Иван Матев
Директор
на Музей „Литературна Стара Загора“
80 години от рождението на поета Таньо Клисуров
(23 май 1944 – 29 март 2024)
Поетът Таньо Клисуров
Художествен фотопортрет от 1985 година.
Автор: ф.х. Кольо Пейчев
ПОЕТ С РУБАШКА НА РЕДНИК
Таньо Клисуров – диалектика и зрелост
ПРОВИНЦИЯ
Провинция. Родих се тук.
Тя влезе в моите куплети.
С подобен жребий са били
дори световните поети,
но творчеството им съвсем
не е загубило мащаби.
<…>
Защо се оправдавам аз?
Навсякъде поетът може
докрай да носи онзи кръст,
съдбата, който ще му сложи.
Провинциален кръст, бъди
по-тежък, с тебе да залитам,
та рамото ми да кърви,
а не да се заобля сито!
Животе, струпвай ми беди,
бъди учител зъл и свъсен,
на глухия последен чин
ме дръж ти винаги в класа си!
Пак с поглед в тебе устремен,
ще имам своята посока.
Поне додето тук съм жив.
В провинцията си жестока.
Таньо Клисуров
(Из „Минирано поле“, 1982)
За най-скъпото!
През 1980 година втората стихосбирка на Таньо Клисуров „Най-скъпото“ („Народна младеж“, София)* бе вече реалност. Прочетох 30-те ѝ стихотворения с чувството на дълбоко удовлетворение и вътрешна приобщеност към специфичния авторов похват, емоционално-образен и интелектуален свят. След дебюта с „Южна гара“ през 1975 г., донесъл на поета (а и на столичното издателство „Народна младеж“) Голямата награда на литературните дни „Южна пролет“ в Хасково, новият му лиричен сборник дойде, за да доразвие представите ни за творческия му генезис, да ни впечатли искрено и трайно. „Най-скъпото“ на Таньо Клисуров покорява сърцата с магията на идейната си проникновеност, прави ни свидетели как неспокойното му перо, тласкано от все по-определени душевно-нравствени подбуди набира мощ, укрепва, изостря се. И радостно е, че само след втората си книга, този автор заслужава подобна оценка, утвърждаваща поетичната традиция на неговия, както сам е казал в едно от стихотворенията си „потънал в зеленина южен град“. А едва ли е тайна, че първопричина за това е особената атмосфера, която витае и обгръща личността му навсякъде: по улиците, между къщи и хора, в приятелска или непозната среда. Тя е неговата „пъпна“ връзка с живота, без чиято помощ той трудно би преодолявал своеобразните капризи на творческия процес. Тя е онази благотворна мая, заквасила литературния прецедент на няколко поколения поети – старозагорци и в частност явлението „Таньо Клисуров“.
Поетичният му философски опосредстван ръст в сборника „Най-скъпото“ е очевиден. Но явно предпоставките, които го определят, са не само количествени – изминалите години, закономерно натрупания житейски и творчески опит. Те имат и своята ярка качествена характеристика, коренят се в повишеното внимание на твореца към социално-етичната и естетична проблематика на съвремието, във все по-осезателната му отзивчивост към диалектически противоречивата и комплексна същност на човешкото съществуване, към целия сложен механизъм от промени, които самото битие налага в съзнанието на всички ни. Как се е споила пъстрата амалгама от понятия, определящи чувството му за съвременност? От къде идва у него тази „страст към перото, към звънкото слово“? Не произтичат ли от онова най-първо от всички начала – труда, от вярата, извисила се до обич и откровение? И още първите страници на стихосбирката ни изпълват с почтително благововение пред фигурата на стария поет (Иван Мирчев), като внушителен символ на несекващата житейска традиция, като обобщен образ на мъдрото и разумно съзидание, на прераждащата се, вечна и велика сила на интелекта.
Творческата зрелост на Таньо Клисуров личи буквално от всеки стих. Тя е просмукана в овладяната почти до съвършенство форма на лиричния изказ, напира от богатото и проблемно поетично повествование, повишава стойността на цялостното съдържание на книгата му. Стигнал до непозволеното на всеки откритие за житейските нетрайности, за мимолетността на щастието, за многото въпроси и неизвестни, разделящи хората, макар и „под един покрив“, той е трогателен в желанието си да ни помогне да съхраним у себе си личното, доброто, чувственото – предупреждава ни, че то е винаги потенциално застрашено от конформизма, рутиньорството и суетната слава, а попаднало веднъж в стихията им, би ни обрекло на лишено от смисъл фасадно съществуване.
Но е така понякога – и не по телефона само, –
откъсват ни един от друг случайности безкрайно:
помолил съм се – отгласът го няма,
желанието да помогна си остава тайна,
Приятелю, страхувам се за думите, изчезнали в простора,
за чувството, което трябва да опазим живо.
А може би отново днес, когато ти говоря,
слушалката във твойта длан е мълчалива…
(„Разговор по телефона“)
И с удивителен психологизъм, присъщ само на преживелия, на надмогналия влудяващия ужас от смъртта, той превръща краткото си стихотворение – дало основателно името и на цялата стихосбирка, във възторжен панегирик на най-скъпото – живота
В секундите на миг уплашен, на оглушала тишина
аз не помислих за сина си или за своята жена,
за стиховете не помислих, макар че писах преди час,
макар че толкова отдавна кълнях им се във вярност аз.
А изненадан, като птиче, от клонка тупнало в прахта,
за следващата глътка въздух разтварях побледнял уста.
(„Най-скъпото“)
Къде е „тънката нишка“, която все не успяваме да уловим, която би ни ориентирала в многоликото и трудно разгадаемо настояще? Това ли е причината за объркаността и отчаянието ни понякога, за проиграните житейски шансове? Нима личностната реализация на всекиго от нас не се крие в неудовлетворението от постигнатото, в стремежа към движение и промяна? „Яростният“ зов на поета към борба, за превъзмогване на собствената природна слабост, дава отговор на възникналата дилема.
Не търси оправдание вечно за своята слабост,
не животът ти кратък, а ти си объркан сега.
Запомни просто думата светла и яростна „трябва“ –
тя е тънка нишка в твойта слаба ръка.
(„Като преждата мамина“)
Сблъсъкът с формалността, първият миг на нравствен „шок“ пред „потока равнодушни хора“ отминаващи светостта на витрината с книги, частица от която най-сетне си и ти самият, е неотразим. Той се врязва дълбоко в мисълта на поета и навярно ще гнезди в нея винаги. Но посилно ли е за всеки човек да съзре веднага новосътворените ценности? Не са ли времето и значимостта най-висшите съдници, определящи действителната им жизнена, а и житейска стойност? И въпреки, че в стихотворението „Книжарница“, Таньо Клисуров вероятно изхожда от конкретно-личен повод, той ни изненадва с общия си извод за нестандартността на естетическите критерии, за често субективно-оценъчната им функция, уверява ни, че последователността и оптимизмът са единствения път към съхраняването и извисяването на твореца, че само те могат да смекчат психичните травми, съпровождащи делото му.
Уви, това не стана с мен,
пак тихо с думите се боря,
но съм запомнил оня ден –
с потоци равнодушни хора.
(„Книжарница“)
Таньо Клисуров е сложен поет. В това ни убеждава многоаспектният обсег на лиричната му насоченост. Нему не са чужди и такива явления, като конфликтите в социалната действителност и отзвукът им в душевността на съвременника. Той притежава ясно съзнание за градивното и трудово ежедневие, но не изключва разочарованията и незаслужените обиди, способни да опарят всекиго. Умението ни да живеем и творим, според него, се заключава в способността да приемаме естествено изненадите и превратностите, да понасяме твърдо личната болка (макар често и непоносима), да проумеем, че и тя притуря нещо благородно и спасително в душата ни.
След острата дума – в душата ми рязка остана.
Здравей, моя малка, макар незаслужена рана!
(„След острата дума“)
Неголяма по обем и може би поради това така затрогващо-внушителна и действена, лириката на Таньо Клисуров в „Най-скъпото“ може условно да се раздели на три основни дяла: стихове с подчертано социална и актуално-нравствена насоченост („След острата дума“, „Разговор по телефона“, „Нима посока си избра“, „Стари хора“, „Пред паметника на поета“, „Слава“), с преобладаващо любовно-лиричен и носталгичен мотив („Прошепнати думи“, „Зелено“, „Не съм мъж мечтан от теб“, „Квартиранти“, „Момчета стройни“, „Болница“) и стихове, предразполагащи към житейско-философски съждения („Череши“, „Най-скъпото“, „Като преждата мамина“, „Актьор“, „Тих и въздържан“, „Горчиво и сладко“). Всяка строга диференциация обаче е твърде рискована, тъй като тънкочувствителната палитра на автора е съумяла така добре да вплете в единната художествена тъкан на книгата, мисълта и езика, сензитивността и образността, че произхождащите от това багрова експресия и поетично внушение правят споменатите тематични пластове трудно разграничими. Близки или сходни по гражданственост и патетика нюанси внимателният читател ще открие в много от изброените стихотворения, но това именно, както и липсата на утежняваща стихотворната конструкция метафоричност, са основните достойнства на тази стихосбирка, определящи монолитното ѝ и изящно композиционно построение. А тя би могла да спечели и още, ако софийското издателство бе по-претенциозно към илюстративния материал, както и към външното ѝ художествено оформление. Липсата на простор, а донякъде и на въображение в изобразителния субстрат на книгата дисхармонира на поетичния текст, стеснява диапазона на читателското възприятие, води дори до нежелан семантичен еклектизъм.
Дочитам и последните редове от „Най-скъпото“ на поета Таньо Клисуров, а познатия тръпчив вкус на „сладко и горчиво“, съпътстващ неотклонно дните на всекиго от нас не ме напуща, принуждава ме да се вълнувам, да се съмнявам, да търся. Общественозначимият лиричен заряд на тази книга е безспорен. Благодарни сме ѝ затова, че помогна на забързаното ни и нерядко дребнаво ежедневие да различава по-добре истината от нелепостта, искреността от притворството, реалните стойности от фалшивия блясък, че в известен смисъл ни показа, как да не допуснем делнично сивото и тривиалното да вземе връх. А това е най-ценното, което втората стихосбирка на Таньо Клисуров влива в общия литературен поток на 1980 година.
Утвърдил се вече поет, с ясен, точен и категоричен похват на изображение, опознал тайните на психологическия рисунък и полутоновете в подтекста, притежаващ дълбокоинтуитивен усет за втория план – основа за истинското изкуство, със социално-драматичната си стихосбирка „Най-скъпото“ Таньо Клисуров доказва безспорния напредък на съвременната ни млада лирика. Ние – повярвали в литературното му дарование, дочакахме от него значими изяви, а максимата, направляваща досегашните му творчески импулси, че талантът е преди всичко умение за вдъхновен, за проникновен и всеотдаен труд, бе достатъчна гаранция за реалните му успехи.
Съдба, явила се в минирано поле…
Десетилетието от 80-те години на ХХ век утвърди безспорно Таньо Клисуров в съвременната ни лирика. С третата си книга „Минирано поле“ (Изд. „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1982)** той навлезе решително в динамичните ѝ пространства. Изгради изцяло естетическия си фундамент, извиси максимално поетичния си критерий, овладя етапен връх по билото на творческата си реализация. С „Минирано поле“ Таньо Клисуров защити категорично правотата и жизнеността на специфичния си светоглед, узаконил (още с дебютната „Южна гара“ – 1975 година) присъствието на редовия човек в изкуството. През 1980 година художествените позиции на поета възмъжаха в „Най-скъпото“, за да докажат, култивирани до принципи, че „в средата на жизненото поприще“ творческите ферментации са най-бурни, най-плодоносни, най-същностни. В „Минирано поле“ са избистрени и мисли, и чувства, и философско-етични мирогледни възгледи. Натрупаният с годините личен опит е довел до значими промени, до закономерно лирично омъдряване. И това е логично – за Т. Клисуров земното, човешкото, личностноопределящото начало е било винаги неотделимо от поезията. От него иде нейната „жива вода“, то е изворът, из който бликат простите, но драгоценни като истината, видения на поета. Освен, че ги е обогатило с нови прозрения и е разширило интелектуалната основа на асоциациите, времето е задълбочило житейските съзерцания, обективизирало е индивидуалните представи, раздвижило е ситото на критическата им преоценка. И всичко това – чрез активното въвеждане на поетовата личност. Актуализираният подход изкристализира, както в градацията на социално-гражданската тема (добила в „Средно щастлив човек“, „Писмо“, „Агресия“ нравствено-изобличителен и глобално-психологически аспект), така и в обобщения интимен мотив. Любовно-носталгичният порив в „Минирано поле“ е неподправено искрен и също така спонтанно неотразим, както в предшестващите я стихосбирки, но тук той е значително по-зрял. А в творби като „Почти интимно“, „Тайни“, „Любима, познаваш ме“, „Поезията с друг се люби“ – е благородно успокоен, сведен е до една пленителна уравновесеност (застиваща на места в стоицизъм), покорява ни със затрогваща общовалидност:
Разбрах, любовта е примесена с малко ненавист,
а тържеството над другия може да радва.
Видът ни е хубав дорде боледуваме прави,
дорде върши свойта невидима работа ракът.
(„Любима, познаваш ме“)
Приемствеността у Таньо Клисуров личи и във факта, че някои от стихотворенията, които четохме в „Южна гара“ и „Най-скъпото“ („Далеч от нас децата ни растат“, „Хотел“, „Пари“, „Тих и въздържан живях“) срещаме и в поредната му книга. Присъствието им в „Минирано поле“ обаче е добре премислено. Те влияят не количествено, а обективно идейно върху сборника. Вградени са съзнателно в структурата му – като необходима закваска на новата поетична материя, като своеобразен мост, извел поета – от гражданското откровение, до острата социална полемика в „Земетръс“ или „Агресия“. Не случайно тия две творби намериха място и в юбилейното австрийско издание „Нова българска поезия“ (Залцбург, 1981). В „Земетръс“ природното катаклично явление е издигнато и осмислено в нравствено знамение, а трудът е справедливо библейски оприличен с битието. Поетът е категоричен: Трудът е единствената гаранция за оцеляването на цивилизацията, само той би ни спасил и от „ежедневно надигащия се в гърдите трус“! Проектирано върху тази вечна тема, стихотворението се откроява с наднационални непреходни черти, с общочовешка хуманитарна значимост. То е синтетична повест, по-скоро феноменология за разумното съзидание, същевременно – и негова апология. „Агресия“ пък продължава друг траен и упорито разработван от автора мотив – протестът срещу конформизма и късогледството на самодоволната личност. Показателно е, че при Таньо Клисуров този мотив еволюира: предисторията му клокочи в „Нима посока си избра“ („Най-скъпото“), гневният му лъч развенчава духовната ситост и неоеснафското тщеславие в „Опит за разговор“ („Минирано поле“ ), концентрираната му лирична енергия изригва яростно в „Агресия“. Явно „Агресия“ не е изолирано явление, а се родее с редица прототипи. Но като качествено ново произведение – притежава собствен релефен профил, постига свои точни попадения. Както и „Земетръс“ – увенчава цяла линия в творчеството на поета. Викът, изтръгнат от неговите строфи, отеква тревожно и предупредително, поверена му е нравствено-ангажираща, за първи път – и социално-призивна функция:
Войната вече в делника се вмества
и свикваме със нея постепенно
като с кафето или футболния мач.
Но страшно е щом си помислим само:
в дома ни своите коне железни
тя може някой ден да разиграе.
(„Агресия“)
Преди няколко години имах удоволствието да рецензирам втората книга на Таньо Клисуров. Оценявайки „Най-скъпото“ тогава казах, че зад видимо простия декор се крие сложен поет. Сега, когато пиша за „Минирано поле“, удовлетворението прераства в отговорност, която ме задължава да добавя – Клисуров е и конфликтен. Конфликтите у него се възпламеняват от драматичното му световъзприемане, от обществената му реактивност, от нравствено ранимата му съвест. Те разгарят и поетовото страдание. Психичните взривове, напрягащи тъканта на „Минирано поле“, обаче не деформират изваянието на чувството, не разкъсват естетическата спойка с мисълта. Емоционалните експлозии са успешно овладяни и напорът им не е в състояние да изкриви острието на авторовото идейно и мисловно внушение. Явно, мисълта на поета е в диалектическо единение с житейските му оценки! Може би Клисуров е по природа артистичен или зрелостта го е научила добре да се владее, може да е дисциплинирала реакциите му… Но той винаги съумява да опоетизира личните терзания, да приеме мъжествено и преболедува дискретно мъчителните душевни травми. Удава му се да ги обобщи и стилизира социално, да ги поведе доблестно към читателското съзнание – без поза и ефектни жестове, а като загрижен съвременник, като честен гражданин. И нека уточним: тази му способност няма нищо общо с рутината! Талантът на Таньо Клисуров е нейно отрицание. Съпреживяването с многобройните сходни съдби, пламтящо в огнилото на „Далеч от нас децата ни растат“, „В квартирата с бетонния таван“, „Жестоко е да си закотвен вечно“, „Лавров венец“, „Тайна песен на редника“ и т. н., осветява както собствените, така и „чуждите“ проблеми, а високият градус на съпричастието ги претопява и омесва в универсални откровения. Добила форма в стиховете на „Минирано поле“, тази сплав грее с хуманни и социални отблясъци:
Все чакаме квартира по-голяма,
а в старата – достатъчна за двама –
спестяваме едната си заплата
и мислим си: Това е за децата.
(„Далеч от нас децата ни растат“)
Тръгнал от обикновената, от баналната на пръв поглед житейска ситуация, поетът прониква интуитивно в сърцевината на явленията: разгадава вещо плетеницата на човешките взаимоотношения, открива неподозираните стойности на нещата, разбива ядрата на недоверието и скептицизма ни. В унеса на сътворението той се слива с първичната стихия на ежедневието. Откъртва с мъка от делника скални отломъци, вае ги с любов, но не за да изуми взора ни с барокови скулптури, а да го обнадежди с най-необходимите вещи за насъщния бит – ценни не толкова с лиричното си изящество, колкото с нравственото си предназначение. Такъв един съд е сборникът „Минирано поле“. Защото всяка стекла се в него капка (била тя сълза от радост или скръб, от щастие или гордо спотаена болка) му придава особена стойност: оцветява съдържанието му със сърдечните трепети на поета, опиянява ни с парещата глътка на тайните помисли, с очарованието на съкровените блянове. И ние тръпнем под драматичния ритъм на импресиите „Песен за баща ми“, „Главният редактор“, „Един от нас“, „Нощна аптека“, „Десет години от сватбата“, „Водолаз“, долавяме с цялото си същество тътена на насочената към съвремието социална притча „Изтърсакът“. Радваме се на поетичния шлагер „Тайна връзка“, прозвучал дръзко като живота, агресивно като забранената страст, непокорно, дори еретично в лоното на традиционната ни лирика. В този смисъл само едно подобно стихотворение е достатъчно, за да ободри „физиономията“ на всяка книга, да раздвижи емоционалните ѝ пластове, да припомни, че е нужно поезията понякога да слиза от необитаемите си върхове.
И все пак Таньо Клисуров е вътрешно овладян поет! Уравновесеният му характер доминира в неговата естетика: вложен е органично във възгледите му, ръководи инстинктивно търсенията му, материализира се в думите му. Поетовото слово е старателно подбрано, претеглено е върху точни мисловно-емоционални везни. Затова и „относителното му тегло“ е голямо. Силата, с която то въздейства е придобита по сложен път – подхранва се от динамичния контекст, но основно приижда отвън, от живота. Житейските „удари“ попадат в една добре развита и устойчива, и проверена нравствена система, която не се взривява (гибелно или романтично), а ги преобразува и с болезнени конвулсии изтласква върху белия лист максими-откровения. И ще посочим отново оная поличбена строфа на Т. Клисуров от книгата му „Най-скъпото“, вградила се през десетилетията и в моето съзнание като несломим морален регулатор и спасителен духовен изход:
След острата дума – в душата ми рязка остана.
Здравей, моя малка, макар незаслужена рана!
(„След острата дума“ – „Най-скъпото“, 1980 г.)
Нравственият стоицизъм е почвата, върху която израства поетичното верую на Клисуров. Докато в „Най-скъпото“ то има предимно личностно-оценъчна характеристика, в „Минирано поле“ измеренията му обхващат една много по-широка социална площ, защитават се от сполучлива философска интерпретация, искрят жертвено:
Навсякъде поетът може
докрай да носи онзи кръст.
съдбата, който ще му сложи.
(„Провинция“ – „Минирано поле“, 1982 г.)
Понякога съзвучието на моралния императив с текста на „Минирано поле“ е така безпрепятствено и плътно, че създава илюзията за дидактични подмоли в поетовия слог. Но нравоучителните оттенъци, които взискателният читателски вкус би доловил в стихотворенията „Земетръс“, „Необходими грешници“, „Песен за баща ми“, „Другари“, не са в състояние да снижат идейната траектория на сборника, изписваща върху съвременните ни лирични хоризонти същностния извод: поезията на Таньо Клисуров е непосредствена, приземена. Тя се вълнува и от най-лекия социален полъх, реагира непримиримо на „едноактните“ житейски драми. Ако назовем вдъхновението на Клисуров „муза“, то тя отдавна се е преселила сред хората. Заедно с тях тя крачи по земята и от допира ѝ с пръстта в поетовата душа звънтят стихове, всяка нейна стъпка отронва късове поезия. За лишените от истинско дарование това спътничество е непосилно бреме, почти беда. Само роденият поет, само обреклият се творец, само обладаващият силен, жертвен характер може да му устои. „Откъде тази страст към перото, към звънкото слово?“ – ще възкликне в „Най скъпото“ поетът, за да предрече етиката си в „Минирано поле“. А със своето творческо и гражданско поведение, осем години след „Южна гара“, той ще гарантира и клетвеното си изявление:
В града на толкова поети
аз трябва дом да изградя.
(„Стара Загора“)
Отвоювал собствена лирична територия, в течение на годините Таньо Клисуров ни откри очарованието на обитаемия ѝ релеф, разграничи се чрез него от повечето свои съвременници, обособи се в поколението си. Родените върху неговата земя поетични образи са обаятелни с интимно-гражданската си душевност, с изразителния си човешки лик. Пълнокръвни и жизнени, те контрастират ярко на социалния анемизъм у някои съвременни автори, изключват методологично херметизма, не се поддават на анахронични съблазни. В представите на Клисуров дори миналото има „еталонно“ значение – служи за сравнимост, за прогнози – не облъчва в такава степен вдъхновението му, както това става при М. Георгиев или Б. Христов. Творческата си сцена Таньо Клисуров е предоставил на два главни „актьора“ – настоящето и бъдещето, чиито естествен магнетизъм го привлича съдбовно. И тъкмо защото е естествено подчинен на битовите им роли, той е социално свободен, а не техен пленник! С ясно съзнание за личността си, уверен в призванието си, Таньо Клисуров е щастлив в своя поетичен свят. Той е един от безименните редници, комуто не е обидно, че „гази кал и залита в окопите на живота“. Горд е, че не под „генералския мундир“, а под „протрита рубашка“ е съхранил човешкото си достойнство. Затова поезията му не е екзалтирана от високопарни речи, не ни стряска и с гръмки понятия, спасена е разумно от космическата разсъдъчност. „Поезия на делника“ я нарече поетът-сърцевед Иван Николов и улучи класическото ѝ определение. В нея рядко ще срещнем темите за безсмъртието, подвига, дори – родината. Убеден съм обаче, че те са дълбоко зазидани в мирозданието на поета и подклаждат емоционалната му пещ, но подозирам, че той деликатно отбягва прякото им третиране. Вероятно се страхува да не оскверни със словесното си тълкувание светостта им! Споделям предпазливостта му, но не е ли тя прекалена? А по отношение на езиковия експеримент, метафоричната експресия, образната символика и произтичащия от тях вътрешен психологизъм – не обезценява ли творческия риск? Впечатлението от строфите в „Изтърсакът“, „Другари“, „Провинция“, споменът от „Антитеза“ и „Снимки“ („Южна гара“, „Най-скъпото“) опровергават поетовите съмнения. Субективното социално-нравствено ниво в тях е надхвърлено и лиричната вълна благополучно е преляла в по-широки канали, подхранила е бъдещите ни надежди. А и уедреният щрих, и мащабният идеен контур в „Поетът е роден“ и особено в „Писмо“ свидетелстват в полза на направената прогноза. Космополитният нюанс в тия творби е приятна изненада за читателя, която той приема удовлетворен от патриотичните ѝ измерения, от непоклатимата ѝ социално-цивилизационна първооснова:
Поете, братко от Невада
или друг далечен щат,
когато вечер се навеждаш
над листа бял, си припомни:
от два срещуположни бряга
се гледат нашите страни.
(„Писмо“)
Разсъжденията около „Писмо“ ме изкушават да споделя едно свое наблюдение. Интернационализираният социален драматизъм в стихотворението ми напомня твърде много за поетиката на Вапцаров. Но в случая буквалната аналогия е неуместна. Вярно е, че „Писмо“ диша с Вапцаровска страст, но – само в тоналността, в настроението. Успех е, че звездата на големия поет не е заслепила по-младия му събрат, а му е послужила като ориентир. Попаднала върху Клисуров, светлината ѝ не е помръкнала в подражателство, а се е пречупила през една нова социална призма, засияла е свободно, творчески.
Проследявайки творческата биография на Таньо Клисуров, ние се убеждаваме, че той никога не прибягва до предумишлена „рекогнисцировка“. Клисуров не проучва с предпоставени тези поетичните терени около себе си, не подбира комерсиално и недрата, които дълбае. Благородството на добития „метал“ поетът установява едва в процеса на лирическото изживяване, а под ударите на сърцето му, дори стоманата е податлива. Впрочем, той я предпочита, защото може да се закалява, а и стойността ѝ не е относителна. В стиховете му често алармено звънят стоманени нотки. Те прорязват и суровата му изповед в „Тих и въздържан живях“:
И ще ударя с юмрук върху масата силно –
вино да плисне, строшено да звънне стъклото.
Яростни думи, стаявани в моето гърло,
аз ще извикам високо и ясно – да чуете.
Този, когото обичам, без страх ще прегърна,
а пък омразния, дявол го взел, ще заплюя.
(„Тих и въздържан живях“)
Опознал реалиите на съвременния свят, опарен от истините му, вкусил от „горчивото и сладкото в живота“, Клисуров не робува на атавистични завети. Пропъдил от съзнанието си съмнителните страсти, той не се блазни и от външния блясък, подозира го. Цени не толкова „кръвното родство“, колкото „родството на душите, в мисълта“. И тази негова идея, дълбоко изстрадана в претворяването си, трогва, пречиства:
Най-близките ми хора в този свят
не са роднините ми млади или стари.
Другарят ми е повече от брат.
Тежко ни, ако нямаме другари.
(„Другари“)
Анализът на третата книга на Таньо Клисуров „Минирано поле“ (а и на цялото му досегашно творчество) задължително трябва да се постави на концептивна основа. Опасно е, ако се допусне преднамерено ровене в естетическата градина на поета. Не бива, размахал някой и друг плевел повече, изследвачът да претендира за „критически нюх“, а фатално да загуби спасителната авторова диря. Само духовното сродяване с твореца би го доближило до нейните прѝносни постановки, само откровената беседа с лирическия герой би помогнала на размислите му да очертаят градивните ѝ насоки. А представени в поетичното изложение, те дават основание да твърдим: С поредната си стихосбирка Клисуров е поел верен курс. В „Минирано поле“ той е окрилян от моралните клаузи, които амбициозно заяви в „Южна гара“ и ревностно отстоя в „Най скъпото“. Топлите пазви на стиховете му са скътали заветите на младостта, опазили са чистотата им. Но симпатиите ни поетът печели с програмно-житейската си формула, която е вече нова, по-точно – пулсира преродена в „преамбюлното“ стихотворение „Във втората половина на живота“. Заимствам правния термин неслучайно. Както в юридическите документи, така и тук, стихотворението е изведено пред циклите: разяснява съдържанието им, насочва ни в идейно-тематичното подреждане на книгата, подава трите основни нишки, обвързващи композиционната ѝ цялост. Изчистено от дезорганизираща мисловна разточителност, предпазено с усет и от евентуална пророческа предвзетост, то говори лаконично, точно, сентенциозно:
Във втората половина на живота
човек пресява пясъка събран.
Открива трескаво прашеца златен
и го претегля в дясната си длан
(„Във втората половина на живота“)
Тая творба отключва етичната система на зрелия поет Таньо Клисуров, пропуща ни (макар и през някои дидактични подмоли) в многоликия, напрегнат и пластичен свят на „Акробати“, „Нощна аптека“, „Необходими грешници“, „Другари“, „Хор на сценичните работници“, „Тих и въздържан живях“. Тя е и необходимата прелюдия към стихотворението „Минирано поле“, чийто Дантев лайтмотив преминава като философска ос през механизма на сборника, дарява го със заглавие, а поета – с естетизирано, мъдро прозрение за живота:
Сега, на попрището жизнено в средата,
навлизаме в минирано поле.
И всяка крачка вече е опасна.
(„Минирано поле“)
На поет като Таньо Клисуров не може да не се вярва, защото откритията му са с автентичен произход – струят от сблъсъците в не винаги сполучливото ни битие, ориентират ни в не винаги понятното настояще. Клисуров прави поезия от видими, конкретни и близки предмети, от „употребявани“ фрагменти, чиито ъгли са омекотени, но не и заоблени. Така той създава и лирическия си герой, който е „композитен“ тип: одухотворен е от детството и юношеството, но респектира със зрелостта си; под нрава му прозират работникът и селянинът, но познаваме интелигента. Макар и потопен в „докрай обикновения си делник“, образът на този синкретичен типаж сияе с пъстроцветието на живота, просмукан е жадно с разнообразните багри от дъгата на съзиданието. Това обаче не означава, че неговият родител страда от полифагия, че е склонен към поетично всеядство. Напротив, предпочитанията му са определени и обосновани: споделят „провинциалната участ“ на поета, заставят го да тръпне върху „минираната пътека“ на възрастта, срещат го с врагове и приятели, поверяват му „тежкия кръст“ на себедоказването. Но винаги се стремят към емоционално-психологическото огнище на собствения микросвят, връщат се към корените на изстраданата си биографична версия. Ето кое обяснява „лекотата“ и „спорността“ на авторовия стих. Клисуров не се опитва да „преоре“ с резеца му съзнанието на съвременника, не подлага душата му на мъчителна психотерапия. Не насилва строфите си със стилистични меандри, а чуждото въображение – с тегнещо литераторстване, с трудно смилаема асоциативност. Подобна задача му е неприятна, а сигурен съм и непонятна. Нему са достатъчни само няколко детайла, понякога дори само един, за да портретува избрания персонаж и, облякъл му мирогледните си одежди, да го типизира. При това той не търси опора в „подтекста“, а в „текста“ и така окончателно стопява дистанцията с читателя – въвежда го директно в лиричния си сценарий:
През детството си, татко мой,
мечтаех аз да си герой.
А ти – съвсем обикновен –
завръщаше се всеки ден.
(„Песен за баща ми“)
Простота и обич са идейните носители на поетовия интелект. Доказан от Таньо Клисуров естествено и безспорно, в творчеството му той мигрира закономерно. Появява се и в младежките възторзи на „Южна гара“, и в панегиричната възхвала на живота в „Най-скъпото“, и в сгъстената мисъл на „Минирано поле“ – под тихата човеколюбива усмивка на твореца, в сдържаните му, но деликатни и точни жестове. И ако моралният стоицизъм в „Минирано поле“ гарантира съществуването на поета, то философски умъдрената мисъл запечатва драматичните очертания на житейската му позиция:
Мен самият кошмари измъчват ме нощем
и се питам живота ни кой ще спаси.
По челото ми бръчка пълзи, то пропуква се сякаш.
(„Земетръс“)
Поетическият ръст на Таньо Клисуров в третата му лирическа изява е забележителен. Неговият естетически и социален успех в „Минирано поле“ (подготвен от предишните му две книги) би могъл да се подкрепи с още изводи, но до повечето от тях читателят сам ще стигне по пътя на съпреживаването и човешкото сродяване. Отворената лирическа структура на книгата ще му позволи. И това е един от главните художествени приноси в творчеството на поета! Творецът допуща личността си непосредствено и непринудено в интимния свят на съвременника, определя и „биологичната“ ѝ зависимост от изкуството. За поета Таньо Клисуров живот и поезия са понятия – равнозначни, същности – неотделими. А превъплъщенията им припламват в ония върховни мигове, с които ще запомним неговите душевни изповеди.
Май 2024 г.
Стара Загора
Приложение
Поезията е навсякъде около нас***
Пиша с удоволствие тези няколко думи за първата тънка книжка на Таньо Клисуров. Пиша ги не за да го потупам по рамото – той няма нужда от това. А няма нужда, защото е усвоил добре един от най-простите, но най-трудни уроци на творчеството: поезията е навсякъде около нас, в хляба и ножа на масата, в пръската незастинал асфалт върху пътя – така, както в атомите на грубата материя спят неподозирани ядрени енергии.
Много неща в тази първа книжка ме зарадваха. И преди всичко това, че Таньо Клисуров сее своята утрешна жътва не в поизтощената и изкуствено подхранвана литературна пръст, а върху жива и здрава земя, която кипи от пролетни сокове. Рядко в неговите стихове ще открием внушения, дошли по литературни пътища. Бих казал, че младият поет предпочита да работи със сурова глина: тя се гъне между пръстите му и мъчително приема желаната форма.
Той вече е усетил сладостта на конкретната дума, силата на единствено точния детайл. След волните словоизлияния или суховатите мъдрувания на доста негови връстници, това му дава много предимства. Неподправен дъх на живот, движение на мъзга – ето едно от трайните усещания в най-хубавите работи на Таньо Клисуров. Съдържателен и естетически пречистен делник, прости, но многозначещи човешки страсти дават съдържание на редица от неговите сполучени, характерни творби: „Смях“, „Откъде взема сили…“, „Горещ асфалт, горещо слънце“, „Ноември“, „Мъже“.
Таньо Клисуров умее да види конкретния житейски факт, да тръгне от него, да се задълбочи, да открие неочакваните му измерения – както е в „Събудих се среднощ…“, „Южна гара“ и др.
Това е щастлива дарба и тя ми подсказва, че от младия поет може да се очаква много.
Таньо Клисуров е разбрал, че сладката магия на неговия собствен труд има стойност само като част от труда на другите.
Това е позиция, достойна за твореца, и тя ще го предварди от литературната суета.
Момичето, което духа в ръцете си, а сгрява твоето сърце, болката, надвита, защото има кой да я сподели с тебе, мъжът, който иска само другарите му да го видят победен, ноември, стоплен от мисълта че някъде плетат вълнена дреха за теб – всички тези поетични находки изглеждат прости само на пръв поглед. Иначе те са резултат от дълга работа на ума и сърцето. Както впрочем е казано:
Поетът трябва да умее
да почва отначало пак.
И стиховете нови зреят
в обратния среднощен влак.
Всичко казано до тук, не значи, че стиховете на Таньо Клисуров са лишени от слабости. Все още на много места ще се препънем в репортажа, в несръчната или многословна фраза. Лично аз бих искал в тях да има повече мащабност, обобщенията да бъдат по-категорични, драматизмът – по-ярък.
Но и за това има време.
Сега нека съумеем да се порадваме на един нов поет.
Иван Николов
Документално и словесно припомняне
за поета Таньо Клисуров
Остров
Останал без любов и без познат,
като крушенец бях във този град.
Отвсякъде студената стена
на неприветливи лица и рамена.
Почти отчаян, зърнах с изненада
как двама се целуват на площада.
Момиче и момче. Той – силен, снажен,
тя – стъпила едва върху паважа…
Дали прощаваха си вчерашната грешка
или за края на раздяла тежка
целувката им дълга беше знак?
У мен надежда се събуди пак…
Забързана и чужда, все така
ме блъскаше човешката река.
Но като остров някъде пред мен
аз виждах двамата. И вече бях спасен.
Таньо Клисуров
(Из „Южна гара“)
♦ ♦ ♦
Горчиво и сладко във моя живот са по равно.
Тъй ласкави вчера, днес в къщи сърдити ще бъдем.
Бях вчера забързан, по нашата улица бавно
завръщам се днес, сякаш там ме очаква присъда.
Лудееше вишната вън и аз се усещах поет,
цветът ѝ сега по тревата наоколо капе.
От мен наизуст рецитира синът ми куплет,
баща ми е болен – усмивката моя се стапя.
Но утрото идва с добри новини след това:
в прозореца блясва игривото слънчево зайче…
В горчивото сладостна жилка усещам едва,
а сладкото някак на моите устни нагарча.
Таньо Клисуров
(Из „Най-скъпото“)
Посвещение на поета Таньо Клисуров към Иван Матев:
„На Иван Матев –
с искрено приятелство!
Т. Клисуров
20.VIII.1980 г.
Ст. Загора“
Посвещение на поета Таньо Клисуров към Иван Матев:
„На Иван Матев – с благодарност за проникновеното и вярно тълкуване на моите стихове, за приятелството му и моралната му подкрепа.
Т. Клисуров
16.III.83 г.
Ст. Загора“
Лавров венец
Кога заслужено, кога пък не
похвали аз съм получавал също.
С добро ли името ми някой спомене,
все просълзена мама ме прегръща.
Така е с майките. Но да не ги корим.
Те сляпо вярват, докато са живи:
децата им са умни и добри
и непременно много талантливи.
Ти, мамо, истината ми прости,
един съм аз от многото поети.
Напразно скътваш вестниците ти,
в които съм печатал стиховете си.
Навярно се надяваш тайно, че
ще ме четат в утрешни буквари.
Едва ли твоето добро момче
ще изпревари своите другари.
Денят ми е докрай обикновен.
Но всъщност да те огорча не бива –
плети венеца лавров ти за мен
и вярвай ми! Така ще си щастлива.
Таньо Клисуров
(Из „Минирано поле“)
Средно щастлив човек
Познавам един средно щастлив човек,
тихо изтича животът му между добро и зло.
В средно голям град на нашия век
със средно хубава жена дели легло.
Има заплата, за да живее средно добре.
Има клетка бетонна. И, както е редно,
щом му дойде часът да умре –
ще му подготвят погребение средно.
Една средно вълнуваща реч ще увърта
живота му незначителен – да го пресее…
Но ти, справедливи боже, възкреси мъртвия –
повторно и истински да го изживее!
Таньо Клисуров
(Из „Минирано поле“)
Посвещение на поета Таньо Клисуров към Иван Матев:
„На моя приятел и състудент Иван Матев – за общата ни любов към литературата, която, може би, обичаме по различен начин, но еднакво силно.
Т. Клисуров
27.I.92 г.
Ст. Загора“
Живи и мъртви
Моите живи и моите мъртви.
Дишам с едните, другите вече,
сбрани в села и градчета отвъдни,
махат ми тихо с ръце отдалече.
Тук е жената, в която се влюбих,
тук са децата ми, с обич родени –
те се страхуват да ме изгубят
и се притискат нежно до мене.
А пък оттатък ме чакат баща ми,
моите баби и дядовци, чичо.
Виждам, родът ми половината там е
и половината мое „обичам“.
Знам, от върха на живота ми стръмен
буря внезапно ще ме откърти.
Крачка ще бъде за мен смъртта ми –
от моите живи към моите мъртви.
Таньо Клисуров
(Из „Резервен изход“)
Есенен триптих
В настоящата публикация отпечатваме и три затрогващи лирически импресии, създадени от Таньо Клисуров в далечната 1969 година – в търновския ни студентски период, съхранени в литературния архив на друг наш състудент – проф. Димитър Кенанов.
Ноември
Вече виждаш дъха си, който
си усещал само преди.
А ноември вали спокоен.
Носят лятото мътни води.
Дъждобраните. После палтата.
После вдигнат до ноздрите шал.
Светът – вчера есеннозлатен,
утре вече е чернобял.
Къси срещи. Узряват раздялите.
Студенее. Отива си юг.
Все по-рядко ръкувани дланите
търсят в джебовете уют.
По aсфалта дъждът се пука –
няма скоро да спре този път.
У дома две забързани куки
нещо топло за мене плетат.
Настроение
От чешмата струи утринта.
Аз обичам съня си раиран.
В корито със синя вода
моите сънища мама изпира.
На въжето вятърът опва ги
пред дома като знаме.
Чувам някой изтупва облака –
пада слънцето.
Мама е.
На жена ми
Сълзата никога греха не ще изкупи.
Но пърха тайно някакъв живот
в крилце, което с немощта си чупи
черупката на грешния си плод.
След болката, която в тебе бие –
на рождеството светлата вина –
ще оправдаеш името Мария,
най-майчиното сред всички имена.
Книги от Таньо Клисуров
„Южна гара: Стихове“, Издателство „Народна младеж“, София, 1975 г.
„Най-скъпото: Стихове“, Издателство „Народна младеж“, София, 1980 г.
„Минирано поле: Стихотворения“, Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив. 1982 г.
„Резервен изход: Стихотворения“, Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988 г.
„Мечтата за Париж: Стихотворения“ (Таньо Клисуров, Стойчо Стойчев), Издателство „Захарий Стоянов“, София, 1997 г.
„Собственик на болката: Стихотворения“, Издателство „Захарий Стоянов“, 1997 г.
„Във втората половина на живота: Избрани и нови стихотворения“, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2000 г.
„Страхувам се от Рая: Стихотворения от последните пет години“, Издателство: „Захарий Стоянов“, София, 2004 г.
„Викът на времето: Стихове“ (Таньо Клисуров, Злати Тасев), Издателска къща „Кота“, Стара Загора, 2005 г.
„Казано с очи: Стихотворения“, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007 г.
„Седмото небе: Стихове“, Издателство „Литературен форум“, София, 2011 г.
„Сказано глазами“, Издателство „Вест-Консалтинг“, Москва, 2011 г.
„Сказано глазами [Звукозапис]: стихи“, Издателство ЦАПК Прогрес, София, 2011 г.
„Душа, съветник мой попътен: Стихотворения“, Издателство „Литературен форум“, София, 2014 г.
„Прошепнати думи: Стихотворения за любовта“, Издателство „Лаген“, Стара Загора, 2016 г.
„Внезапно сърцебиене: Стихотворения“, Издателство „Литературен форум“, София, 2018 г.
„Мерено и немерено: В стих и проза“, Издателство „Лаген“, Стара Загора, 2019 г.
⃰ ⃰ ⃰
Представените книги и фотоси на поета Таньо Клисуров и авторските посвещения в тях (с изключение на „Есенен триптих“) са от личния архив на Иван Матев.
____________________
Фоторепродукции и дизайн:
Мария Сидерова
* Вж. МАТЕВ, Иван. „Уверено по пътя на поетическата зрелост“, Литературно-оценъчна студия за стихосбирката „Най-скъпото“ на Т. Клисуров. – В: Литературен алманах „Хоризонт“, Орган на Дружеството на писателите в Стара Загора, г. VII, бр. 2, 1980, с 119 – 121, Издателство „Български писател“ – София, ДП „Митьо Станев“, Стара Загора.
** Вж. МАТЕВ, Иван. „Поет с рубашка на редник“, Литературно-критическа статия за поетичната книга на Таньо Клисуров „Минирано поле“. – В: „Борба“ Окръжен вестник – Велико Търново, г. XII, бр. 63 (4823) от 28 май 1983 г. – Вж. там: „Светлик“, Периодично месечно приложение за литература, изкуство и култура, г. IV, бр. 5 (41), с. 2. (С графична илюстрация: Корицата на стихосбирката „Минирано поле“, изработена от художника Евгений Босяцки)
*** Под заглавието „Поезията е навсякъде около нас“ през 1975 година поетът Иван Николов отпечата своя знаменателен предговор към дебютната лирическа книга на Таньо Клисуров – „Южна гара“ (София, Изд. „Народна младеж“, 1975), спечелила Голямата награда на Националния литературен конкурс „Южна пролет – 1975“ в гр. Хасково.