В оня час, когато властна полунощ прелей потири –
в тихострунните зефири влюбена и сладострастна,
мойта арфа седмогласна трепне и засвири.
А нощта под шатри звездни тръпне в пориви незнайни,
над просторите безкрайни глъхнат притаени бездни –
и душата чезне - чезне в спомени и тайни.
Из „Моята песен“
Димитър Димитров Подвързачов е роден на 6 октомври 1881 г. в Стара Загора, в семейството на пощенски служител. Остава без баща още преди раждането си, прекарва тежко и безрадостно детство. До 1895 г. учи в Стара Загора, а в периода 1896-1897 г. в Хасковската гимназия, която не завършва поради липса на средства. До 1903 г. е чиновник в Окръжната учителска инспекция в Стара Загора, по-късно работи в Шумен (1903-1907 г.), а в периода 1907-1911г. е секретар на Трета мъжка гимназия в София. След 1910 г. Подвързачов редактира хумористичното сп. „Оса“; заедно с Александър Божинов редактират литературно-художественото хумористично сп. „Смях“; а през 1914 г. е редактор на сп. „Звено“, в което сътрудничат представители на българския символизъм. Създава литературен кръг, в който привлича млади и талантливи писатели и поети, откривайки нови насоки в модерното българско естетическо мислене. Негови духовни сподвижници в това отношение са Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев… Димитър Подвързачов участвува във войните за българското национално обединяване (1912-1918) – Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна война. Подвързачов е един от литературните редактори на патриотичното списание „Отечество“ и на изключително актуалния вестник „Военни известия“. Литературен редактор е в Книгоиздателство „Александър Паскалев“ (1918-1920), членува и в Държавната комисия за опазването на българския език. За кратко е и драматург на Народния театър в София. От 1919 до 1934 г. Подвързачов е журналист и коректор във вестниците „Зора“, „Епоха“, „Час“, „Знаме“, „Демократически сговор“, „Македония“ и др. През 1934-1936 г., заедно с Елин Пелин и Йордан Сливополски, е редактор на детското вестниче „Пътека“, а през 1936-1937 г. е литературен редактор на в. „Днес“. Автор е и на лирическата книга „Стихотворения“, както и на сатирата „Как дяволът чете Евангелието“. Димитър Подвързачов е всепризнат майстор на фейлетона, баснята, афоризма, хумористично-сатиричното стихотворение – на лирическия памфлет, с който, творецът регистрира приноси и в европейската физиономия на жанра. Известен е с псевдонима си „Хамлет принц Датски“. Умира в София на 13 ноември 1937 г.
1917-1978
-
Генерал-лейтенант Найденов
(Животописна скица)
-
Как дяволът чете евангелието
(Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони. с псевд. Хамлет принц Датски)
-
СПриключенията на Крачун и Малчо в София
(1933 – 1934 г.)(Книги 1 и 2)
-
Война в джунглите
(Приказка в стихове)
-
Басни
(С предговор от Николай Лилиев)
-
Избрани съчинения
(Под редакцията. на Ив. Генадиев и 3. Подвързачов. Книга 1)
-
Стихотворения
-
Кака Пена
(Хумористични разкази и фейлетони)
-
Бай Станьо познавача
(Разкази и задачи в съавт. с Елин Пелин)
-
Избрани произведения
(С предговор от Христо Радевски)
-
Избрани преводи
(С предговор от Б. Банов)
Ту заблее, ту за миг се вслуша
и нощта притихне като лес…
В триста бели агнета, Ваклуша,
не намери агнето си днес.
Роден в с. Нова махала (дн. Люляк), Старозагорски окр. Завършва гимназия в Стара Загора. Първите си стихотворения печата в местния в. „Септември“ (1950). Сътрудничи на в. „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, сп. „Пламък“, печата в сб. „Литературна Стара Загора“ (1962) и др. Работи в ч-ще „Родина“ в Ст. Загора. Чл. на СБП.
Първата стихосбирка на К. „Сърце под ямурлука“ разкрива здравите му връзки със земята и със селския народ — народ от орачи, хайдути и поети. Сърдечност и нежност крият огрубелите от труд селяни. С по-голямо тематично разнообразие е стихосбирката „Селски песни“. „Сто работни вола“ съдържа по-зрели и идейно осмислени художествени творби, с обществена ангажираност и конкретен адрес — съвременника. К. е автор и на пиесата „Студена земя“, поставена в Старозагорския драматичен театър (1965) и във Врачанския театър (1966). Творбите му са превеждани на рус. и словаш. език.
Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.
1917-1978
-
Генерал-лейтенант Найденов
(Животописна скица)
-
Как дяволът чете евангелието
(Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони. с псевд. Хамлет принц Датски)
-
СПриключенията на Крачун и Малчо в София
(1933 – 1934 г.)(Книги 1 и 2)
-
Война в джунглите
(Приказка в стихове)
-
Басни
(С предговор от Николай Лилиев)
-
Избрани съчинения
(Под редакцията. на Ив. Генадиев и 3. Подвързачов. Книга 1)
-
Стихотворения
-
Кака Пена
(Хумористични разкази и фейлетони)
-
Бай Станьо познавача
(Разкази и задачи в съавт. с Елин Пелин)
-
Избрани произведения
(С предговор от Христо Радевски)
-
Избрани преводи
(С предговор от Б. Банов)
Снимки
Видео материали
В оня час, когато властна полунощ прелей потири –
в тихострунните зефири влюбена и сладострастна,
мойта арфа седмогласна трепне и засвири.
А нощта под шатри звездни тръпне в пориви незнайни,
над просторите безкрайни глъхнат притаени бездни –
и душата чезне - чезне в спомени и тайни.
Из „Моята песен“
Димитър Димитров Подвързачов е роден на 6 октомври 1881 г. в Стара Загора, в семейството на пощенски служител. Остава без баща още преди раждането си, прекарва тежко и безрадостно детство. До 1895 г. учи в Стара Загора, а в периода 1896-1897 г. в Хасковската гимназия, която не завършва поради липса на средства. До 1903 г. е чиновник в Окръжната учителска инспекция в Стара Загора, по-късно работи в Шумен (1903-1907 г.), а в периода 1907-1911г. е секретар на Трета мъжка гимназия в София. След 1910 г. Подвързачов редактира хумористичното сп. „Оса“; заедно с Александър Божинов редактират литературно-художественото хумористично сп. „Смях“; а през 1914 г. е редактор на сп. „Звено“, в което сътрудничат представители на българския символизъм. Създава литературен кръг, в който привлича млади и талантливи писатели и поети, откривайки нови насоки в модерното българско естетическо мислене. Негови духовни сподвижници в това отношение са Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев… Димитър Подвързачов участвува във войните за българското национално обединяване (1912-1918) – Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна война. Подвързачов е един от литературните редактори на патриотичното списание „Отечество“ и на изключително актуалния вестник „Военни известия“. Литературен редактор е в Книгоиздателство „Александър Паскалев“ (1918-1920), членува и в Държавната комисия за опазването на българския език. За кратко е и драматург на Народния театър в София. От 1919 до 1934 г. Подвързачов е журналист и коректор във вестниците „Зора“, „Епоха“, „Час“, „Знаме“, „Демократически сговор“, „Македония“ и др. През 1934-1936 г., заедно с Елин Пелин и Йордан Сливополски, е редактор на детското вестниче „Пътека“, а през 1936-1937 г. е литературен редактор на в. „Днес“. Автор е и на лирическата книга „Стихотворения“, както и на сатирата „Как дяволът чете Евангелието“. Димитър Подвързачов е всепризнат майстор на фейлетона, баснята, афоризма, хумористично-сатиричното стихотворение – на лирическия памфлет, с който, творецът регистрира приноси и в европейската физиономия на жанра. Известен е с псевдонима си „Хамлет принц Датски“. Умира в София на 13 ноември 1937 г.
1917-1978
-
Генерал-лейтенант Найденов
(Животописна скица)
-
Как дяволът чете евангелието
(Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони. с псевд. Хамлет принц Датски)
-
СПриключенията на Крачун и Малчо в София
(1933 – 1934 г.)(Книги 1 и 2)
-
Война в джунглите
(Приказка в стихове)
-
Басни
(С предговор от Николай Лилиев)
-
Избрани съчинения
(Под редакцията. на Ив. Генадиев и 3. Подвързачов. Книга 1)
-
Стихотворения
-
Кака Пена
(Хумористични разкази и фейлетони)
-
Бай Станьо познавача
(Разкази и задачи в съавт. с Елин Пелин)
-
Избрани произведения
(С предговор от Христо Радевски)
-
Избрани преводи
(С предговор от Б. Банов)
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа...
Из „Посвещение“
Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора, в една от най-известните и уважавани в града лекарски фамилии. Завършва гимназия в родния си град и през 1941 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1944-45 г. участва като кореспондент в заключителния етап на Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция. Професионалните му и творчески ангажименти го определят като литературен уредник във вестник „Литературен глас“ (1938 -1943), началник- отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера в София (1949-1951), на Сатиричния театър в София, редактор в списание „Пламък“ (1958) и в Българска кинематография; съветник по културните въ¬проси в българските посолства във Варшава (1963-1964) и в Париж (1965-1966). За първи път Веселин Ханчев печата свои стихове през 1934 г., едва петнадесетгодишен. Непосредствено след това сътрудничи на столичните вестници „Час“ и „Литературен глас“, а след средата на 40-те години на XX век – на почти всички литературни периодични издания в България. Първата му стихосбирка „Испания на кръст“, отпечатана в 1937 г. в София, е смел и единствен у нас поетикопацифистичен протест, макар и от позиците на абстрактния хуманизъм, срещу братоубийствената Гражданска война в Испания. Класическата изява на Ханчев като поет, обаче, е регистрирана в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Етап в новото му творческо развитие са стихосбирките „Стихове в паласките“ (1954), „Лирика“(1960), „За да останеш“ (1965) – където през 60-те години ранната поезия на неовладяната патетика отстъпва пред вглъбения лирико-философски размисъл за същинските човешки стойности. Веселин Ханчев навлиза в дебрите на една нова естетика – естетиката на „философски преоценения реализъм“! Поразително звучи откровението му: „Израстнахме ние през нашето мащенско време“, което обобщава интелектуалния порив на цяло едно поколение! При Ханчев и в най-драматичните му стихотворения, обаче, като тези от цикъла „Жив съм“, не е нарушена хармонията и диалектическата връзка между разум и чувство – свидетелство за поетовата мъдрост и жизнелюбие. С най-силните си творби той продължава и обогатява в съвремеността лирическите традиции, завещани на българската поезия от Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Член е на Съюза на българските писатели, носител е на Орден „Кирил и Методий“ и две Димитровски награди (1959, 1962). Удостоен е със званията “Почетен гражданин на Стара Загора“ (1962) и „Заслужил деятел на културата“ (1963). Умира в София на 4 ноември 1966 г.
1958-1976
-
Сърце под ямурлука
(Стихосбирка)
-
Селски песни
(Стихосбирка)
-
Сто работни вола
(Стихосбирка)
-
СТУДЕНА ЗЕМЯ
(Пиеса в 5 д)
-
ЕСЕННА ТИШИНА
(Стихове)
-
Сърце под ямурлука
(Стихосбирка)
-
Селски песни
(Стихосбирка)
-
Сто работни вола
(Стихосбирка)
-
СТУДЕНА ЗЕМЯ
(Пиеса в 5 д)
-
ЕСЕННА ТИШИНА
(Стихове)
Биографията на автора