Иван МАТЕВ
Директор на Музей „Литературна Стара Загора“
Среща с Венеция *
Из „Италианска виза“
След безкрайната шир на Сърбия и Хърватско, и подтискащите планини на Словения, влакът преполовява бързо вития бряг на Венето. Късее тричасовото разстояние между Триест и Венеция. Италия! Една от мечтите ми е реалност. Мартенското слънце разсипва утринни искри по синьото огледало на залива, а споменът за софийския сняг ме кара да приема този пролетен поздрав като щастливо предзнаменование за предстоящите дни. Соленият дъх на Адриатика пàрва ноздрите през отворения прозорец и предупреждава – лагуната е близо! Съзирам Венеция, тази невероятна брошка върху ренесансовата гръд на Европа. Влакът замира. Вълнувам се. В колонадата на перона ме чака неизвестността. И надеждата, че ще срещна една древна култура.
Модерната фасада на венецианската ЖП гара се е надвесила любопитно над „Канале гранде“. Първите ми стъпки на италианска земя водят към него. Изкачвам стръмен мост, под който сноват ескадри от моторни лодки и безшумни гондоли, и потъвам в Средновековието. А може би съм герой от италианска Шекспирова пиеса? Всичко е въпрос на въображение. Къде по-напред да отида? До вечерния експрес за Рим разполагам едва е единадесет часа – време, нищожно за примамливия лабиринт от канали, мостове, старинни сгради и скулптури. Учтива девойка, навярно студентка, ми обяснява, че с корабчето най-лесно бих стигнал до площада „Сан Марко“. Така и правя. Пресичам лагуната – прав върху палубата на венецианския „автобус“, а в далечината плавно набъбват приказните очертания на църкви, дворци, камбанарии.
Живописни и многолюдни са венецианските улици, дори и в ранна пролет. Вървя бавно по крайбрежната улица „Моло“, вляво плиска каналът. Само 50 – 60 метра ме отделят от площада „Сан Марко“, но до последната крачка той ревниво се крие. Внезапно площадът, едноименната църква и Палатът на Дожите блясват с цялото си великолепие. Венецианският ренесанс е пред очите ми. Петте царствени купола на базиликата „Сан Марко“, внушителният розов куб на двореца и островърхата стометрова кула „Кампаниле“ се врязват незаличимо в съзнанието. Макар и контрастен, площадният ансамбъл се възприема като хармония. Изящни резби, цветни фасадни гравюри и феерични драперии, бродирани сякаш от магове, облагородяват архитектурните форми на огромното каменно стълпотворение. А наоколо и под мен – вода – зелена, хилядолетна, мъдра. Тя просмуква зидове и мисли, властва над къщи и хора със своите тайни и закани.
Шумна тълпа се суети по площада „Сан Марко“ – откритата „парадна зала“ на старата Венецианска република. Под вековните византийски и готически сводове на „Мега емпорион“, където преди единадесет столетия може би са ехтели и гневните, боговдъхновени слова на Солунските братя, сега отекват всички европейски езици. Долавям и азиатска реч. За първи път срещам и американски туристи – дръзки и надменни – като господари. По-късно в Рим това няма да ми прави впечатление. Спирам в подножието на могъщата камбанария. Как ли е изглеждал площадът, когато в 1902 година тя се е срутила? Ята гълъби спокойно се разхождат по паважа, те не подозират моите мисли.
Напразно търся бялата квадратна настилка на петнадесетото столетие. Вместо нея, между гранитните колони на Св. Теодор и крилатия лъв на Св. Марко, разпознавам плочата за публични екзекуции. Вероятно, преди векове, тук е бил обезглавен и Марино Фалиеро – осъденият за предателство дож на Венеция… Потръпвам от своето „откритие“ и бързам да свърна по „Виа Мерчерия“ – една от търговските артерии на днешна Венеция. Тук се пести всяка педя земя. Стотици малки, подредени с вкус, грейнали от чистота и реклами магазинчета изкушават минувача. Въоръжени с портативни електронно-сметачни машини, американци и японци „превръщат“ лирите от луксозните италиански етикети в долари и йени. Немци, застанали в патетични пози – със скъпи фотоапарати в ръце, увековечават присъствието си и в тази част на града. Французи и испанци обсаждат сувенирни ателиета и бижутерии. Оцелял е космополитният дух на Венеция. Средновековният търговски гений на стареца Дандоло е всевластен.
Космополитизмът, много преди времето на Марко Поло, е сложил незаличим печат и върху външността на Венеция. Векове наред галерите на морската република са внасяли в лагуната, ваян от чужди ръце мрамор, порфир, травертин, вкусове и архитектурни моди от всички краища на Средиземноморието. Цели каменни и бронзови колонади, изтръгнати от римски и византийски руини, внезапно са никнели около дворци и площади. Средновековният венециански строител не толкова е градил, колкото е сглобявал. В многоликата архитектурна осанка на лагунната столица е въплътен нейният дух – роден от смешение, но монолитен и извисен, както всеки велик художествен феномен.
С подобни мисли отново обхождам площада „Сан Марко“ и Пиацетата – по-малкият му, но не по-малко красив „събрат“. Дванадесетвековната им съдба е сложила свои знаци навред. Но най-привилегировано е било шестнадесетото столетие. Лоджетата – изящната мраморна веранда на Сансовино, другата му прекрасна рожба – Библиотеката и хоризонталният силует на Прокурациите, напомнящи за таланта на Винченцо Скамоци, допълват моите сутрешни впечатления. И пак ме пленява изумителната базилика „Сан Марко“. Вглеждам се дълго в храма. Строгите мрачни форми на готическия Север са срещнали класическия южен овал на византийското наследство. А възторжените ренесансови векове са дарили този плодовит брак с чудновати съчетания.
Дълбоката вътрешност на катедралата е изпълнена с хора. Синкавите фотомълнии на туристите осветяват разкошни мозайки и фрески, и съсредоточени богомолци. Изотзад, откъм притвора, долита гъгнещият глас на сакат млад мъж. Той сякаш предвещава, че призракът на просията ще огорчава целия ми път в Италия. Уморен съм. Избирам една по-отдалечена молитвена пейка и сядам. В големите базилики на Рим и Флоренция аз често ще прибягвам до тая хитрост. Двадесетина минути – време за размисъл и повторно преживяване на видяното – мисля и за античната квадрига. Показателна е нейната одисея: от елинистичния ергастул** до ромейската столица, от Константинополския хиподрум до църковната фасада на. „Сан Марко“. Предполагал ли е Лизип, че близо осемстотин години неговите бронзови коне ще бъдат неми свидетели на кресливите венециански празненства и тържища?
В средата на март Венеция вече се е пробудила от кратката зимна дрямка. Стоте острова в лагуната жужат като пчелен кошер. Започва активният туристически сезон. Завършил е и карнавалът! Много е писано за прочутия Венециански карнавал, стаяван от векове в душата на венецианските потомци и, все пак, изригнал спонтанно в 1220 година. Но за да се проумее този древен колективно-френетичен празник, човек трябва непосредствено да вдъхне от наелектризираната му атмосфера. През 1576 година на нея не устоява и деветдесетгодишният Тициано, който – въпреки чумата – излиза на площада и се смесва фатално с карнавалната тълпа… Явно, Сан Роко – светецът, пазил през столетията Венеция от „черната смърт“, сега не е помогнал!
Пъстри орфилами, натежали от гербове и пожелания, превръщат тесните улични канали във фантастични арки. Крещящи фотоси, а до тях художествени платна – достойни за галерии – кичат фасади и мостове. Вярно, от това архитектурата губи, губи и вкусът, но духът печели. Възражда се волният и жизнелюбив дух на ренесансовата република Сан Марко.
Пролетта е стоплила сърцата, разпалила е кръвта. Вакхическо опиянение прелива в страстните песни на гондолиерите, в отривистите, почти екзалтирани викове на площадните търговци. Скоро Венеция, нагиздена с разноцветни фенери и ленти, ще посрещне хиляди нови гости. Театрални трупи и музикални състави от цяла Италия, Франция, Бавария и Португалия ще залеят с ритми площадите. Прочитам обява, че през април ще гостуват и бразилски артисти. А от великолепната фасада на Градската библиотека, огромен плакат съобщава за научна сесия върху модерното европейско изкуство. Реклами, суета, блясък, а зад тях – забързани фигури, угрижени лица. Разпознавам местните трудови люде – всеки понесъл своя нелек делник. Проблеми тегнат не само над потъващите площади в „орисания“ град. Морският вятър развява знамената над Лоджетата. Облак гълъби се вдига към камбанарията. Проследявам ги с поглед и съзирам небето, синьозеленото небе на Паоло Веронезе.
Късно следобед, като последна „атракция“ за деня, избирам морска разходка из Венеция. Удивителна панорама, незабравими часове. Жалко, че не съзерцавам с очите на художник! Религиозната свобода в ренесансова Венеция е сътворила чудеса. Изумителна е тази човешка амбиция да увековечи съюза на камък и вода. Само тук, в изящната прегръдка на двете стихии, под благослова на нежното венецианско небе, можеше да се роди голата красавица на Джорджоне. Единствено лиричната и тайнствена природа в лагуната е могла да внуши на Тициано и Тинторето ония невъобразими багри и алегории, с които картините им увенчаха зрелостта и предела на северноиталианското Възраждане.
Залезът ме заварва на остров Лидо, там, където е бил рицарският стан на Четвъртия кръстоносен поход. Нищо не напомня за онова далечно време. А някъде тук, през 1202 година, деветдесет и пет годишният дож Енрико Дандоло, бъдещият император Балдуин и алчният граф Бонифаций Монфератски, закриляни конфесионално от папа Инокентий III, са решавали съдбата на Изтока. България също е влизала в сметките. Свещеният меч на Калоян отреди друго. Корабчето се отделя от прѝстана в посока към централната ЖП гара. Последните отблясъци на потъващото в лагуната слънце пàлват по разлюления бряг хиляди електрически светлини. Нощна Венеция ми кима за сбогом.
Заемам мястото си във вагона за Рим. Цяла нощ експресът „Санта Лучия“ ще препуска по полята на Ломбардия и долините на Етрурия, за да се укроти едва призори пред широкото устие на Тибър. На Венецианската гара двама битници – момче и момиче – дълго гледат след потеглящия влак. В зачервените им очи се чете апатия и умора. А може би е скъп билетът за Вечния град…
Венеция, март 1984.
Илюстрации из фотоколекцията на Иван Матев: „Венеция, 1984“
Репродуциране на илюстративните материали: Яна Ленова
* Вж. МАТЕВ, Иван. Под същ. загл. („Среща с Венеция“). – В: „УЧАСТИЕ“, Периодично списание за литература и социален живот, Г. IV, бр. 3, 1994 г., Стара Загора, с. 7 – 13.
** Ергастул – антична работилница, обслужвана от роби.
Български