. 132 – 134; Също: Матев, Иван. „Творец, драматичен и монолитен“ (Поетът Павел Матев на 60 години), Литературно-критическа статия. – В: „Септември“, Окръжен вестник, г. XXXIX, бр. 152 (4887) от 20 декември 1984 г. (четвъртък), Стара Загора, с. 4; Също: Матев, Иван. „Жертвоприношението на поета“, Идейно-оценъчна студия за лириката и духовния модел на поета Павел Матев. – В: „Кула“, Периодично списание за литература и изкуство, бр. 4, 1996 г., Казанлък, с. 54 – 60.
[3] Писмото е изпратено от София до Стара Загора и е датирано от октомври 2003 година.
[4] Вж. Матев, Павел. „Избрани съчинения в 5 тома“, Т. 5. – „Болка и утеха“: Разговори. Интервюта. Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007, с. 143 – 144.
[5] Гранитски, Иван. “Светлата печал на спомена“. – В: „Словото днес“, N 5, 9 февруари, 2006, София, с. 3.
Български