Иван Матев
Директор
на Музей „Литературна Стара Загора
Старозагорската духовна триада
(Есе)
Крилатата фраза на големия старозагорски и национален български поет Кирил Христов (1875 – 1944), че „Без Стара Загора няма българска литература!“, е своего рода евристична оценка, която още в началото на двадесетото столетие свързва творческия и житейски път на старозагорската литературна плеяда с наднационалните общохуманитарни проявления на европейския Дух.
Доказвайки през 20-те години на ХХ век приноса ни в европейската литературната конвенция, видният италиански славист и българолюбец професор Енрико Дамиани, възвежда обективно, чрез елитното си международно списание „Rivista di cultura“, българския – и в частност старозагорския литературен гений, в универсалния феномен на европейската културна история. Така че старозагорското направление в литературния процес след 80-те години на XIX столетие се явява в истинския смисъл „огледало на духа“ на българската нация, втъкаваща постъпателно житейския и духовния си път в естетически и морално модернизиращата се Европа.
Едва ли е случайно тогава, че в продължение само на две десетилетия – от 1894 до 1913 г., високото литературно творчество на България е приело в „задругата“ си повече от двадесет старозагорци, чиито произведения се вграждат в златния фонд на националната ни класика. В началото на ХХ век и особено около Първата световна война, и последвалото я повратно време, се изявяват автори като Петър Иванов, Георги Бакалов, Кирил Христов, Георги Илиев, Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Николай Лилиев, Богдан Баров, Ботьо Савов, Борис Бакалов, Иван Хаджихристов, Гео Милев, Никола Икономов, Иван Мирчев, а в десетилетията между двете световни войни и по-младите им следовници – Димитър Б. Митов, Амѝ Бакалов, Магда Петканова, Офелия Касабова, Христо Огнянов, Димана Данева, Веселин Ханчев…
Тези модерни творци – мнозинството от които представители на късния европейски символизъм, импресионизма, психологическия реализъм и авангардния експресионизъм, определят до голяма степен характерното лице на българската национална литература, но сродяват специфичния си дух и с проявленията на самата европейска литература.
Ярък пример за това синкретично преломно явление са двамата наши обичани съграждани – поетите Иван Хаджихристов (1892 – 1970) и Иван Мирчев (1897 – 1982). „Двамината Ивановци“ – както свойски са назовавани в съвременната българска литературна летопис, са късни символисти – те са известни още като „лунни лирици“, но в съкровената си поезия отварят широки двери и за общочовешки нравствени, и драматични социално-психологически проблеми. Националният им порив, подклаждан от историческата съдба на България, осветява пророчески и съвременните ни дни! Вещае често неочакваното…
В този смисъл Иван Хаджихристов е подчертано скръбен поет, чиято лирика не е лишена и от мистични оттенъци. Както и Лилиев, той е представител на късния европейски символизъм в поетическата панорама на България, влагайки в лирическата си палитра болезнено изживени и от самия него социални акценти – разработвайки при това мотивите на скръбта и крушението на идеалите. В това отношение поемите му „Гибел“ и „Анна“ са истински психологически шедьоври, но и трагични откровения за следвоенните поколения, носещи у себе си каиновска обреченост – та до края на 30-те години на ХХ век…
Разбира се и поезията на Иван Мирчев е идейно и естетически свързана с традициите на символизма – но не само с българския му характер, а и с европейските реминисценции на това духовно извисено течение. Особено отчетливо е представена духовната същност на поета в ранните, но и в по-късните му лирически книги, отпечатани между 20-те и 40-те години на ХХ столетие: „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Елегии“, „Отстранена земя“, „Златно и синьо“, „Кажете небеса“, „Сонети за житото“… Духовният прелом у поета е тих, но последователен, затрогващ читателя със своята искреност, дълбочина и правдивост. Иван Мирчев дава свой оригинален принос в обогатяването на късната ни символистична лирика, внасяйки в нея откривателски елементи на предметното си метафорично въображение.
В пълна мяра Иван Хаджихристов и Иван Мирчев чертаят идейна демаркационна линия – по-скоро отливат сюблимно спояващо звено между онаследената от Късното възраждане и избуялата в Новото време старозагорска литературно-естетическа традиция. Която, облагородена от динамиката и утилитаризма на модерната епоха и прозренията на идещите творчески поколения, разцъфтява в белетристичните и лирически откровения, но и в откритията на новопосветените след 50-те години на отминалото столетие ваятели на словото: Павел Матев, Антон Михайлов, Христо Кацаров, Димитър Данаилов, Константин Колев, Йордан Стоев, Ганчо Проданов, Стоян Стаев, Петър Тонков, Ганко Славчев, както и вестителите на придошлата с устрем старозагорска лирическа вълна – Михаил Берберов, Рашко Стойков, Жеко Христов, Янко Димов, Стойчо Стойчев, Таньо Клисуров, Стойчо Маджарски, Неделчо Ганев, Минчо Стоилов, Йордан Атанасов, Виолета Бончева, Стана Димитрова, Иван Груев, Ботьо Буков, Йордан Пеев…
Обаче, към старозагорското лирическо дуо: „Иван Хаджихристов – Иван Мирчев“, с право и по достойнство трябва да причислим и третия им духовен сподвижник и творчески, а и житейски изповедник, художникът-импресионист Димитър Караджов (1907 – 2000), – който същевременно бе затрогващ поет и скрупульозен преводач. А и близък приятел на „пленника на Истината и Красотата“ – Николай Лилиев! Лирическото наследство на художника Димитър Караджов, събрано през 1995 година в знаменателната му книга „Отломки от недоизграденото“ и посмъртно отпечатания през 2002-а сборник с негови художествени преводи на шедьоври от световни поети от XVIII и XIX век – „Цветя в огледалото“, отвеждат литературния талант на художника – през десетилетията – в една възходяща динамична спирала. Към превежданите от Караджов класически френски, немски и руски поети трябва да се отнесат имената на: Алфонс дьо Ламартин, Теофил Готие, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо, Стефан Маларме, Пол Валери, Йохан Волфганг фон Гьоте, Райнер Мария Рилке, Михаил Юриевич Лермонтов, Афанасий Фет, Фьодор Тютчев… От друга страна есеистичните културисторически, литературно-теоретични, литературно оценъчни и философски творби на Димитър Караджов пък го родеят с въ՛рховите изяви на националната ни художествена и литературна мисъл.
И тази близост на духа и характеристика на тримата видни старозагорски творци – Иван Хаджихристов, Иван Мирчев и Димитър Караджов, обединяваща ги в свещенодействена духовна триада, ни завещава повелително, но и отправя към бъдещето спасително техните идейно-естетически послания в една многолетна съзидателна перспектива.
Неоспоримо основание за подобна глобална оценка ни дава и житейското обстоятелство, че и тримата старозагорски творци не напущат Стара Загора – остават докрай верни на родния град!
„Портрет на Иван Хаджихристов“
(1892 – 1970)
Художник – Мартин Тачев, 1959 г.
Маслени бои, платно, 100 х 50 см.
Музей „Литературна Стара Загора“
„Портрет на Иван Мирчев“
(1897 – 1982)
Художник – Димитър Караджов,
1980 г.
Маслени бои, платно, 129 х 89 см.
Музей „Литературна Стара Загора“
Димитър Караджов
(1907 – 2000)
„Автопортрет“, 1961 г.
Маслени бои, платно, 100 х 81 см.
Градска художествен галерия – Стара Загора
⃰ ⃰ ⃰
Дизайн: Мария Танева