Огнено дихание в европейския модернизъм

Yana Lenova
февруари 26th, 2022
Гео Милев, Експресионизъм, Музей "Литературна Стара Загора"

Иван МАТЕВ

Директор на Музей „Литературна Стара Загора“

Огнено дихание в европейския модернизъм

МЕЧЪТ НА КОНКВИСТАДОРА

Идейно-естетическият свят на „ранния“ Гео Милев[*]

Историята на българската литература, не – историята на българската култура все още е в дълг към Гео Милев. Трудно е да вместим могъщия му универсален, откърмен от Тракия – устремен към света, дух в традиционните ѝ схеми и класификации. Това е причината той обикновено да се разглежда или само като поет и преводач, или само като драматург и критик, или като издател и редактор, а теоретичният и особено изкуствоведският му принос да се приемат недооценени. Изключение действително направи, ръководеното от Иван Гранитски елитно издателство „Захарий Стоянов“, отпечатало през първото десетилетие на XXI век крупната петтомна Гео Милева поредица, както и някои други конкретизирани книги, регистриращи тематично-хронологически приносите на Гео Милев като литератор, естет, а и културфилософ. Въпреки това, все още липсва комплексният теоретико-оценъчен подход към уникалното му духовно наследство, което недвусмислено го представя – единен, монолитен, неразчленим.

Геовата многопосочна (формално третирана като противоречива) дейност всъщност е подчинена на една глобална идея – б ъ д е щ е т о. Устремен към него, Гео извиси интелекта си в наднационално културно явление, превърна задъханото си творческо десетилетие (1914 – 1925 г.) в база за съпоставки и аналогии, за отрицания и доказателства, за търсения и открития, чиито стойности едва сега можем да осмислим. Притежаващ огромна ерудиция, образован енциклопедично, а в известен период от живота си (1912 – 1921 г.) космополитно настроен, той си бе поставил за цел – да изведе родната литература и изкуство от състоянието на „патриархална стагнация“, да ги приобщи към най-новите тенденции в европейската естетическа мисъл. Затова опитите и борбата му в това направление заслужават и днес признание. Те като буря – разрушаваха, но и разведряваха!

Повече от сто години след появата на „Лирични хвърчащи листове“, „Панахида за поета П. К. Яворов“, „Жестокият пръстен“, „Иконите спят“, „Ужасът на огнения бич“, „Експресионистично календарче за 1921“, „Грозни прози“, „Антология на жълтата роза“, „Кръщение с огън и дух“, „Антология на българската поезия“, „Ад“, „Ден на гнева“, „Септември“, ние сме длъжни да кажем: Създателят им предвеща много от белезите в настоящия ни духовен облик и като самотен метеор освети с непозната, ярка светлина националните духовни хоризонти. Делото му бе сизифов труд на честен и демократичен български интелигент, който втори след Пенчо Славейков пое върху младежките си плещи тежестта и риска на подобен подвиг.

Надарен с удивителната способност да прогнозира културно-историческите феномени, Гео отрано проумя нуждата, но разви и категоричната си убеденост, че без тотално естетическо атакуване, българският художествен вкус още дълго време ще остане в плен на етнографизма, тесногръдия провинциализъм, архаично-възрожденските пориви. Ето кое ориентира високия му естетически идеал, а и войнстващия му интелект към редакторското поприще, донесло му по думите на чешкия художник-експресионист Оскар Кокошка „слава на голям издател и критик“. И тъкмо тази негова дейност (фокусирала необозримите му интереси, очертала протуберансите на духовните му томления) ще ръководи най-обективно и нашите разсъждения… Проследявайки върховите ѝ изяви – списанията „Везни“ (1919 – 1922 г.) и „Пламък“ (1924 – 1925 г.), ние като в огледало съзираме усилията на Гео да пропагандира „модерното“, а след 1923 година – и декадентско-левичарското (като адепт на „модерното“) изкуство, в състояние сме да направим същностни изводи за идейно-гражданския му генезис.

Потърсим ли обаче естетико-философските корени на неговите ранни предпочитания, те директно ни отвеждат към 1911 година, когато в София той за първи път влиза в контакт с модерната западна култура и преди всичко – с немската. Преводният сборник на Пенчо Славейков „Немски поети“ (София, 1911) всъщност е само прелюдията. Защото по-късно: когато в Лайпциг (1912 – 1914 г.) Гео слуша лекциите на Георг Витковски, Йоханес Фолкелт и Вилхелм Вунт; когато посвещава лондонската есен на 1914 година на пламенните си срещи с Емил Верхарн; когато от 1918 до 1919 година е отново в Германия – младият, но проникновен интелигент дифузира в мисълта и психиката си не само знанията на своите професори, не само възгледите на своите приятели, но и сам се потапя във врящия „котел“ на западноевропейския модернизъм, участва оригинално и страстно в много от изявите му. Писмата му от онова време сочат амбициозни планове, документират решимостта му да преоцени и коригира не малко факти от световния литературен процес, свидетелстват за едно високо европейско самочувствие. От това време датират връзките и личните му познанства с редица видни творци, които с присъствието си по страниците на „Везни“ и „Пламък“ изведоха периодиката им в наднационална културна орбита.

До Първата световна война естетическата система на Гео Милев съзиждат немските и австрийските поети след последния „гьотеанец“ Детлев фон Лилиенкрон. Космическата любов на „съчовека“ у Рихард Демел, одисеевското непокорство на Герхард Хауптман, философският универсализъм на „съвременника на всички времена“ Хуго фон Хофманстал, кротката предсмъртна меланхолия на Герог Тракл, серафичната извисеност на самотния мечтател Райнер Мария Рилке – ето духовният фундамент на ранния Гео. Споен с фламандски и френски „цимент“, той е дълбоко просмукан от пацифистичния Верхарнов идеал, от „святото съпричастие“ с апостолската мисия на Маларме, от носталгията по мистичния Метерлинков блян. През 20-те години „бялото“ изваяние на Геовата поетика е облъчено и от левите експресионисти, групирани около списанията „Ди Акцион“ („Die Aktion“) и „Дер Щурм“ („Der Sturm“) – Франц Верфел, Франц Блай, Йоханес Бехер, Хервалд Валден, Алберт Еренщайн, реминисценции от чиито творби пронизват зрелия период на твореца, прераждат се и в трагично-инферналния му септемврийски епос („Септември“ – сп. „Пламък“, кн. 7 – 8, 1924).

Отличната лингвистична подготовка (Гео Милев владее основните европейски езици) му позволява да навлезе бързо в талвега не само на немския , но и на френския, фламандския и английския, на руския, дори – на италианския и скандинавския модернизъм. Присъствието в българския литературен живот (след 1915 г.) на имена като Пол Верлен и Албер Самен, Стефан Маларме и Блез Сандар, Морис Метерлинк и Емил Верхарн, Кристина Росети и Елизабета Браунинг, Петер Якобсен и Хенрик Ибсен, Станислав Пшибишевски, Валери Брюсов, Александър Блок е немислимо без намесата на Гео Милев, без възторженото му преклонение пред възпятата от тези творци „модерна европейска душа“. Неговата статия „Модерната поезия“ (сп. „Звено“, 1914 г.) формулира в типичен екстатичен стил основните клаузи, които естетиката му дълго време ще отстоява, разкрива в програмна дълбочина, в теоретически систематизиран план модернистичните му възгледи. Колкото и парадоксално да звучи, тя е показателна за творческата независимост на бъдещия литературен обновител. Дръзкият меч на „конквистадора“ и тук разсича канона – непокорният Геов нрав пулсира и под тежестта на чуждите авторитети, релефът на съхранената му самобитност личи и под внушителните интелектуални наслоения. Те не смазват Гео! Не деформират изящното острие на мисълта му, не изкривяват сетивата му, а само го подготвят да асимилира по-бързо заетите тези, да ги претопи с огнения си дух в естетическата си лаборатория, да ги излее в национално значими художествени решения, в неповторими „геовски“ постановки.

Демонстрирайки невероятна за възрастта си историческа и филологическа компетентност (Гео пише „Модерна поезия“ едва деветнадесетгодишен), проследявайки еволюцията на европейското съзнание – от езическата гордост и страст, до християнското смирение и себеотричане, в своя трактат авторът чертае логиката, последователността и етапите в развитието на „чистото изкуство“, доказва, че по пътя на самовглъбяването, духовното „бемолиране“ и нравственото пречистване, то все повече ще се налага. „Модерното изкуство, казва той, не може да се обясни, без да се разбере душата на съвременната епоха.“ Според Гео Милев: „Душата на нашата епоха, модерната душа е затворена в своя пространен мир, унесена от неземни видения и блянове и преди всичко – нервна и чувствителна като мимоза, каквато са я създавали цели двадесет века. Тя съдържа винаги нещо „патологично“ у себе си…“ Колкото душата е по-страдална и съзерцателна, колкото асоциациите са по-далечни и фрагментарни, а светът – по-загадъчен и неясен, толкова изкуството е „по-разпокъсано от логическо гледище, повече сгъстено от стилно гледище“.

За Гео Милев всеки словесен или пластичен образ в изкуството не е самоцел, а „конгениален еквивалент“ на определена идея. Гео се стреми към синтетично съвършенство – освобождава звука на вътрешното, чрез ограничаване и опростяване на външното. Модернистичната му лирика е стон на една изтезавана душа – емоционално напрегната, експресивно конфликтна, нравствено ранима. Възбудените от нея представи се крият в тайнствен психичен „хинтерланд“. Наситени са с тъжни, безнадеждни мотиви, забулени са от омагьосани апокалиптични картини, допълващи се от неестествени краски. Затова в неговата идейно основополагаща стихосбирка „Жестокият пръстен“, издадена в София от Библиотека „Везни“ през скръбната следвоенна и безутешна 1920 година, срещаме необикновеното признание – „ Обичам нервозните, болни/ нарциси с уста разкървавени – / сред сумрачни стаи, безволни/ в самотност и страх изоставени“; съзерцаваме смутени анимализирания образ на настъпващата нощ – „Над кулата високо пропълзява/ луната, старата змия, с корава/ усмивка в жълтите очи…“; потръпваме от горестния вопъл – „О дъжд, о дъжд обилен и печален/ – по тротоарите танцуваща вода!“. Но автентичната, пълната художествена реализация на ранния Геов дух ни покорява в стихотворението „Парсифал“. Тук древната келтска легенда и драматичният християнски сюжет помагат на поета (болезнено чувствителен към историко-трагичното, с което по-късно ще ни разтърси в „Септември“) да се слее с митичния образ на рицаря-паладин, за да открие заедно с него „Светия Граал“, това, което Гео с надежда търси и в света на изкуството – Истината, Вечността.

Страстта към проникване във „висшите сфери“ на хармонията е вътрешна Геова потребност. В „Парсифал“ тя му открива и магията на интуицията. Подсъзнателното внушение превръща заключения в поетовото слово сплин в елемент от една сложна полифонична композиция, чиито „несметни тонове“ извисяват освободеното идейно съдържание до духовната чистота на музиката: „Пак тия ранните умори,/ пак тая странната печал/ о Парсифал! о Парсифал!/ загубен в призрачни простори/ тъй морно бял и цял в печал!“.

Духът на ранния Гео Милев витае над необитаемите призрачни върхове в модерното изкуство. Но заедно с тъгата и отчуждението, със здрачната меланхолия и гордата самота, негови все по-чести спътници са недоволството, гнева, отрицанието. Даже и в крайните си индивидуалистични творби, обосновани от есетата „Фрагментът“ и „Небето“ (където Гео е категоричен: „Аз става Космос. Аз става Изкуство. Аз става Вечност. Аз става Божество. – Алфа.“), той е непримирим опонент на пошлото и обществено-ретроградното, на „перфидното“, което унизява човека и ощетява свободата му. Неговият субективизъм, естетическият му абсолютизъм са вид протест – единствено възможен и приложим за момента. Изправен върху „бруствера“ на епохата, Гео изпраща убийствен огън по дехуманизирания „бомонд“ – художествената му позиция в „Среднощна Темза“, „Май“, „Питомци“, „Инвалиди“, „Саванарола“, „Апокалипсис“ засиява с християнско-нравствени, със социални отблясъци. Те осветяват и другата му „върховна страст“ – т е а т ъ р а.

Интензивните натрупвания, преките наблюдения, спонтанното приобщаване към новаторските схващания и режисурата на Гордан Крейг, Всеволод Мейерхолд, Макс Райнхард, Георг Фукс, Адолф Апие, необратимото проникване в конфликтната психологическа символика в пиесите на Пол Клодел и Август Стриндберг (когото Гео сочи за съвършен експресионист) изкристализират в студията му „Театралното изкуство“. Писана в Берлин и отпечатана през 1918 година в Стара Загора (изд. „Везни“), тя е един модернистичен театрално-естетически кодекс, същевременно – извор за разясняване на основното Геово противоречие: от една страна безкомпромисна, самоотвержена борба за голямо, съвременно изкуство и от друга – пълно отричане на обективната действителност. Последвалият я във вестник „Заря“ (1919 г.) цикъл от шест статии пренася принципите ѝ (за реализма и абстракцията, за актьора и публиката, за ритъма и дистанцията, за сътворението и импровизацията) върху национална почва, превръща проблемите на българския театър в трайни Геови интереси. А сценичната реализация на „Мъртвешки танц“ по Стриндберг (1920 г.), утвърждава окончателно Гео Милев като ЯВЛЕНИЕ-ДЕЛИТЕЛ между две художествени епохи.

Нека не ни смущават тогава взаимоизключващите се отзиви на съвременниците. Нека подходим диалектически и към гневното писмо на дядо Вазов до редакцията на в. „Развигор“, и към панегиричната рецензия на Николай Райнов в сп. „Везни“. Оценени в исторически контекст, противоречивите реакции са своеобразна защита на стратегическата Геова позиция в националната ни култура. За Гео Милев естетиката на новото изкуство е „корава заповед на времето и човешката жажда“. С тази заповед се съобразява и втората му премиера – футуристичната драма на Ернст Толер „Маса-човек“. Осъществена през 1922 година в софийския театър „Ренесанс“, тя издига реформаторското мислене на режисьора си на качествено нов, социално-сюблимен етап, сродява го с вулканизма на егофутуриста Маяковски.

Анализът на ранните статии на Гео Милев доказва, че правата си на естетически законодател той печели още с тях (като студент в София и Лайпциг) и най-вече с „Литературно-художествени писма от Германия“ (сп. „Листопад“, 1913 – 1914 г.). Лайпцигските му послания са ярки теоретични шедьоври! Те удивляват и с точната социално-психологическа диагноза на немската действителност – принизила нравствено-естетическите вкусове на средния германец (нещо, което времето блестящо потвърди), и с вещите Геови познания в областта на изобразителното изкуство. Доразвити по-сетне във „Везни“, неговите оригинални прозрения за двуплановия детайл и мистичния подтекст, за митологичния атавизъм и символно-живописните внушения в композициите на Франц фон Щук, Игнасио Зюлоага и Джовани Сегантини, за диаболизма в платната на Ерих Хекел, за агресията в графиките на Кете Колвиц, за колумбовското новаторство на Василий Кандински, за всеопрощаващата северна притома на Едвард Мунк, за скръбната духовна извисеност на мрачния Скарбина, за драстичните гротескни багри на Марк Шагал, за експлозивната напрегнатост в пейзажите на любимия му Кокошка, ни възхищават и изпълват с национална гордост. У нас прелива самочувствието на естета-изследовател, вдъхновени сме от гордостта му на откривател…

Но в Лайпциг Гео Милев пише забележителна дисертация за немския модернист Ррихард Демел, а малко по-късно – през 1915 г., започва отпечатването и на поредицата „Лирични хвърчащи листове“ с преведени от него стихове на поетичните му кумири – Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Емил Верхарн и Фридрих Ницше. Като горещ привърженик на налагащия се по това време експресионизъм в европейското изкуство, Гео свързва това пределно въздействащо новаторско явление с българския естетически процес, посвещавайки аналогично-съпоставително своите „хвърчащи листове“ съответно на българските символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Райнов. Разбира се, този индивидуален и промислено осъществен издателски акт е своеобразен показател за идейно-естетическото привнасяне и взаимообразното наднационално преливане на универсалните експресионистични м о д е л и, които спонтанно, но в динамичен план и съзнателно се стреми да преоткрие Гео Милев, и към които все повече се приближава удивителният духовен прорицател – вграждайки ги, ведно с цялата си интелектуална същност, в панорамата на новото европейско изкуство.

През Първата световна война Гео е тежко ранен – лекува се продължително в Германия, където въпреки страданието си се запознава с най-новите изяви в немската авангардна литература и култура. Естествено продължение от влиянието на западната естетика върху духовно-оценъчния му мироглед се явяват и създадените от него в София през първите две десетилетия на ХХ век периодични списания „Везни“ и „Пламък“. Именно в „Пламък“ се утвърждава окончателно новият експресионистичен модел на Гео Милев, въплътен в епично-сюрреалистичната му поема „Септември“!

Впрочем, Гео Милев е първият български изкуствовед, подложил на задълбочен общокултурен анализ експресионизма в европейското изкуство. Художникът у него подхранва образно и асоциативно поета или по-точно – поетът непрестанно търси опора в метафоричната стихия на художника. Тази естетическа симбиоза доминира и в патоса на критика. Тя е класически представена в паралелното разглеждане на Демел и Щук, личи в оценките за Верхарн и Скарбина, резонира в недрата на проникновеното изследване за Николай Райнов. Динамичните ѝ превъплъщения се направляват от съдбовния Геов девиз: „Издигнете сърцата! (Sursum corda!) – Преоценете всички ценности! (Umwertung aller Werte!)“.

… „Пан е мъртъв! (Pan est deat!)“ – простенва неведнъж Гео, но в действителност опитите на модерната Психея да пропъди ж и в о т а са безуспешни. Неумолим и властен, той кипи в кръвта, в темперамента на твореца – изтънченият артистичен талант интуитивно се съобразява с волята на битието. И въпреки че до знаменателните си статии във вестник „Възход“ (1923 г.) Гео Милев се стреми с всички средства да постави изкуството в квадранта на „недостъпните духовни субстанции“, припламвания като „Българският народ днес“, „Възвание към българския писател“, „Некролог за Александър Блок“, редакционната бележка на сп. „Везни“ от 1921 г., загатват все по-дръзко за зреещото идейно преображение, вещаят кладите на „Септември“.

В този смисъл раждането на народния трибун Гео Милев е естествено. Редакторът на „Пламък“ унаследи редактора на „Везни“, но макар че „Пламък“ отрече предисторията си, появата му бе еманация на една дълбока вътрешна логика, бе тържество на една изконна диалектическа взаимовръзка (между минало и бъдеще, между естетика и етика, между творец и народ), в основата на която сияеше голямата, чистата личност на Гео! Чудото у Гео Милев е, че духовното му преображение дойде по пътя на изкуството, а социалните лъчения само ускориха естетическите ферментации, избистриха поетическата му същност…

[*] Вж. МАТЕВ, Иван. Под същ. загл. („Идейно-естетическият свят на „ранния“ Гео Милев“). – В: „УЧАСТИЕ“, Списание за литература и социален живот, г. V, бр. 1 – 1995 г., Стара Загора, с. 4 – 10.