Иван Матев
Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“
Спонтанно за Петко Славейков
(Литературно-документален, културно-исторически тезис)
Народният поет Петко Рачов Славейков (17.XI.1827, Велико Търново – 01.VII.1895, София) е един от най-видните деятели и строители на нова България – личност с неоценими исторически заслуги за духовното Възраждане, за културния и държавен просперитет на народа ни. При това в преломния съдбовен период на прехода от предосвобожденска към следосвобожденска България! А ерупция в това вдъхновено, върховно-небивало време бележи престоят и народоотдадената дейност на Петко Рачов Славейков в Стара Загора…
Още през лятото на 1875 г., в наелектризираната социална атмосфера в навечерието на Старозагорското въстание, пламенният възрожденец Петко Славейков, в качеството си на гост, произнася своята първа свободолюбива, публична политическа реч на територията на Стара Загора – пред една огромна въодушевена аудитория от старозагорски граждани в Акарджанското читалище. Половина година по-сетне – през февруари 1876-а, след като Петко Славейков се установява окончателно в Стара Загора, та до месец юли на 1877 година, той е читалищен управител в града и главен учител на елитното старозагорско „Светиниколско мъжко класно училище“. Приносите му в просветата, общественото и духовното възмогване на старозагорци по негово време са огромни. Но, заради акцията му по подпомагане на пострадалите българи в Априлското въстание от 1876 г., Петко Славейков е арестуван от турските власти и, окован във вериги, изпратен пеш под заптийски конвой в Одринския затвор. Реабилитиран „по липсата на улики“, той се завръща в Стара Загора, където с нови сили и още по-голяма, вече изстрадана убеденост продължава народно-духовната си мисия. За това свидетелства исторически зрялото му поведение, въплътено в неговите огнени слова, произнесени на 25 май 1876 г. в църквата „Свети Николай Чудотворец“ в старозагорската махала „Мисироглу“. През жаркия юли на следващата година Петко Славейков, заедно с народната учителка Анастасия Тошева (1837 – 1919) и старозагорското гражданство, начело с църковния клир, посреща (на 10 юли) в местността „Бадемлика“ – в североизточните подстъпи на Стара Загора, руските освободители, като пламенно приветства на прекрасен руски език генералите Йосиф Владимирович Гурко (1828 – 1901) и Николай Григориевич Столетов (1834 – 1912) и двухилядния им авангарден войнски корпус. В същите тези екзалтирани дни на паметната 1877 година, народният поет отправя благодарствени слова към „православните славяни – братята руси“ и в други две старозагорски възрожденски църкви: „Свето Въведение Богородично“ в махалата „Акарджа“ (на 10 юли) и „Св. Димитър Солунски Чудотворец“ в махалата „Имарет“ (на 11 юли) – където, впрочем, това знаменателно историческо събитие е увековечено художествено с великолепната, по-късна, фрескова композиция на старозагореца проф. Никола Кожухаров (1892 – 1971): „П. Р. Славейков приветствува освободителите“.
Същевременно Петко Рачов Славейков сформира и оглавява първия български Административен съвет на Стара Загора – всъщност, избран е (на 12 юли) с висшегласие от старозагорските граждани и Временното руско военно управление за първи кмет на новоосвободения град! И още същата седмица – на 16 юли 1877 г., в качеството си на старозагорски кмет, той призовава от амвона на църквата „Свето Въведение Богородично“: „<…> Старозагорци да се покажат като добри християни и люде, достойни за българското си управление – и пред освободителката Русия, и пред Европа“. През целия по-сетнешен ход на Руско-турската Освободителна война 1877 – 1878 година, въпреки сравнително напредналата си възраст, Петко Славейков (който е вече на 50 години) служи доброволно и всеотдайно на Руското командване – той е предпочитан преводач, боравейки перфектно с езиците: руски, български и турски; а е и незаменим водач на руските бойни полкове през страховитите старопланински проходи, участвайки при това и в разузнавателния отряд на генерал Михаил Скобелев.
За Петко Р. Славейков престоят му в Стара Загора 1875/ 76 – 1877/ 78 г. обаче има подчертано духовни измерения, той бележи третия мащабен, демаркационен период в необятната книжовна дейност на възрожденеца-енциклопедист. Но с голямо национално съжаление ще констатираме, че в пламъците на Руско-турската война – по време на Сюлеймановия геноцид над Стара Загора през юли/ август 1877 г., изгаря и домашната библиотека на поета с подготвените за печат негови оригинални трудове и десетилетни сбирки: „Историко-географки речник на Балканския полуостров“; упорито събираните и прецизно класифицирани от Славейков 15 хиляди фолклорни творби – народни песни, приказки, легенди, пословици, басни; „Христоматия на българския език“; авторска стихосбирка на Петко Славейков от 150 лирически и сатирични произведения; героичните му поеми „Кракра Пернишки“ и „Бойка войвода“; „Старозагорската препратка на Паисиевата история“, дадена на Славейков от Александър Екзарх; както и непрежалимата втора тетрадка с ръкописни стихотворения на Христо Ботев, изпратена в ранната пролет на 1876 г. от Букурещ до П. Р. Славейков в Стара Загора – за редактиране последващо обнародване… „Загубата, колкото е моя и Ваша е, толкоз повече е на народа, който се лишава также от неоценими за него сбирки и трудове…“ – пише по този горестен повод Петко Р. Славейков, в писмо до сина си Иван, на 31 октомври 1877 година. (Сб. „Народни умотворения“, София, 1904 г., № 20, с. 169) Затова колко много е държал дядо Славейков на своите духовно-народни и книжовни работи в онова фатално, преживяно в Стара Загора, време, личи изконно и от собствената му смазващо приглушена изповед, мутираща властно и осъдително от историческо обобщение в лично магическо заклинание: „Никое нещастие в живота ми не е бивало тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, като това, което ми се случи през лятото на 1877 година в Стара Загора, когато Сюлейман изгори града до основи…“ (П. Р. Славейков. „Избрани съчинения“, Т. I, Редакция и подбор на Пенчо П. Славейков, София, 1901 г., с. 50) Пълното социално и духовно преливане между творец и народ у Петко Славейков в невралгичния период на Руско-турската Освободителна война, а и в началните десетилетия на следосвобожденска България, е ярко явление, но и рядкост не само за българската, а и за късноромантичната европейска литература от края на XIX век. Едва ли е случаен тогава фактът, че макар и цивилно лице, и поет, Петко Рачов Славейков присъства лично на Шипченската победа, а го виждаме да придружава и белия руски генерал Михаил Димитриевич Скобелев (1843 – 1882) в похода му през февруари – март 1878 година до Сан-Стефано…
Разбира се, емблематичен за духовно-нравствената същност и особено за обективно-историческата позиция на Петко Славейков, в които личността на писателя-романтик, но и на общественика-реалист, е органично дифузирана в безотрадната национална орис на българите, е уникалният му документално-мартирологичен, свидетелски разказ за свирепото клане и тоталното опожаряване, и сриването до основи на православния град Стара Загора от Сюлеймановите турски орди на 19 (31) юли 1877 година – целенасочен сатанински акт на поробителя, който очевидецът Славейков автентично излага в своите, просмукани с кръв и барут, „Забележки по настоящите приключения в Ески Загра (през лятото на 1877 г. – б. м. И. М.)“. (Вж. Сб. „Здравствуйте, братушки!“, Творби на български писатели за Освобождението на България 1877 – 1878 година, Издателство „Български писател“, София, 1977 г., за П. Р. Славейков – с. 14 – 26).
Каква, все пак, би могла да бъде творческо-интелектуалната, а и морално-психографската характеристика на народния поет Петко Славейков, след като се има предвид, че той е един от действителните създатели, но и най-преки изразители на българската възрожденска интелигенция в последните две екстатично-революционни предосвобожденски, а и в първите две, вече европеизирани и универсализиращи се следосвобожденски десетилетия? Предварително би трябвало да подчертаем обаче, че в българската литературно-естетическа, а и в народностната ни социално-епична памет, са известни само трима люде, именувани като „народни поети“ – и това са: Петко Рачов Славейков (1827 – 1895), Иван Минчов Вазов (1850 – 1921) и Кирил Генчов Христов (1875 – 1944). Коментар в случая едва ли е нужен! И, въпреки това, какъв в практическите представи на българина е Петко Рачов Славейков?
Петко Славейков е поет, писател, публицист, литературен критик, драматург и фолклорист, преводач, издател и редактор, организатор и координатор на българския литературен процес – вътре и вън от страната, и то в течение на повече от четири смутни десетилетия: от началото на 50-те до средата на 90-те години на XIX век. Петко Славейков е неуморим и прозорлив „трубадур“ – творец и вестител на новата българска литература и култура, но бранейки до края на дните си могъщия духовен и етичен базис на възрожденската ни спасителна традиция, върху която благодатно присажда явленията на съвременната наша – европейски култивирана, естетика. Той е пределно влюбен в народа си възрожденски учител, исихастки отдаден преводач на Библията (1864 – 1866 г.), кристално чист хуманист и свят борец за независима българска църква, за национално българско образование – той е непоклатим радетел за национално и политически независима българска държава!
Петко Рачов Славейков е глобален държавник – стълб и строител на нова, следосвобожденска България: първи кмет на Стара Загора (юли 1877 г.), депутат във Великото народно събрание (Велико Търново, 1879 г.), Председател на Второто Обикновено народно събрание (София, 1880 г.), Министър на народната просвета (1880 г.), Министър на вътрешните работи (1880 – 1881 г.), директор на Народната библиотека в София (1881 г.), дописен член (1875 г.) и почетен член (1884 г.) на Българското книжовно дружество (сега Българска академия на науките). Същевременно той е неизменен участник и в катакличния български следосвобожденски социално-политически и духовно-естетически художествен живот – дейност, която Славейков неотразимо осъществява, списвайки редица оригинални периодични, включително и остро сатирични издания: „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Незавсимост“ (1880 – 1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886), „Правда“ (1888)…
Но, ако се вгледаме ретроспективно и към загадъчното цариградско битие на Петко Славейков, категорично бихме изтъкнали, че десетте му (не дотам изследвани) години, прекарани в отоманската столица (1864 – 1874), бележат практически най-бурния в политически контекст и творчески най-плодоносен предосвобожденски период в живота на поета. Главно чрез вестниците и списанията, които издава и редактира в космополитния Цариград – „Гайда“ (1863 – 1867), „Македония“ (1866 – 1872), „Ружица“ (1871), „Пчелица“ (1871), „Читалище“ (1872 – 1873), „Звънчатий глумчо“ (1873), „Шутош“ (1873 – 1874), „Костурка“ (1874), – П. Р. Славейков се утвърждава като най- популярният български общественик, като най-обичаният писател на своето бурливо време. Неговите блестящи, покоряващи ума статии, както и рецензии (като „Двете касти и власти“ на Светослав Миларов – унищожителен антитурски, политически памфлет, публикуван сензационно през 1872 г. във вестник „Македония“ под редакцията и по личните указания на Славейков) и бликащи от самото му ранено сърце стихотворения, балади, елегии (като появилата се през 1873 г. скръбно-очистителна поетова изповед „Жестокостта ми се сломи“), или разтърсващите народопсихологически поеми (като отпечатания през същата 1873 г. лирически шедьовър – драматизация на легендата „Изворът на белоногата“, например), жигосващите му фейлетони, огнедишащите му речи, – са естествен, неподправен и директен отклик на животрептящите, драматични и неотложни въпроси в кипящото българско общество. Националният им и патриотичен прѝцел, свободолюбивото им внушение и не на последно място – изстраданото истинно слово, проникват стремително и пряко в недрата на националната ни самоличност, дълбоко вълнуват и преобразяват вековно опленената и угнетена душа на българския народ. Още повече, че в нея народният поет Петко Славейков съзнателно, пък и поривисто вгражда през десетилетията и повече от шестдесет свои – оригинални и преводни, книги…
Явно, значителна част от българското литературно наследство след 50-те и 60-те години на XIX столетие, свързано с национално-освободителните ни борби и Руско-турската война от 1877 – 1878 година има чист мемоарен характер, а спомените за великата трагична епопея, родила свободна България, подчертано изграждат ядрото и на основните литературно-художествени творби у Петко Р. Славейков. Писателят Петко Славейков – съвременник и виден участник в тези съдбоносни за България, но и за Европа вулканични стълкновения, безспорно, е притежавал изключителен психологически усет. Той е обладавал удивително историческо прозрение, на което днес може буквално да се завиди. Но модерният възрожденец Петко Славейков, освен че изпълнявал личния си творчески ангажимент към нацията, е работил с чувството за предопределение, дълбоко осъзната отговорност и висш държавен дълг и като един от първите следосвобожденски историографи на България. Защото в реалната си идейна същност – по фактологически признак, по документална тежест и духовен обхват, неговото сюблимно в епичния си статус и едновременно драматично и свръхнапрегнато в изявите си литературно наследство, е най-пряк и надежден мост към етническото съзнание на днешния българин. А в този смисъл и към естетико-психологическото, към национално-историческото субективно, но и колективно осмисляне на собственото му минало и настояще – към евристичните тайни в българското бъдеще.
Приложение
Петко Рачов Славейков и Стара Загора
(Историко-публицистично есе)
Името на големия българин Петко Рачов Славейков е свързано със Стара Загора през един от най-драматичните и преломни периоди в късновъзрожденската история на България – Априлското въстание от 1876 година и освободителната Руско-турска война (1877 – 1878). В Стара Загора Петко Р. Славейков се установява в началото на 1876 година като главен учител в известното в цяла България Светиниколско класно мъжко училище. Успоредно с пряката си учителска дейност (в Стара Загора той е преподавал български език, словесност и история), П. Р. Славейков посвещава много време и на своите литературни и фолклорни занимания: тук той работи върху „Географски словар на Балканския полуостров“ (специално раздела за българските земи); обработва и класифицира събраните от него десетки хиляди български притчи, пословици и умотворения; съставя „Христоматия по литература“, „Учебник по история“ и т. н. В Стара Загора Петко Славейков сътворява няколко знаменателни лирически творби, между които се открояват: „Там ми е сърцето клето“, „На агѝте“ и особено – „Вярата и надеждата на българина към Русия“, което впоследствие става едно от най-популярните стихотворения на народния поет. Не случайно в своята кратка „Автобиография“, престоя си в Стара Загора, според изследователката Величка Койчева, П. Р. Славейков категорично определя, като „трети период от своята литературна дейност“.
Но както винаги и навсякъде, така и в Стара Загора, твърде трудно е да се отдели в „самостоятелно лице“ поетът и преводачът Петко Славейков; историкът и фолклористът Петко Славейков; изследователят и учителят Петко Славейков, общественикът, сатирикът и публицистът Петко Славейков; издателят и енциклопедистът Петко Славейков – всички те в течение на времето се преливат и превъплъщават в една неуморимо енергична, творчески монолитна и невъобразимо колоритна фигура, която озарява като духовен венец нашето Възраждане. Но се и извисява ярко и твърде конкретно на фона на метежната старозагорска действителност в навечерието на Освободителната война. Основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев, който в наелектризираните дни преди обявяването на Руско-турската война е ученик на Петко Славейков в Стара Загора и взема участие в отбраната на града, подчертава, че „Дядо Славейков е бил през това време най-търсеният от всички учител, съветник, общественик“.
Петко Рачов Славейков е човекът, който в жаркия юли на 1877 година, заедно с видната учителка Анастасия Тошева и начело на екзалтираното старозагорско гражданство, посреща руските вόйни в североизточните средногорски подстъпи на Стара Загора – в местността „Бадемлика“, и приветствайки освободителите на родния им език, ги дарява по стария славянски обичай с хляб и сол. Той е, който оглавява Градския съвет на новоосвободения град и бива официално избран за първи кмет на „свободната вече българска Стара Загора“. В краткия си кметски мандат до опожаряването на страдалната Стара Загора от фанатичните орди на Сюлейман паша на 19 (31) юли 1877 година, Петко
Славейков оказва действена и неоценима помощ на русите с организиране на прехраната на войската, при сформиране на Вътрешната военизирана милиция (български доброволчески отряд в помощ на руската администрация), при уреждането в Стара Загора на Привременна руска болница за ранените войници, при обезпечаване на преводаческите нужди (от турски и български език) на Руското военно командване, а и при топографското маркиране и насочване на руските войски по непознатите за тях и опасни старопланински проходи.
Петко Рачов Славейков става пряк свидетел на огнения погром и свирепия геноцид в Стара Загора, където под турския ятаган погиват повече от петнадесет хиляди невинни българи – всички те от цивилното население на града и околностите му, цветът на Старозагорския край. Поетът е един от последните жители на озлочестения град, които го напущат след кървавия петчасов Старозагорски бой на 19 (31) юли 1877 година! Тук, в Стара Загора, изгаря цялото му оригинално книжовно богатство, събирано с любов на длъж и шир из българско в течение на десетилетия…
Като сюрреалистичен спомен за зверската старозагорска вакханалия остава и незавършената трагедия в пет действия на П. Р. Славейков „Старозагорченката“ – пиеса, създадена от поета по повод Сюлеймановия погром над Стара Загора през лятото на 1877 година – фрагменти от която, редактираното от Иван Вазов пловдивско научно-книжовно списание „Наука“ публикува в няколко свои последователни книжки през 1883 година.
Със Стара Загора приключва най-същностният и най-истинският период от творческата и политическата дейност на големия българин – възрожденският. Но Стара Загора е и духовен старт на Петко Рачов Славейков в новия му следосвобожденски държавностроителен и литературен живот – живот, в който бележитият поет и безбрежен родолюбец оставя също дълбоки и трайни, неподвластни на времето следи.
Петко Р. Славейков
(1827, Велико Търново – 1895, София)
Резюме
Петко Рачов Славейков произхожда от стар възрожденски патриархален род. В 1842 г. постъпва в Свищовското елитно училище на Емануил Васкидович, където написва и първата си литературна творба – „Акатист и три светители“. В периода 1843 – 1847 г. е учител в редица селища на север от Балкана, начевайки и дългогодишната си практика по събиране на български народни песни и пословици. От това време датират и първите му стихове. Впоследствие отново е учител в Търново, Севлиево, Ловеч, Плевен, Враца, Берковица, Елена, Търговище. Тъкмо в Търговище през 1863 г. Петко Славейков издава и първия български сатиричен вестник „Гайда“. В 1864 г. Славейков се премества във Варна, но не след дълго е вече в отоманската столица, където е поканен от Библейското дружество да редактира, заедно с д-р Алберт Лонг и Христодул Сичан-Николов Костович, новобългарския превод на Библията. Чрез вестниците и списанията, които в десетилетието между средата на 60-те и 70-те години на XIX век издава и редактира в Цариград – „Гайда“, „Македония“, „Ружица“, „Пчелица“, „Читалище“, „Звънчатий глумчо“, „Шутош“, „Костурка“ и др., Петко Славейков става най-популярният общественик и писател на своето време. Той сътрудничи на почти всички тогавашни български вестници и списания. Издава повече от шестдесет авторски и преводни книги – участва в църковно-освободителната ни духовна борба като един от нейните най-авторитетни лидери. Блестящата му литературна дейност, представена от неговите задълбочени статии, драматични стихотворения и поеми като „Изворът на белоногата“, „Бойка войвода“, „Кракра Пернишки“ и, разбира се, огнените му речи, вълнува дълбоко целокупното българско общество от средата на 50-те до 90-те години на XIX век.
Но името на големия българин Петко Рачов Славейков е свързано и със Стара Загора през един от най-драматичните и преломни периоди в късновъзрожденската ни история – Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война (1877 – 1878) . От началото на 1876 г. Петко Славейков е Главен учител в известното в цяла България старозагорско Светиниколско класно мъжко училище. В своята кратка „Автобиография“, престоя си в Стара Загора той определя като „трети период от своята литературна деятелност“… Петко Славейков е човекът, който в жаркия юли на 1877 г., заедно с видната учителка Анастасия Тошева и начело на екзалтираното старозагорско гражданство, посреща руските войски в североизточните Средногорски подстъпи на Стара Загора. И бива избран за първи кмет на „свободната вече българска Стара Загора“. Но малко по-късно той става и съкрушен пряк свидетел на огнения погром и свирепия Сюлеманов геноцид в същата тази, доскоро цветуща Стара Загора. Поетът е един от последните жители на озлочестения град, които го напущат след кървавия бой на 19 (31) юли 1877 година. Тук, в адовата пещ на Стара Загора, обаче, изгаря и цялото му оригинално книжовно богатство, събирано с любов на длъж и шир из българско в течение на десетилетия…
Библиография
Гайдарджиева, Венета, „Нормативната уредба на месното самоуправление по време на Руско-турската война (1877 – 1878) и организация на общинската дейност в Стара Загора“. – В: Гайдарджиева, Венета. „Местното самоуправление в Старозагорската община 1849 – 1912“, Монографичен документален труд, Издателство „Кота“ – Стара Загора, 2006 г., 224 стр. – за П. Р. Славейков вж. с. 69 – 80.
Генов, Захари. „Стиховете на П. Р. Славейков за Освобождението“, Периодично списание „Септември“ (Поезия, проза, литературна критика и публицистика, културна история, естетика и есеистика), г. XI, бр. 3 (м. март) 1958 г., Орган и издание на Съюза на българските писатели, Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София, с. 219 – 221.
Динеков, Петър. „П. Р. Славейков – творчески път“, Монографичен труд (Литературно-историческо, документално изследване), София, 1956 г., с. 31.
Динеков, Петър. „Петко Рачов Славейков“, Литературно-историческа, оценъчна студия. – В: „История на българската литература в четири тома“, Т. 2, Българска академия на науките – Институт за литература при БАН, Под редакцията на: проф. Стойко Божков, проф. Георги Димов, акад. Петър Динеков; Издателство на БАН, София 1966 г. – за П. Р. Славейков вж. акад. Петър Динеков, с. 285 – 348.
Славейков, Петко Рачов. „Избрани съчинения“, Том I (Редакция и подбор на Пенчо П. Славейков), София, 1901 г., с. 50.
Славейков, Петко Р. „Писмо на П. Р. Славейков до неговия син Иван, от 31 октомври 1877 година“. – В: Сборник „Народни умотворения“, София, 1904 г., № 20, с. 169.
Славейков, Петко Рачов (1827, Велико Търново – 1895, София), Историко-биографична и творческа справка с библиографски апарат за народния поет. – В: „Видни учители в Старозагорски окръг (1835 – 1944 г.)“, Библиография с документални илюстрации. Издават: Окръжна библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора, Окръжен исторически музей – Стара Загора; Съставители: Величка Койчева, Невена Ганева; Редактори: Димитър Николов, Анастасия Добрева. – Държавна печатница „Митьо Станев“, Стара Загора, 1973 г., 150 стр. (За П. Р. Славейков вж. с. 27 – 29).
Славейков, Петко Рачов. „Забележки по настоящите приключения (събития) в Стара Загора (през лятото на 1877 г. – б. м. И. М.)“. – В: „Здравствуйте, братушки!“ (Творби на български писатели за Освобождението на България 1877 – 1878 година), Издателство: „Български писател“, София, 1977 г., с. 14 – 26.
Славейков,л Петко Рачов (17.XI.1827 г., Велико Търново – 01.VII.1895 г., София). Литературно-историческа, документално-биографична статия с принадлежащ библиографски апарат от (за) П. Р. Славейков и приложен фотоилюстративен субстрат. – В: „Речник на българската литература в три тома“, Т. III, (П – Я), Издание на Българската академия на науките – Институт за литература, Издателство на БАН, София, 1982 г., 744 стр. – за П. Р. Славейков вж. с. 289 – 297.
Славейков, Петко Рачов (17.XI.1827 г., Велико Търново – 01.VII.1895 г., София), Биографично-творческа статия с графичен портрет на П. Р. Славейков. – В: Н. Г. Данчовъ – И. Г. Данчовъ. „Българска енциклопедия в два тома“ – Т. 2 (Л – Я), Книгоиздателство „Ст. Атанасовъ“, София, 1936 г.; Фототипно издание на Издателство „Медицина и физкултура“, София – 1992 г., с. 1434 – 1435.
Славейков, Петко Рачов (1827, Велико Търново – 1895, София) – „Първи следосвобожденски кмет на Стара Загора: 12 (24) юли – 19 (31) юли 1877 година“. – В: „150 години Община Стара Загора“ (Документален летопис: 1849 – 1999 г.). Съставители: Нейчо Кънев, Лилия Филипова, Светла Димитрова, София Василева; Издават: Община Стара Загора, Исторически музей – Стара Загора, Вестник „Национална бизнес поща“ – Стара Загора; Библиотечна поредица „Нашето минало“ – брой 11; Издателство: „Тракийски свят“ АД, София; Печат: Печатница „Мирослав Шибилев“, Стара Загора, 1999 г., 288 стр. – за П. Р. Славейков вж. с. 45 – 47 (с портретно-документална снимка на народния поет и хронологически биографично-социални данни за него). (Паното на корицата е на художника Тодор Ковачев, снимано от фотографа Кольо Пейчев!)
Славейков, Петко Рачов (1827, Велико Търново – 1895, София), Културно-историческа, биографично-творческа статия с фотодокументални илюстрации. – В: Д-р Иван Нанев Аяров, ст. н. с. Нейчо Кънев, н. с. Невена Ганева. „Възрожденска „Акарджа“ и Стара Загора“, Енциклопедичен културологичен (тематичен) сборник, Издава: Народно читалище „Св. Климент Охридски“ – Стара Загора, Печат: „Литера принт“ АД – Стара Загора, 2004 г., 280 стр., вж. конкр. с. 34 – 38.
Славейков, Петко Рачов (17 ноември 1827 г., Велико Търново – 1 юли1895 г., София). – Първият следосвобожденски кмет на град Стара Загора: 12 (24) юли – 19 (31)юли 1877 година; Документална биографично-социална статия за П. Р. Славейков. – В: н. с. I ст. арх. Живка Стоянова Кирчева. „Стара Загора в архитектурни образи“, Монографичен документален труд с илюстрации; Издателство и печат: РИК „Дъга+“, Стара Загора, 2005 г., 548 стр. – За П. Р. Славейков вж. Глава VIII: „Кметовете на Стара Загора – съзидатели“, с. 528 (липсва портрет на народния поет и първи български кмет на новоосвободена Стара Загора – Петко Р. Славейков!?)
Славейков. Петко Рачов (1827, Велико Търново – 1895, София), бележит български възрожденски деец: поет, белетрист, публицист, драматург, фолклорист, преводач; народен учител, страстен църковник, всеотдаен общественик, пламенен политик, строител и закрилник на нова следосвобожденска България; крупен издател и вещ организатор на българския предосвобожденски и следосвобожденски литературен процес; главен учител на Светиниколското мъжко класно училище в Стара Загора (1876 – 1877 г.), читалищен управител в Стара Загора (1876 – 1877 г.), оглавяващ Административния съвет на град Стара Загора – първи български следосвобожденски кмет на Стара Загора (юли 1877 г.). – Историко-документални, персонално-личностни и обществени данни за П. Р. Славейков. – В: Хаджи Господин Славов. „Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в XIXвек“, Мемоарни сведения и бележки; Издават: Община Стара Загора, Регионален исторически музей – Стара Загора; Печат: Издателски консорциум „Кота“ – Стара Загора, 2008 г. (За П. Р. Славейков – вж. с.: 151, 159, 171, 189, 190, 192, 202, 211, 212, 215, 219, 242, 270)
Матев, Иван. „Крилото на Русия“ („Български писатели за Руско-турската Освободителна война 1877 – 1878 година“). – В: „Кула“ – Периодично списание за литература, изкуство и култура, г. XV, бр. 2, 2003 г., Казанлък, с. 3 – 21. (По повод 125-годишнината от Освобождението на България от турско робство!)
* * *
Дизайн: Мария Сидерова
Български