Иван МАТЕВ
Директор на Музей „Литературна Стара Загора“
В Рим при гроба на Св. Кирил
Из „Италианска виза“
Лекият склон на булевард „Сан Джовани ин Латерано“ ме отвежда към базиликата „Сан Клементе“. На около триста метра източно от Колизея, вляво, разпознавам паметната църква. Ето го мястото в Рим, където на 14 февруари 869 г. е погребан Константин Философ – Св. Кирил. Каква историческа поличба! Българският апостол, всеславянският просветител, първият хуманист и реформатор на средновековна Европа завършва земния си път в града, в който съдбовно е защитил една новородена цивилизация.
Неголямата базилика „Свети Климент Римски“ се числи към най-старите християнски храмове на Италия. Древните й зидове помнят изстъпленията на Калигула, жарила ги е огнената страст на Нерон, преживели са и ужаса на религиозните Диоклецианови гонения. Осветена по времето на Константин Велики, според епископ Йероним, в 390 година тя вече носи името на третия римски папа – християнският мъченик Климент, чиито тленни останки Кирил и Методий откриват в Херсон и в началото на 868 година тържествено пренасят в Рим. Този знаменателен религиозно-политически акт, оказал неоценима дипломатическа помощ на Солунските братя, е засвидетелствуван в една от църковните ниши. Показателна е сцената с огромната римска тълпа. В екзалтираните лица на посрещачите средновековният италиански зограф е вложил възторга и преклонението на съвременниците не толкова пред „мощите“ на техния съгражданин от езическите времена, колкото пред обаятелните фигури на двамата славяно-византийски мисионери.
През ХІ век базиликата „Сан Клементе“ е основно реконструирана, сто години по-късно – надстроена, а в днешния й вид личи бароковият печат на осемнадесетото столетие. В централната част на църковната фасада тъмнее старинната „порта сакра“ – охранявана от йонийски перистал и два внушителни герба – папска корона с ключове и везните на правосъдието. През миналите векове, за да прекрачат прага на „свещената врата“, поклонниците е трябвало да прекосят калдъръмен двор, ограден от стройни колони и палми. В наши дни посетителят може да се озове ненадейно в църквата през малка, почти незабележима вратица над самия тротоар на Латеранската улица. Влезлият е смутен от достолепието на трикорабната архитектура, от неподозирания простор на вътрешния обем. Великолепни подови мозайки, цветни изображения по стените и тънки резби по тавана са „одеждите“, с които вековете са облекли храма.
Обхождам нетърпеливо сумрачните зали, търся входа към подземието. От високата абсидна стена едно необикновено разпятие, оплетено от лози и папрати, натежало от птици, ме предупреждава – докато сляза при гроба на Свети Кирил, и тук ме чакат вълнения! И тук, както и в другите стари църкви на Рим, античната художествена традиция е езически непокорна. Съзирам я в християнския символ, оцеляла, въпреки опеката на догматичните латински надписи, свободна, въпреки строгата стража на мозаечните византийски светци. Отблясъците от пищната сцена преливат в бароковото злато на тавана. Свеждам очи, погледът трудно издържа на багрите. Но белотата на епископския трон действа успокоително… Изящният му мраморен профил, наподобяващ миниатюрен елинистичен храм, сочи надясно.
Пред мен е малка капела. Приближавам металната ѝ ограда. В полумрака ме посрещат скъпите образи на Кирил и Методий. Монета от 100 лири освобождава от автомата нежно луминесцентно сияние, което ме пренася в бурната епоха на славянското утвърждаване. Открила се в пълнота, алегоричната сцена от капелата поразява със своя драматизъм. Внушението е и земно, и космическо. Кирил и Методий са изобразени като светци с принадлежащите им ореоли, а помежду им, паднал на колене като обикновен мѝрянин, римският папа Адриан ІІ подава към Божия трон славянските книги. Протегнал благосклонна десница, небесният Властелин освещава труда и подвига на двамата братя, а над всички бди светлината на спасеното Слово. Конкретният исторически сюжет е религиозно хиперболизиран, показан е съобразно каноните на римската църковна живопис. Но макар и абстрактно претворена, картината разтърсва зрителя. Нейната могъща идея изтръгва от всяко славянско сърце вопъл на благодарност.
Базиликата „Сан Клементе“ се охранява от ирландски доминикански орден. Висок млад монах, в бяло одеяние, любезно разтваря стъклена врата. Зад нея стръмна стълба ме повежда из лабиринт от сводове и тунели. Най-после съм в криптата. Всъщност попаднал съм в подземен музей. Безброй късноантични фрески, попукани барелефи, отломъци от статуи и бюстове, сред които е застинал и скръбно-сияйният бог Митра, издават едно старо, но осквернено наследство. Дръзкият християнски корен се е побил безжалостно в мраморния саркофаг на античния свят и в продължение на много столетия е изсмуквал привилегии и поуки за световното си господство. В този смисъл случаят „Сан Клементе“ е класически. Дифузията на двете култури тук е необикновено зрима. Двадесетвековната биография на базиликата е образец на културна приемственост, но и доказателство за капризите на прогреса, застилащ нерядко историческия си път с руини.
Стоя пред темелите на новата ера, необяснима тъга ме владее. Неволно си спомням за мъртвите сенки на Вергилий и Омир… Потръпва от грохота на подземната река и мъждивият пламък на поклонническата ми свещ. Не е ли там някъде Адът на Данте? Но снопове съвременна, електрическа светлина разпръсват моите мисли. Влизам в просторна галерия. В нейното дъно е гробът на Св. Кирил. Свеждам ниско глава пред чутовния подвиг. О, мигове на гордост и слава! До съзнанието ми смътно долитат гласове на различни езици. Посетители от целия свят мълвят издълбани върху мраморни плочи старобългарски текстове и латински девизи. Планетата е коленичила пред една наша светиня.
Гробът на „Сан Чирило“, както в Италия и на Запад наричат Свети Кирил, е усамотен и строг. Тежка каменна зидария, долепена до една от стените на криптата, брани повече от хилядолетие този свещен извор на български дух. От златна новобългарска икона, увенчала масивен мраморен похлупак, сияе нетленният лик на великия пàстир – божествено вглъбен и човешки грижовен. Изработката на иконата – в стила на преславската традиция от девети век – подсилва впечатлението за автентичност, а сложната мозаична подредба на стилизирания образ загатва за универсалната душевност на гения. Нека благодарим на нашата културна общественост, която в юбилейната 1929 година е почела с тази реликва, сътворена от вдъхновената ръка на скулптора Любомир Далчев, Свети Кириловата памет! Но и по-късното време не е останало в дълг. През 1975 г. върху почти цялата срещуположна стена, по инициатива на българското правителство, друга мозаична композиция на свой ред е възкресила спомена за двамата първоучители. Извисените им равноапостолни фигури, тяхната азбука, книги и заветни послания искрят с разноцветни български минерали. Родните планини и признателността на потомците, изсечени в каменни слова, са застанали на вечно бдение.
Време е да напусна криптата. Неколкократните предупредителни прекъсвания на осветлението напомнят, че е деветнадесет часа. Излизам откъм баптистерия. В туристическия павилион за първи път искрено благодаря на папската сувенирна индустрия – десет репродукции със златното изображение на Св. Кирил ще ощастливят приятели и колеги. Зад щанда познатият рус монах се усмихва и пита каква е моята националност. „Бýлгаро!“ – отвръщам аз, а той неочаквано ми подава ръка…
На площад „Венеция“ е многолюдно и шумно. Едва дочаквам спасителния автобус за „Сан Рисорджименто“. Преди да потъна в трептящата му утроба, поглеждам на изток. Вечерният свод е окачил над „Сан Клементе“ първите едри звезди. Един български ден от италианската ми виза си отива.
Рим, април 1984.
Илюстрации из авторския фотоцикъл на Иван Матев: „Рим, 1984“. (Репродуциране – Яна Ленова)
Български