I място – Ива Георгиева Георгиева, XI клас
Коледно желание и перото от лед
Една надежда пропука плахо мрака на премръзналия град. 25 декември. Коледа. Снежна покривка беше обвила тежко малките, бедни къщурки. Часът беше дванадесет, полунощ и беше време да намисля своето желание.
Градът тръпнеше в очакване на биенето на камбаните. Всички се бяхме наредили точно в центъра му и сякаш бяхме опиянени. Не отделяхме очи от блясъка на дървото – Дървото с вълшебните пера. Това беше подаръкът от Дядо Коледа за града ни. Всяка година се случваше едно единствено чудо и само една съкровена детска мечта се сбъдваше. Именно тези вълшебни пера, които висяха като ледени висулки от клоните на дървото бяха нашата надежда. Те бяха изцяло от лед. Легендата гласеше, че ако ледът се разтопи, докато пишеш желанието си, то ще се сбъдне. Не се ли разтопи – просто сгъваш листа с писмото и му даваш шанс да полети свободно, за да го сбъднат звездите.
Камбаните зазвъняха. Време беше. Но никога не е било толкова студено. Пръстите на ръцете ми бяха посинели и едва успях да откъсна перото си от вълшебното дърво. Мислих дълго време, какво да бъде желанието ми. Само ако можеше Дядо Коледа да ми подари… мама. Гореща сълза се стече по бузата ми и остави огнена диря след себе си. За пръв път пишех за нея.
“МИЛА МАМО, МОЛЯ ТЕ, ВЪРНИ СЕ У ДОМА!” и спрях до тук, чакайки. Ала перото ми не се разтопи… От очите ми потекоха безброй сълзи преди да усетя какво се е случило. Явно не съм била толкова послушна тази година или Дядо Коледа ми е сърдит за нещо. Татко ме наблюдаваше отстрани и чакаше за моята прегръдка. Побягнах и само за миг се озовах в ръцете му.
– Да си вървим, момичето ми – каза ми той. – Ти просто не забравяй да пуснеш перото си към звездите.
Прибрахме се у дома и бях толкова изморена и разочарована, че не успях дори да отхапя от залъка хляб, който татко ми буташе инатливо в устата. Заспах с надежда. Исках толкова силно да ми се случи чудото на леденото перо… И ето, че тя ми се яви на сън. Видях очите ѝ, косата ѝ и чух гласа ѝ:
– Весела Коледа, момичето ми! Обичам те и съм до теб! – ми каза на ухо и си отиде.
На сутринта се събудих цялата обляна в студена пот и сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Обух набързо пантофите си и отидох при татко, за да му разкажа това, което все още беше останало в главата ми от съня. На вратата се звънна. С татко се спогледахме и побързахме да отворим. Навън нямаше и следа от човек. Просто един бял плик лежеше на изтривалката пред вратата.
“По Коледа стават чудеса!” – пишеше на него. Пликът ухаеше на парфюма на мама.
II място – Боряна Пенева, 10 клас
Перо от лед
Седна творецът замислен, хвана чевръсто леденото перо, цапна го в мастило и започна да драска по леда:
Имало едно време… Приказката свърши там, където започна живота, и макар той да не беше вълшебен, определено не можеше да се нарече скучен. И тъй бързо, както той минаваше, така живо възрастната жена премяташе конеца между куките и плетеше. Дебелата овча вълна беше в оттенъка на вечността, на белите ѝ коси, и описваше красиви плетеници по дебелия пуловер, който съвсем скоро щеше да бъде завършен. Женицата кротко се беше наместила в креслото до камината и не възнамеряваше скоро да го напуска. Приличаше на вековен дъб, тихо поместил се в глуха гора. И колкото спокойна и естествена беше тя, толкова неестествени изглеждаха членовете на семейството ѝ, опитващи се за няколко кратки интервала от време да махнат богатата коледна украса. Това забързано ежедневие не беше присъщо на старицата, дори в младите ѝ години, когато тя самата беше зелена като елхата, която синът ѝ изнасяше от къщата.
В ранните мъгли на настъпващото утро младата тя пъргаво шеташе из къщи. Първата ѝ работа беше да наплиска прозрачната си кожа с бистра вода и да успее да я обърше в кърпа преди капките, падащи от дългите ѝ мигли, да успеят да намокрят одеждите ѝ. След това се грижеше за белия котарак, който често се навърташе напоследък около къщата, явно усещаше, че скоро ще може да си отмъкне нещичко за ядене. Свинята в двора също най-вероятно разбираше, че след почти годишно угояване идва ред цялото семейство да се нахрани с нея. Но е още рано. Първата задача е да се замеси хляб, да се разлее бистро руйно вино и да се дочака полунощ. След цял ден готвене, след скромна постна вечеря, след 40-дневен пост, след като слънцето се обърне, настава време за пир. Цялата фамилия ликуваше от наслаждение.
Връщайки се към последната Коледа, женицата беше приседнала и наблюдаваше снаха си как меси хляб и завива постни зелеви сарми. Ръцете я сърбяха да хване преждата, ала не биваше. Бяха я възпитали в семейство почитащо всички традиции и тя знаеше, че на Бъдни вечер не се работи. Това ѝ неутолимо желание беше в зародиш породен от това, че едно време тя първа се събуждаше и бягаше да буди майка си, а последната, от своя страна всички останали. Ръката ѝ беше привикнала да работи и сега трудно понасяше факта, че не може да си го позволи. Въпреки това, беше искрено щастлива. Макар и на преклонна възраст, тя е тук, по къщата бяга челяд, на масата са наредени чинии с гозби, в чашите се лее вино, годината бе плодородна, зимата – сравнително мека, вкъщи е топло, тя облечена и обута, синът ѝ е щастлив. Какво повече да иска? И сядат всички за поредна година, събира се цялото семейство, като че ли от всички краища на света, тук, около масата, в очакване на раждането на Божия син. На следващата сутрин всички се събуждат и се събират пред украсеното дърво, за да може внуците да отворят подаръците. Най-искрен и чист беше моментът, в който очите им се пълнят с надежда, а сърцата им започват да бият по-начесто, с нетърпение очаквайки да се запознаят с новата играчка, която задължително ще стане част от колекцията им и ще се сдобие със собствено име. И може би, именно заради тези моменти в живота си, старицата нямаше никога да каже, че иска отново да е млада.
Огънят в камината гореше в своя обичаен репертоар, с нотки пламенна величественост и с топлия си отблясък, се отразяваше в помазаната с жълтък бухнала питка. Под съпровода на добре приготвено свинско, не се провеждаше нито една Коледа и то с основателна причина. Коледните светлини светели, както казва бабата: “За да прогонят зло…” и както казат младите родители: “ Защото е естетично…”.
Ето че мина Коледа, роди се Иисус, годината взе да привършва, сурвакаха се, още ядоха, теглиха късмети, на някой се паднаха пари, на някой още едно дете, попиха, посмяха се и се събудиха в първия ден от новата година. Бабата удобно си седи и плете, а синът ѝ се чуди как да сваля същите онези естетични лампички от стените без да свали заедно с тях и мазилката. Малката му русокоса принцеса щастливо бяга в краката му и му показва същата онази кукла, която той самият е купил преди седмица.
Плете старицата и изведнъж се спира по средата на четирдесет и първи ред, защото от края на плетката се подават големите шоколадови очи на малката Рапунцел. Спира да плете бабата и сега двете се гледат, и нищо не си казват. Малкото човече, по природа не обичащо да чака много, подръпва плетката, демонстрирайки желание да я продължи. Старата жена ѝ я подава и наблюдава как внучката ѝ се опитва да я имитира, разбира се, безуспешно. Изплита някак си криво, по детски една лицева бримка и се отказва, като връща косматото творение на баба си и продължава живо да тича из стаята.
Съзнанието беше мястото, където импулсите на сърцето и мислите на разума се събираха. Колко пъти досега старицата се беше опирала именно на разума. Тя може би съжаляваше, че в миналото не е слушала поривите на сърцето, но, о, колко беше щастлива, че има едно малко същество, което да ѝ разваля плетките, чийто глас да ѝ дава надежда, че тя завършва своя пуловер, докато някои тепърва ще се учат. Благодарна бе, че позна блаженната младост и се сблъска с тежестта на майчината отговорност, за да може сега бидейки баба, да дава по някое левче, на онова красиво творение на двамата ѝ обичащи се родители. Намирайки се тук и сега, за нея не беше важно, че на времето никой не ѝ позволи да отиде в университет и не застана на високоплатена длъжност, защото сега гордо заема поста “баба”, за който съдбата й плаща в единици “щастие”.
Тя се усмихна вече на гърба на бързобягащото човече и си помисли: “Някой ден ще се научиш да плетеш, когато и ти станеш баба, дай Боже. Сега е време да играеш, възползвай се от свободата си да бъдеш безгрижна. Оцени това, което имаш сега, преди времето да те е накарало да оцениш това, което вече нямаш.” Присви очи и крайчиците на усмивката й омекнаха. Тя снижи поглед към плетката, взе куките и продължи да плете.
III място – Иван Радомиров Танев, 8 клас
Магията на зимата
Зимата започна да плете новия си годишен килим. За нея бе изключително важно да подбере най-красивата нишка и най-меката материя, за да стане килим, достоен за невероятната ѝ колекция, изпитана и доказана във времето.
Тазгодишният беше опасал цялата земя и се беше разстлал над недостижими планини, тучни поляни и вековни гори. Зимата със своята нежна ръка вледеняваше бистрите поточета, буйните реки и дълбоките езера. С много усилия се опитваше да покрие безкрайните морета и бездънните океани, но силите ѝ не стигаха. Тогава идваше на помощ нейният слуга – вятърът. Той вилнееше безмилостно и разпенваше морето, сътворяваше огромни вълни, които се разбиваха с неистова ярост в назъбените притихнали скали. Нямаше си ни дом, ни семейство. Като самотен скитник обикаляше цялата земя в търсене на мястото, където ще сътвори със своята небрежност така наречените от хората „чудеса на Зимата“. Единствен той можеше да добави завършен вид на килима и да удовлетвори капризния вкус на Зимата. За нас той е просто един нежелан непознат, който нахлува в домовете и ни смразява. От него всички се страхуваме, когато дойде зимата и го гоним от топлата си уютна къща. Въпреки самотата си, той продължава да променя и вплита нови нишки в зимния пейзаж. А знаете ли, че вятърът може да промени нечия съдба в пределите на времето?
В средата на януари недостижимите планински върхове бяха облечени в нова чисто бяла премяна, а черните линии на пътищата, които ги заобикаляха, бяха потънали в дебела пелена. Зимата си беше направила шега с шофьорите, жадуващи да се приберат в тази страшна виелица. Такава беше съдбата на едно младо момче на име Явор, което работеше като грънчар в малко село сред Родопите и всеки ден се прибираше със старата си кола в съседното село. Той беше един от онези изключително скромни и непретенциозни хора, но заразяваше с естествена доброта всеки край себе си. Живееше сам, без семейство или някой, който да осмисля живота му. Въпреки това той продължаваше да следва съдбата си и се бореше с всеки изминал ден.
Последният ден на седмицата бе изминал и Явор се прибираше с колата си към вкъщи. Приятната музика от радиото радваше душата му, а навън се беше развихрила снежна буря. Боровете се превиваха, сякаш приканвайки Явор да се върне обратно в селото. Но той не можеше да откликне на призивите им, защото не виждаше нищо – снеговалежът замъгляваше предното стъкло на колата. Единственото сетиво, на което разчиташе, бе интуицията. Само една грешка можеше да се окаже фатална. За момент момчето изгуби представа за времето и мястото, на което се намира, адреналинът му се качи на неописуемо високо ниво, а тялото му се скова като камък. Вълна на шок премина като ток през тялото му и наби с всички сили спирачки. Гумите изсвистяха силно. Момчето слезе от колата и придържайки се към капака застана пред фаровете. Забеляза малък силует пред предната гума. Хвана го и бързо се качи в колата. С почуда осъзна, че това е красив бял гълъб, обагрен с алена кръв по гушата. Нежното му тяло беше премръзнало, а перата – заледени. Доброто сърце на момчето не допусна да изгуби завинаги това красиво птиче. Грижливо почисти и превърза раната като използва спешната медицинска аптечка в колата. Едва ли някой друг би рискувал собствения си живот заради един гълъб, но Явор го направи.
След като спаси птичето, момчето бе готово да го пусне на свобода, но фаровете очертаха нов силует, окъпан в светлина. Той отвори предпазливо износената врата на колата и стъпи върху рохкавия сняг. Пред него стоеше красиво момиче с кестеново кафяви очи и пръснати небрежно лунички по лицето. Беше облечена с ярко розово палто, дебел вълнен шал и цветна шапка с малко пискюлче.
– Здравей! – каза Явор.
– Приятно ми е. – отговори момичето.
Думите им бяха отнесени от вятъра. Явор разбра, че разговорът не може да протече в тези условия. Затова подаде ръка на младата госпожица. Той не можеше да види как лицето и засия, когато ръката му докосна нейната. Нов прилив на силна емоция премина през тялото на Явор, но този път го нямаше онзи необуздан страх. Ново чувство се надигаше от душата му и запълваше празнината в сърцето му. Като истински кавалер отвори вратата и направи път на премръзналото момиче да седне на седалката.
След като момичето свали шала и шапката, Явор бе пленен от бляскавата, сплетена умело коса и огромните кафяви очи.
– Как се казваш? – попита той.
– Името ми е Мария. – отговори момичето с нежен глас, свеждайки поглед към задната седалка, където лежеше превързания гълъб.
– Защо реши да излезеш в този студ? Прекалено опасно е…
– Благодаря ти от сърце за стореното. – промълви момичето.
– Нима гълъбът е твой?
– Да мой е. Беше попаднал в комина на къщата ни и аз го извадих, нахраних го, напоих го, нарадвах му се и го пуснах на свобода. Постепенно виелицата надви крехкото му тяло и със страшна сила той полетя надолу. Гушата му се одраска в плета на оградата и падна на земята. Излязох да го търся и срещнах теб. Благодаря ти от сърце.
Ярка руменина покри бузите на Явор. За пръв път се почувства толкова желан и ценен.
– Искаш ли да те закарам до вкъщи? – попита той.
– Да. Ти наистина си добър човек.
Колата потегли по хлъзгавия заскрежен път, а в дирята й останаха няколко заледени пера. Бурята вече бе притихнала и прекрасният зимен килим се разстилаше пред очите на пътниците. Но никой от тях не мислеше за него. Погледът един в друг им стигаше, за да изпълни душите им с любов от пръв поглед.
Български